Утринните часове

Познаваш ли
спокойствието на утринните часове,
когато се потапяш в тях като във вир
и хладината мека се разлива
до всяка твоя фибра.
Когато все още си в оная „ничия земя“ –
във полусън и във полуреалност.
Когато мускулите са изпънати в очакване,
ала все още самостоятелни,
неподчинени на мисълта.
Когато паметта е недокоснат лист хартия…
Тогава започва поредния ти ден.
Тогава като че ли се раждаш…
(За кой ли път отново!)
Внимавай какво ще бъде първото усилие,
което ще направят твойте мишци.
Внимавай за първата си мисъл,
която властно
ще подчини останалите действия!...
Ти трябва да останеш
господар на себе си
и все пак, малко по-различен от вчера.
Едва тогава ще разбереш напълно
какво ти носят утринните часове.

Изход

Не се завръщай в старите си жилища –
там бродят сенки
и от стените капят спомени.
Не се завръщай в старите любови –
там всичко вече е опожарено
от чувствата.
Не се завръщай в старите приятелства –
те няма вече никога да бъдат
такива,
каквито са били преди…
Не се завръщай в старите неща.
Това ще бъде
единственият начин да излезеш
от старостта…
Макар привидно.

Прагове

На човек му е съдено
цял живот
да преодолява препятствия.

Това му е станало вече
инстинкт,
щом, дори когато върви,
повдига ту единия си,
ту другия крак –
сякаш прескача прагове.

Само нозете му знаят
техния брой.

Чужденец

След дълго пътуване из далечни земи
той се завърна отново в града си,
но никой от жителите не го позна там.
Може би той самият се бе променил
от срещите с много култури и нрави,
а хората тук го помнеха друг.
В началото бе огорчен, но веднъж
като мълния блесна у него прозрение:
Невъзможно е, който света е познал,
да не бъде за родния град чужденец!

Знаци

Този човек не сънуваше цветни сънища,
но лееше цветни сълзи.
Когато плачеше от радост или от мъка,
сълзите му биваха съответно
розови или морави.
Но биваха също така
жълти, сини, зелени,
в зависимост от обсебилите го чувства.
И въпреки тези ярки видими знаци
никой около този човек
не проявяваше нужното съпричастие,
за да се радва, гневи или страда
заедно с него.

* * *

Обсебен от манията да преброява
всичко, което е повече от едно
и се изпречи пред погледа му,
той брои: телеграфните стълбове,
къщите, керемидите по техните покриви,
прозорците на високите сгради,
колите, които минават по улицата.
Брои ги наум, без да знае защо му е.
Но един ден се стъписа, изпадна във паника,
когато се оказа, че не е в състояние
да преброи капките на внезапния дъжд.

Портрет

В ателието
от седмици стои върху статива
портретът недовършен на жена.
С разпуснати коси,
с черти на северна мадона,
огряна
от меката зелена светлина
на абажур старинен…
Едно художникът не е успял да улови
и е оставил устните ѝ
недовършени.
С огромни, опрощаващи очи
се взира към вратата тя.
Ала художникът
от седмици не идва вече тука –
вихрушка черна го отвя в небитието.
И ситни капчици боя
като сълзи
са спрели под очите на жената.
И няма тя нозе –
да слезе от статива.
И няма устни –
да извика.

Сън

За да не полудее от нищетата
и от агресията на всекидневието,
тази старица прекарва
по-голямата част от дните си
в сън.
И навярно сънува,
че се събужда в един друг свят,
в който няма насилие,
няма нищета,
няма сън...

* * *

И Каин продължи да убива
своя брат Авел.
Но и Авел продължи да възкръсва
с различни лица.
Защото ако злото не може
да се изкорени,
то е, понеже
съществува доброто.

Упование

Не унивай, Сизифе –
пясъкът, дето скрипти под нозете ти,
е от камъка, който търкаляш.
Колкото по-неуморно го тласкаш,
толкова по-бързо той се разпада.
Някой ден и последното зрънце от него
ще падне от дланите ти.
Не унивай, Сизифе!

Заблуда

Само веднъж през деня
и веднъж през нощта
спрелият часовник ще ти покаже
съвсем точно време.

Стига мигът,
в който погледнеш към циферблата
да съвпада напълно с мига,
в който стрелките са спрели.

Не разбереш ли заблудата,
сам ще се превърнеш в заблуда,
че си в крак с времето
през цялото време.

Отвъдно време

Ако си от смелчаците,
нощем,
в тишината на градското гробище,
можеш да чуеш
как под земята тиктакат
часовниците на новопогребаните.

Небето от мигове

Пътят към вечността
преминава през отделните мигове
на живота
и наподобява небе,
осеяно с неизброим брой звезди.
Задръж някой миг,
вдъхни му дъха си
и може би той ще блести
малко по-ярко сред другите
в небето от мигове.
За да може,
макар след стотици години,
някой далечен потомък
да го измъкне на показ.
Защото винаги ще има чудаци,
отправили взор към небето,
и винаги ще има звезди,
които чакат да бъдат открити,
изпращайки до нас светлина.
Макар че самите те са угаснали
преди милиони години.

--------------------------------------------------------------------------------------

Здравко Кисьов, „Отвъдно време“, изд. „Ерго“, София, 2017

---------------------------------------------------------------------------------------

© Здравко Кисьов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017