Какво да обичам?

Обичай тялото си –
временният Кораб на аргонавтите, хралупата която обитаваш
докато езикът на мъжа пълзи от езика ти към кафявите ореоли,
въздухът се разтвори в безвремието и прераждането на телата -

Обичай тялото си
преди Корабът да избухне взривен
от терористи, катастрофи, природни бедствия, рак, инсулт, инфаркт,
да потъне в леглото на смъртта,
мъртвата плът на дъното на океана, гроба, храна за рибите и червеите -

Обичай себе си
докато страхът подписва среднощен пакт и припомня кулите-близнаци, Мадридското метро, колите-бомби в Истанбул, бомбените атентати в Лондон, господин Осама Бен Ладен размахва заплашително пръст, “Ал Кайда” работи неуморно с робите на 21-ви век -

Обичай съществото,
което диша в твоето тяло под джинси и туника, под гънките на бледата си кожа,
съществото което плаче под дъжд от лунна светлина, вибрира от стрес, от безпътица, кълбо от нерви -

Обичай твоите
чезнещи завинаги майка и баща
докато очичките им гледат през мъглата на сълзите и мрежата от бръчки, докато си наливат чай с треперещи пръсти, четат вестник, плетат пуловер
или поемат на път в катафалка -

Обичай момчето
още от първите му стъпки върху несигурните крачета
докато рита топка, срича на английски mother, свири Григ, излита с Джъмбо Джет за USA и вече няма нужда от теб -

Обичай това място
този град, този квартал, този апартамент с пейзажите зимни на Витоша и Софийския смог, с мръсните улици, боклука, боровете и вечнозелените храсти, църковната камбана, бездомните, уличните псета и саксиените цветя -

Обичай богатите
които плачат от намаляването на печалбите, и бедните с прокъсана дреха и изтъняла душа,
обичай политиците за техните сълзи на предизборни кампании, за ъгловатите им глави и празнословието, за плешивите мисли и речите по площадите, господин Генерал, другарю Министър, сър Премиер, царю Президент -

Обичай ближния си
и непознатия в трамвая за Павлово с ужасени очи, треперещи пръсти и нервни тикове, който помни библейския страх на Авел и братоубийството на Каин, страха от времето на Сталин – Другарю Страх!, глада от последните 20 години, дребни парички в шапка, Орландовци -

Обичай ръката си
и джаза на Армстронг
докато пишеш и слушаш “Two to tango”,
и бъди добра към себе си и към обитателите на това място, хората забодени в делника си и в екрана на телевизора, в мобилните си телефони звън-звън, в часовниците си трак-трак…

докато животът преминава неусетно край тях в черна лимузина.

 

Duende

той е в мен
когато съм сечиво в ръцете
на Великия разум

причина за
опожаряването ми
без теб
за теб
с теб

когато съм сама
и се разхождам
из белите полета –
черен роб
на буквите, думите, ритмите

той е в мен
когато купувам хляб
продавачът ми подава рестото
и се смее
или варя сладко от вишни
садя здравец в саксия
пия гъсто червено вино
броя цимбалите и
барабаните на Лудвиг
лежа на дивана и
сълзите ми се стичат
беззвучно

когато гледам бакърено-златна
планината насреща
и отлитащите ята
в пурпурния шлейф на залеза

когато прелиствам
стар албум
изхвърлям
стари писма и стихове
когато ме раняват
или забравят

когато звънецът на входната врата звъни
направо подскачам
или мобилният изписва твоето име

в мен е огънят
когато чета Лорка
гледам
Ел Греко “Христос носи кръста си”
“Капричиите” на Гоя
слушам
Хосе Карерас
Пако де Лусия
фламенко в Мадрид
Барселона, Андалусия
като вик от дълбините –
arte jondo: дълбоко изкуство

в мен е огънят
когато купувам рози
с цвят на кръв
когато смъртта ми показва
ракети с бойни глави
или мисля за евреите
в Аушвиц
Бухенвалд, Дахау
бебетата в Хирушима, Фукушима,
400 милиона деца гладуващи
на планетата

древната племенна болка
по-дълбока от всички морета
хлипаща от безнадеждност
през вековете

аз съм огънят
в очите на просяка от София
Мадрид, Ню Йорк и Токио

напълно сама
изгаряща в камината
единствена
пепел

дуенде съм –

привидение
свито в черепите на града
при лунна светлина
ангелът в мен съм
...и демонът

пеещата мъка

до кръв
до дъх
до End .

 

Писма

била съм влюбена в този мъж,
има видими следи за това –
удивителни, въпросителни, многоточия,
любовен танц на косовете и дроздовете в дървото
пренесен в думите ми
(далечината е така сближаваща…)
в този мъж с невероятна тъга в очите
и жена, която сега тихо спи до него...

той пише, че съм му помогнала
да пренебрегне разстоянията
когато е бил далеч от дома.

а на мен кой ще помогне, се питам,
и прокарвам пръст по острието на ножа
а кръвта избликва като алено цвете.

 

И те обичам

ти си този
който открадна синевата
от очите на ангелите –
когато ме погледнеш
пия небеса,
до теб притисната като йероглиф
лежа под твоите устни

и те обичам
в нощите
когато се завръщаш
като прилива
когато съм облечена
само с твоите ръце

и те обичам по-силно
когато призори си поръчваш такси
и се отдръпваш в себе си
като отлива
и те обичам най-силно...

без да искам от теб
вчера и утре.

