Обичам те, татко!

Нелепо беше да те видя във ковчег,
нелепо беше даже свещ да ти запаля,
с прекършени цветя стоеше най-отпред
и болката, която винаги изгаря.

Целувам снимка. Кръст. Кутия малка.
Прекрасни спомени. Безмълвен зов.
Сега дори смъртта изглежда жалка,
стопила се пред вечната любов.

Любов към тебе и от теб дарена
със цялата огромна доброта,
не се погребва, защото е свещена.
И, татко, ти живееш в нашите сърца!...

Целувката на вятъра

Поканих вятъра на среща,
надявах се да дойдеш ти.
Целувката му бе гореща,
повярвах, че съм с теб. Почти...

Почервеня единствено небето,
избухна пламналата ми коса.
Когато се целунат ветровете,
се случват бури. Или чудеса...

Нйкъде ме има...

Може би съм клонче от маслина
или съм прашинка в звезден прах.
Някъде съм Аз. Дори и в зима
пазя късче топъл детски смях.

Има ме... Ще се дочакам, там, на кея,
при морето, оживявало в мечтите,
пъстрената стомна ще налея,
в живата вода да скътам дните си...

Пепеляшка е мъртва

Орисница, каляска и одежди,
в солниците се скрива пепелта.
Дворецът е обагрен от надежди,
червен килим рисува си нощта.

Единствен танц, изгарящи дантели.
И свещите примигват от възхита.
Сън без вино. Пантофки полудели.
Пияното пиано звуците заплита.

Часовник. Удари. Поредна суета.
Политане. Без стълби и сърце.
Обута е в солената си нищета.
Пак пепел. И спомен за лице...

Червена съм

От сока на червената луна
изцеждам вино. Пия до насита.
Рисувам факла. Огнена вълна.
Червени ветрове крещят в косите.

Червена съм. От розите на двора,
от бабиния пурпурен сукман.
Смирението в бъчва ще затворя
и ще нанижа мълнии в гердан.

* * *

Прокъсани дрипи от стари любови
смутено висят в гардероба.
Кошутата своите стъпки зарови,
сърцето прескачаше гроба.

Обичах и страдах. Почти безутешно.
Не вярвах, че мога да стана.
Изправях се бавно. Сега ми е смешно.
От раните парещи пепел остана.

Ще хвърля и нея. В дълбокото синьо.
Море и небе ще прегърна.
Усмихната, бяла, прелитаща птица съм.
Когато е пролет, аз пак ще се върна.

Гробище за една любов

Как черно кървеше! Безумно събирах
със трескави длани дъха ти.
Угасваше бавно. Аз бързо разбирах -
цял космос разкъсва плътта ти.

Сама си те носих. По пътя нататък.
Простенваше само сандъкът.
Зарових целувки, парченца, остатък
от шеметна лудост и огнена мъка.

И няма да сложа ни кръст, нито цвете,
и помен за спомен отказвам да правя.
Еднички ще знаят за теб ветровете,
а те ме прегръщат и бавно изправят...