Неща и срещи
непознати брегове
незнайни идващи приятелства
в един огромен океан
/на дните/
от тишина
бащи
събития
написани съдби
над тях
добрите духове
неявни
верни и открити
... –
.................................................
От дните идваме
през дни минаваме
без никакви следи
прозрачни искаме
оставаме
и най-добре когато е така
дошло поставено
в тихи думи
не били
леки редове
намираме
и себе си добавяме
/все тук е там неземната земя/
……………………………….
В недрата на нощта деня
едното трепетно небе
земя жената бял светлик
душа завивка вярна
изпълва и прегръща
през тихи светещи прозорци
светлината
Други слънца и вселени
живеем
рисуваш
оставяме
Не си отивай кротко през тъмата
тихо нищо
никой
не забравил
…………………………………
Моя болна есен песен ти ще донесеш смъртта
с бели унесни крила
сънувана понесена
рисуват пеем и повтаряме
горда вечна песента
преминала
която идва
прегръща нашето пристигане
горда вечна песента
без никакво значение
/тъга тъга залива/
сред стъклени дебилни погледи
приятелства
всесмъртни и погубени
/никога не ги е имало/
/топла нежна е смъртта
разбира единствена дописва/
до някакви
все тези бесни
цинични осмъртяващи стада
светът и ти подобно изящна бледа е луната –
и гаснещ всеки ум
разплетени отплуващите сетива
последно стоплени от тънки скъсани кончета
паяжинни нишки
мисли
провидения
хладните сърца
забравяща мъглата
горяща
ледена тъга
стъклената няма пелена
и своя поглед
бледата над там луна –
кой да разбере и понесе
взривените сърца
вселенни толкова самотни
верни
неизказани
Запомнят когато ни живеят
и забравят
обходени пътеки
цветни светли улици
алеи там в сънувани отдавна лозовите редове
листа помилвани от меката ръка
на спомена
подобно невидими обични ветрове
в мъгла и някакво бленувано все идващо
омайно минало
сред градовете
облаци и мигове пресичаме фасади
и нас ни няма –
После след това
навярно в списъци
с най-живи всички сме и цели
които те докосваме
и верни в нея птици облачни ята
неговата твоя
обична вярна бяла болна песен
когато там ни чака идва светла утринта
……………………………..
И тръгваш там
убежища прозрачни стъпала
вечна равнина
зелени светещи поля
заснежени пътеки
никъде не е тъй леко
издигаш се до мислеща трева
Толкова навсякъде под сянката
бледата изтрита дреха
сребърно повито щастие
трепетно обичане
в най-сигурния свят
и всички светове –
мълвените мечтани шепнещи слова
където вярата забравена не скита
……………………………
Тихо нямо е там
в искрящите спомени
не знаеш колко още са живи
мълвиш мълчиш
повтаряш до тях
безкрайния унесен разговор
забравяш
останал
после си спомняш
всичко забравил
/Битие Из една страна Видение/
В мрак неизвестност
пристъпваш изписваш
неразбрани дни и лица
креем изричаме
здрача разлистваме –
Стенещи утрини
неизказано име сме ние
нашепва ни вятър невидим
повече ти се досещаш
с неспирното дълго редене на думи
купища детски нежни илюзии
в миражния пясъчник
недорисувано плахо изящно видение
думи цветни невидими кубове
сфери които никога няма да кажем
рисуваме само живени сънувани
подобно в дните лунни коси
които нашепват
и с нашта бленувана вечност живеят
докосват ги странни сякаш наши ръце –
И ние незнайни без време и граници
безкрайно невидимо шествие
слънца планети души
по сякаш улици светли
виснали в нежни мъгли
навярно повтаряме
живели забравяме
нещо което ни има оставено –
време в мъгливи ветрове
толкова сега
завинаги преди
самотници вечни
/Посвещение Писма/
Обичам ви без възраст времена
далеч от живите нашепващи илюзии
узнал за вашто потекло
направен разказ с морска пяна
хоризонти в пламъци мечтателни видения
Създаден образ си преди да помниш сферите
изписаните фрески полети по тъканта вселенна
и не с междинен полет знаех ще се носиш
в мрак и неизвестност
немеещият здрач разгърнал
в словесни памети в блестящи знамена въздигнат
Вестителю с човешко име глас преслаб безмерен
без образ прелетял до наште брегове приземни
ти си аз и цялото в един език свещен
който ти нашепва вятърът
по каменни пътеки
друмове от лунен прах течащ политнал пясък
из морски залези небесни нощи
сънувани
/най-твои негови/
когато твоята душа и той ще разпознаят и запомнят –
В нагънатите времена
подобно фрески страници прозрения
посипан земен вечен прах
по скромни листове хартия
неспирни скитници през теб
с ята летящи и небесни облаци мълчания
записващи неспирни гласове
навярно неизгубени сред вещи часове
часовници неща и дрехи
Никога и неживени до тези времена деяния в слова
невиждани цветя от погледи човешки
Изпети и написани сърцата на всемира
/Из една страна Невидим разговор/
…………………………………..
