Никой не ме забелязва.
Обидена, обикновенна, дребна
като мравка лазя
между тревите-остри мечове
и камъчета-планини,
в чиято сянка се задъхвам
със сърцебиене…
О, мое мравешко сърце,
не се сърди, измъчено от цветове…
От помощ нямам нужда,
достатъчна е малко музика
и тялото ми почва
да кърви,
усетило страдание
като Исус на кръста.
Настръхва кожата ми,
а в кръвта полазва
усещане от лед -
смъртта е язва,
а целия живот,
събран в един красив
отчаян миг
те срязва.
Красив, красив
и кратък като поглед
през прозорец…
Открехнатата гледка -
хълмчета с река
и две дървета
ябълкови, нацъфтели,
обгърнати във утринна мъгла изчезват
и в солените ти клепки се стопяват.
Не бих нарекла сантиментите сълза,
по-скоро чувството
за тленност ти доказва,
че всяка стойност е
фантазия.
Обидно някакси, нетрайно е.
По-тъничко от косъм
наше съществуване… и днес
си лягам млада
със гладка, свежа кожа,
а вдругиден съм наедряла,
подпухнала и тежка.
Забележимо друга съм,
а погледа ми е като
отвара
лечебно-мътен -
в него няма вяра.
Аз виждам и разбирам.
Но това не носи
щастие,
О, мое мравешко сърце,
ти още си дете,
а тялото ми остарява…
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Стихотворението е отличено с наградата на Сдружение "Вишнев цвят" на конкурса "Белоцветните вишни'2012"
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Анна-Мария Станоева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016