 

Нямам тяло

нямам тяло
а само едно кърваво бебе
което пищи отвътре
и иска да излезе на светло;

нямам тяло
аз съм стопанка
на собствения си призрак
човек който се разхожда невидим
като прилеп из къщата нощем;

седя в твоя стол
пия уиски от твоята чаша
много много дълги глътки;

потъвам в мекото канапе
там където ти се изтягаше
завивам се с твоето одеяло
м....м...м...ухае на теб;

влизам в спалнята като в газова камера
лягам в леглото в твоята половина
и тогава
невидимото тяло ме боли
имам спомени които болят
мисли които болят;

искам да усетя ръцете ти
но ги отсичам с брадва
кожата ти
устните ти
пръстите на краката ти
фалоса
тялото ти долепено до моето –
отсичам ги
от мен;

искам да напъхам живота си
в матрица
странния си непокорен
изпълнен с теб
живот;

пиша ти писмо:
“ не те обичам!”…

нямам тяло
а очавам да скъсаш писмото
да ме връхлетиш отново
но не става като в сладките
американски филми
боледувам
боледувам –
беззащитен гол човек
завързан за луната

знам само че си жив
нещастно щастлив с нея
като голяма мятаща се риба
уловена в мрежа.

нямам тяло
а бебето пищи отвътре
аз съм майка-детеубийца…

ех, любов –
бебе невинно!

 

Из три притчи

з три притчикогато в живота последен се вкопчихме с теб 

тъй както сираци в полите на мъртвата майка – пак рухнахме в кал и безумие.

когато душите ни плуваха -
в припадъчен гърч телата оставаха долу -
змиорки преплели опашки, езици и зъби.

когато в седмица страстна цвете
забодено в огледалния диск на нощта покълна - пак дива природата в нас избуяваше в сочни бръшляни.

когато с теб пиехме скръб и отрова в рай от нещастия,
с лиричната хищност разголвахме всяка загадка - засищахме тази вълчица.

когато в безвремие с теб живяхме,
загубили усет за хора, пространства и мисъл -
изпридахме нишки по-здрави от телени мрежи.

когато в небето полека изтляваха бледите свещи
и дим се кълбеше, и падаше лепкав най- хладния здрач - в кръв се обливаше утрото.

когато умора в ръце, в очи и във устни остави
корема подут на вълчицата сита -
пак нещо се вплете, полепна по кости и стави.

когато телата ни - кротки овчици
в градината райска пасяха,
но толкова слети, че даже полъхваше вятър за смърт, а вече в душите ни паяка всички прозорци зазида -

...на паяжина се обесих.

 

***

пиша ти
от едно пространство
с часовници без стрелки,
със сови и прилепи,
от сумрачно царство
на мъглите – твоя и ничия.
искам да бъдеш тук, не искам.

в звуци и полутонове от безплътност пиша,
под съня на тревите дишам,
в твоя живот надничам,
като Евридика по страницата на смъртта
живота пиша,
помня
трепереща трева в полето,
сладък мед, ябълков цвят, щурците,
помня –
изтощително земно обичах.

влюбена птица, с крило във въздуха
пиша в небитието,
търся дърво с корен в небето,
търся река преливаща в облак,
търся пастир на снежни стада.

твоя и ничия – не съществувам.
но ме чувстваш в мраморни строфи
с клепки потрепващи,
но ме обикваш в деня на сълзите, ти,
който жива не ме достигна...

пиша ти
от небе дишащо твоя земя,
от звезда забодена в пръстта
без брегове, часове и гори от кръстове...

Импромптю върху „Лятото на астрите” на Илеана Стоянова
От Георги Гаврилов

Шопен, Лист и Григ, Солвейг, Дебюси, Моцарт, Бетховен, Бах, Лист, Шуберт, Шуман, Брамс, Чайковски, Рахманинов. …
Така започва новата избрана любовна лирика в деветата книга на Илеана Стоянова „Лятото на астрите”, като хиляди други лета и като онова голямо лято, което се случва веднъж в живота и после още веднъж в есента. Всеки следващ тон, понеже продължава мелодията на предишните, е спомен за тях - така музиката вгражда в себе си предварителната трагедия на своята крайна същина, която иначе не улавяме. Сезонът на астрите, мигът, отреден за цъфтеж, онова едно единствено вдишване, с което трябва да се оцелее, по знанието за което после да рисуваме въздуха върху дробовете си.

Книгата на Илеана казва:” вече не си спомням какво е да не си спомняш”. Повторенията като опит за завръщане в първото, но кое беше то и кой беше онзи мъж и коя беше онази жена, тях всички издирваме, сякаш са най-търсените „престъпници”, нали всеки търсен е престъпил нещо.

Лятната вечер в синьо и червено като сирена на полицейска кола, огласяна от потисканите писъци на сърцето: „дайте път, дайте път, дори да няма път, сторете път”!

Между тревогата от приближаването и тъгата по растящото разстояние назад – нищо не може да надживее друго, щом не се е родило едновременно с него. Една след друга горят любовите и уж редът не е важен, но каква мелодия тогава, какъв Григ, една любов четвъртинка, после две осминки, отмерваш ли такта?, една висока – пети етаж над небето, друга в подземията на нощта, когато слънцето е по-ниско от всички спящи…

1:30, 2:30, 3:30. Часовете, в които пиша това, следвайки указанията на стиховете от „Лятото на Астрите”, чаши, цигари, уличен шум, намесен в симфонията, иска ми се да знам думите или да вярвам, че те ме знаят, но странят от мен, както написаното страни от ненаписаното.

Не обичам да цитирам, предпочитам да преразкажа: „Туп-туп-туп. Дайте път, вечерта в синьо и червено като сирена на линейка, сърцето потиска воя си, нали не то умира, нали то само се опитва да спаси?”

-----------------------------------------------------------------------------------------

Илеана Стоянова, ИК "Знаци", 2016
------------------------------------------------------------------------------------------

© Илеана Стоянова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017