/Бяла зимна приказка Вселени/
По тънки пътеки тунели на времето
Все още земни човеци
Слънца през тежки драперии
С горчиви реки каменни магмени кладенци
Гъстият мрак сплита подрежда
Под знаци светила
едничък смисъл живяното поверие
сред този дом с духа заселен
целият живот молитва мълчано посвещение
И нищо не разбрали верни и единствени
стоим смирено и дописваме
подобно четене докоснало и плахо
отразеното лице на цялата небесна книга –
Мислещ снегът времето
в бяла течаща вода която е въздух
онези невидими дъхави тихи неща
когато ни мислят нас с неясните идващи облаци
сякаш направени с памет
и всичкото идващо
бавно ставаме
тихи светли подобия там в ефирния въздух
Толкова действителна безкрайна пелена
от вятър
заспиваш записваш
И в тъй преди обхождани познати краища
стародавен невидим унесен разговор
станал всичко единствено
странно живи души ни посрещат изпращат
додето в този невидим унесен разговор
с тях ни познава и среща
дори в снежния пясък земи поместени
Той ни повежда
вече само в живот от високи поезии
с горестен трепет повтаряна
в жестокия блян безмерна блажена надежда
която сме ние
и тя ни приема повежда
сплита в огнени сънища
полет и вярност без памет
орбити през светли сребърни граници
Не ще го изпишем
само в бледо изящно сребърно щастие
сънувани тихи видения
най-вярно живееш и тебе живеят
плеядите духове сфери планети вселени –
Кой е белият свят
знайни зрящи въздушни пространства
живеят повтарят
кое е белият сняг вятър
сладостни преходи
тунели вихри видения
оттук на горе нататък
бяла завивка тихият мрак
из снежни пътеки повежда
живият траурен креп
безконечна мълвяща песен
от край до край понесена –
Тихо глъхне слуша мълви
нарежда просторът
потъваш оставаме твое без да го знаем
ти ни приемаш и знаеш –
Повива унесен белият сняг земната твърд
завесите с време простори направени
искаш все там да стоиш и оставаш
наредени мигове пътища
живи подобно звездните орбити
посипали свода
горната твърд покрила ни
трептящите степенни сфери –
Отворено зрящото вечно
шепне неспирен покоят
душата тяло мълчание зримо невидимо
Взряна глъхнеща сфера
изрекла цялото всичко приела
кристално безмълвие сплетено
Звезден безброя искрящ в умовете запален
и светлите погледи
светло бистро и хладно е
когато идва зимен нощният вятър покоя
нас прегърнал в невидими светли завеси
вречен повива звездни съдби пътеки
с пеещи стихове посвещения
за там едната звезда
неспирна дъхтяща вселенна и божия
/Картина Космогонии/
-------------------------------------------------------------------------------------------------
/Пламен Пенев, нови стихотворения, Из „Обич. Симфонична поема”, 2017/.
------------------------------------------------------------------------------------------------
© Пламен Пенев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017