Още

Още ме пият мъжете от старата кръчма,
още търкалят слънца върху белите глезени,
още ме помнят пенлива и пясъчна даже
смехът ми пресяват във топлите есени.
Още гадаят душата ми ситно одраскана
белези търсят прострени по жиците,
още нагарча в гърлата пелиново виното,
щом изтрезнеят в снопи овързват песните.
Още претърсват очите ми диви и ангелски
пълнолуния носят в часовете на мъката,
и тръгват подобно берачи на алено грозде
пред сочните чепки забравят разлъката.
Още подклаждат тръпчива луната в сърцето ми
кошници носят изплетени с риган и лято,
още се вричат в ръцете ми –сипеи бели
още се блъскат в лирично торнадо от ято.
Още ме жънат в ръкойки по есенна жътва
отпиват ме още от шарени изворни стомни,
още росица в косите ми девствена съмва
още кръвта ми мигове тънички помни.
Още рисуват с пръсти в снагата ми изгреви
косите ми кичат с пастелнозелена трева,
коленичат още пред думите-луднали посеви
още ме носят за бога в една тишина.
Още се скитат мъжете във мен окъснели,
още ми баят смарагдова в лунни води,
още разпридат косите във дъжд подлудели,
още се плакнат в душата ,оглаждат следи.
Още ме пият мъжете от старата кръчма,
още търкалят слънца върху белите глезени,
още ме помнят пенлива и пясъчна даже
смехът ми пресяват във топлите есени.

След третата чаша

Живеят ме още мъжете неслучени
разсипват багри в небесната ложа,
след третата водка разбиват чашите
търкалят усмивки по бялата кожа.
Надпиват ме още от белите менци
крадят ми очите бадемово диви,
гнездят върху скулите лунни шевици
допиват ме още кошутенонежна.
Кърпят снагата ми боса и зъзнеща
забравят в извивките мъжките длани,
след третата чаша се вричат в сърцето ми
наджънват ръцете ми- диви хармани.
Още скитат- хамали по нощи в душата ми
на тънки филии поднасят ми чувства,
след третата чаша събличат сърцето си
и дълго овалват страстта по бедрата.
Още ме вдишват сред луди звездици,
в които наплитам сюита от думи,
търсят ме още в антични девици
пазят душата -главня от струни.
Живеят ме още мъжете неслучени
в сълзата ,в която отдавна ме няма
надават ухо във капчук от сърцето ми
пазят ме в изгрева нежнопембяна.

Филджани от чувствата

Още се палят мъжете в снагата ми,
още подклаждат огньове във нощите,
още ми носят във скута росата
и съчки от пъстрите чувства подпалват.
Преливат ме още във бели филджани,
опитват вкуса ми във житени хапки,
отпиват ме още със грапави длани,
отпиват до лудост лиричните капки.
Още ми пращат щурчета, за Бога
в плитките сплитат жълта иглика,
още ме търсят в мома белонога,
галят нозете ми в дива тръстика.
Пресрещат ме още в антична талига,
присядат хазартно във моето лято,
гнездят ме в гнездото с една чучулига
шарят ме още в шарения от ято.
Още ме ронят във вино тръпчиво,
люлеят гласа ми в родопски сонати,
кършат ме още напук, и във слово
още ме любят безсънноинати.
Пренасят ме още във писани стомни,
още ме сипват в една месечина,
цъфтя, нацъфтявам в душите бездомни
и още се търся във стрък детелина.


Любов по гладиаторски

Когато ме целуваш по разсъмване,
мой, романтичен гладиаторе,
целувай ме по устните, по челото,
по бенката на лявата ми буза,
преди да съм проклела любовта ни,
когато се събличам в пълнолуния,
когато съм сърнена във скута ти,
и съм в зеницата на мекия ти поглед
вземи си от божура на душата ми,
вземи ме като глътка, като жажда,
вземи ме като изстрел, даже мълния,
като сълза в шевицата на нощите,
не се отказвай, взимай ме, целувай ме,
подобно вино жертвено отпивай ме,
със любовта си дива по разсъмване,
като напъпил цвят, като разпятие,
мой, романтичен гладиаторе.
Преди да ме убиеш там, на сцената,
/докато чакам милостта на цезаря/,
и да ми разпилееш с вик къдриците,
в нюанса на червената ми рокля,
в полите й втъкни дъжда библейски ,
целувай ме, напук на разни уроки,
на разни голи хули и на трънчета,
пред милиард очи целувай ме,
във шепота на нежното разсъмване
мой, романтичен гладиаторе.


Стомни от любов

Пресъхналите стомни от любов,
лежат като отронени мъниста,
дими изпепелената ми нежност
застила калдъръма със копита.

А бяхме диви, лумнаха пожари
в каруците, препълнени с любов,
и напеви от дългите кервани,
насипваха в гръдта ни послеслов.

Газели бяхме, обичта ни пламна,
а беше тишината от басма,
обличах се в дантелите на мама,
и стрясках тишината с тишина.

А бяхме ветрове, сред пъстра шума,
косачите косяха по душа ,
а бяхме дъждове от буйна Струма
и пълнехме със шепи сто ведра.

Пресъхналите стомни от любов,
като отрязани езици стенат,
небето на душата ми е зов
и търси кълнове, които още дремят.

Ирисово небе

Пренареждам си лятото житено в крина,
има толкова много неща за редене,
сърцето ми среднощно е алена борина
пренареждам се дива, във юнско цъфтене.

Пренареждам небето във ириси светли,
дъждовете събирам капчук по капчук,
божурите вишневи свивам по росно,
пренареждам се млечна, бамбук до бамбук.

Пренареждам си чувствата – цвят от бадеми
прозаична се губя -кокос до кокос,
пренареждам си нощите-писани стомни
и разпъвам сатена светлосин под въпрос.

Пренареждам във здрача житейските драми
и мълчания с дъх на цъфтяща трева,
култуча в душата кървящите рани
и разсипвам светулки по ръб на нощта.

Пренареждам си лятото житено в крина,
пренареждам любови – жар върху жар,
огньове кладя в забранената зима
разсъмвам се, мили, сред луднал пожар.


Среднощна самодива

Какво съм аз - среднощна самодива,
приседнала на тежката софра,
обречена в луната съм, бъбрива,
душата си изплаквам по мера.

Дали съм -стръкче прегоряла ръж,
готова всеки миг да се сбогувам,
и как след сушата се става дъжд,
и как от бурен речен се разцъфва?

Какво съм аз- една троха в бохча,
с перо от птица в нощи пиша стих,
ръцете ми защо все търсят синева
и ронят думите в пореден акростих.

Какво съм аз-горяща свещ в свещта,
защо ме пазят ангели сред тъмно ято,
и нищят хлебните трохи на песента,
защо в безсъници осъмвам всяко лято ?

Какво съм аз - самотна песъчинка,
претърсваща очите за любов,
пея с вятъра-последна романтичка,
среднощна самодива съм с обков.

Слънчогледова

Запалих Дантевските кръгове на ада
зарових под земята пепелта,
и оцелях със пролетта от клада
сега газела съм в полите на степта.

Сега съм хляба топъл на софрата,
до въглен, до прашинка се пилях,
сега съм разлюляна ръж в мерата
тъгата си в реката я изпрах.

Ръцете ми –две прерии са боси,
с презрели орхидееви слънца,
гласът ми пак пресипна, но доноси
мълчания в калинчести крилца.

В косите си навързах двеста сламки
разнежвах се във дланите на Бог,
танцувах в аления залез по презрамки
бях слънчогледова в картината на Гог.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Гюлшен Алиева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016