* * *

Дъжд вали и пронизва хлад душата сякаш болест,
в мен нахлува самотата
и аз търся сляпо, отвъд мечтите си дори,
макар и друг да те държи, аз знам, че още си принадлежим!
Усмивката ти светла и нежните очи,
копринената кожа и меките коси...
Гласът звънлив кънти –
между глухата пустиня и стръмните скали.
Денят е слънчев, а през нощта – боли.
Вятърът носи ми спомен приятен,
сетне птичка изпъстря го с песен,
сърцето препуска в миг необятен -
сетивата долавят аромата на есен.
И ако някога почувстваш се самотна,
и ако прииска ти се да е лято пак -
затвори очи и ще проблесна отново
като юлското утро по морския бряг.

* * *

Далече, далече -
мечтата ми остана там.
Усмивката я няма вече
и гоня те, но пак съм сам…

Да тръгна се страхувам,
да остана- няма как,
в море от спомени да плувам
или да тичам подир следващия влак?

Към гарата пристъпвам,
където чакахме се с теб.
Усмихвам се, а след това въздъхвам-
часовникът отмерва все напред.

За миг времето ни изпревари,
усетих плахо сладкия парфюм
обърнах се да те погаля
уви, направих го наум...

Избрахме път по-лесен
или надежда не остана?
По говорителя звучи позната песен,
но танцът тази нощ не е за двама.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Мартин Димитров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016