Бе есен, но листата напук и на инат
не искаха да сменят зеления си цвят.
И ярко взелениха пейзажа вледенен.
А той ми каза кратко: “Ти забрави за мен!”
Пътувах и не виждах от сълзи и тъга.
А вън течеше бистра, обрасла в клек река.
И гъски, и кокошки, и дядо със калпак,
и тънички брезички, и босоног хлапак
минаваха на пръсти край мене в този ден,
във който той ми каза: “Ти забрави за мен!”
Да го забравя? Как? Унасях се за миг,
а после се събуждах от своя собствен вик...
И тъй, с години виках... додето онемях...
Той самотува още. И аз сама старях.
Но мъчи ме понякога копнеж неутолен -
да чуя пак гласа му: „Ти забрави за мен!“
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Петя Александрова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016