От години господин Q. държи книжарницата «Страници, страници», общо двайсет и четири квадратни метра, две хубаво осветени витрини, в самия център. Много пъти му е идвало наум да й драсне клечка кибрит, защото има прилична застраховка: дори за тази цел беше купил бидон бензин, но после се уплаши за сградата, за децата живеещи тук, за собствения си апартамент на последния етаж. Отдавна дълбоко е намразил книгите: всички книги, тъмните купчини по масите и ъглите, от най-горния рафт до тъмния склад долу, но случва се омразата му е да е насочена към една или друга конкретна книга: към едната заради ярката й корица, към другата заради дръзкия й вид или към още някоя затова че е прекалено луксозно издадена и въпреки това от месеци тъне в прах. В началото не беше така, в началото господин Q. четеше книгите, носени му от консултантите по продажбите, четеше специалните издания, натежали от мъдрост и красота, с които всяка достойна издателска къща би се гордяла. Поглъщаше стотици такива, като в него те предизвикваха гадене, усещаше как от някои му се повръща, докато други му слизаха в стомаха: те до отвращение се омесваха едни с други и се превръщаха в каша дребни думи, букви, точки и запетайки. Колкото повече четеше, толкова повече мусе гадеше: мислите му вместо да се оттичат се запушваха в мивката на мозъка му. Седнал на едно столче в тъмния ъгъл на книжарницата той чувстваше как в него се засилва впечатлението, че светът е само печатарско мастило и хартия, един безкраен океан от подвързанахартия, едно злощастно, вълнеобразно движение, сред което той сам не знае къде да пусне котва; впечатлението се засилваше от това, че беше принуден да препоръчва определени книги, а после да търпи недоволството на клиента който, след като се е върнал, казва: ама че боклук и губене на живота, върнете ми парите; че и живота ми върнете.

По едно време, от отчаяние или умора, господин Q. се беше опитал да продава само скъпи издания, без да има представа какво пише в тях. Фотоалбуми, дълги половин метър, в кутии тежащи колкото самите фотоалбуми. Но отвращението не мина. Сега господин Q. се държи просташки с консултантите: тая книга можете да си я натикате, онази става запрасетата, кого искате да измамите, мошенико? Беше се опитал да смени книжния бизнес с друг, да направи от книжарницата си красив бутик с цветни дамски дрехи и шапки, но за съжаление законът не позволяваше. Книжарницата, му казаха, била съществувала повече от сто години и трябвало да продължи да съществува още хиляда със същата печална стока. Пълен ужас, си казва той, отчаяно подритвайки купчината най-продаваеми книги и енергично разубеждава читателите да ги купят.

Отвреме навреме сякаш случайно влиза някой писател, дребен човечец с меланхолично изражение на лицето, хвърля поглед то тук, то там, и се прави че се интересува от всички нови заглавия: но всъщност го е грижа само за последната му книга. Накрая неудачникът с предразполагаща усмивка се представя: аз съм еди кой си, автор на този роман, как върви продажбата? Добре, отговаря господин Q., много добре, не съм продал от него дори един екземпляр, дори половин екземпляр, но това няма значение, нали? Изкуството не се мери с броя на продадените екземпляри, нали? Искате ли да надпиша няколко бройки, понечва да каже авторът, с химикалка в ръка, готов да пристъпи към действие. Само да опитате, ще ви отрежа ръката, довиждане, благодаря.

От известно време към шест вечерта господин Q. заспива и сънува. Сънува, че книжарницата му е тиха и празна и че в нея се чувства свежият полъх на северняка. На лавиците са подредени букети свежи цветя и дребни животинки щъкат между масите. От небето или от малък прожектор на тавана пада лъч светлина, пада прецизно върху последната останала книга.

Това е последната книга, венецът на всички книги, всичко на всичко четирийсет страници с подвързия от синьо платно. Между кориците й е заключена истината. Книгата струва милиард или десет милиарда, но цената е изразена във валута, която още не съществува и която тепърва ще бъде създадена, това ще бъде прекрасна банкнота, на чийто воден знак ще бъде изобразен женски ангел с весела шапчица и полюшвана от вятъра поличка. Една единствена книга, миниатюрна, от улицата тълпата го зяпа, показват го на децата залепили носовете си за стъклото.

В книжчицата е заключена и една искра, за миг страниците пламват и тя се превръща в купчинка пепел раздухвана от северняка. И в съня си господин Q. си казва: истината е клечка кибрит и купчинка пепел.

Вчера господин Q. затвори книжарницата си: «Затворено поради траур»q беше написал и беше залепил листа на стъклото. Времето е меко, тъкмо за безцелни разходки,въздухът е точно такъв какъвто е когато човек отива на погребение и изведнъж животът пред него му изглежда толкова привлекателно.

 

---------------------------------------------------------------------

Преведе от италиански : Евгения Динкова

----------------------------------------------------------------------

© Марко Лодоли
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024

Някога харесвах Уес Андерсън заради оригиналния му почерк, неговото свежо иновативно мислене, нестандартните сюжети и герои, поради умението му да разказва сладкодумно и с ведър хумор, работейки постоянно с най-големите звезди на американското и световно кино, събрани накуп.

"Вземи меча". Звънна Дима в 16.25. "Между прозореца и шкафа е". Дачо има среща с димитровградската публика, която предполагам ще е повече от пишещи хора. Паралитичното схващане и режещата болка от крампите от пътуването не ми дават да се помръдна. Преди малко нищо ми нямаше. Библиотеката биланаблизо. Няма нужда чичоТончо да ме кара с колата, обичам да вървя по пусти улrци и да питам вятъра за посоката, но все пак ще се оглеждам за хора. До пет минути ще ми мине, само че болката е по-особена и почвам да се притеснявам.

Днес се разхождах между дългите езици
на индивиди ръмжащи за слава и бяха
толкова неопределени, че съмнението
за половата им принадлежност
ме хвърляше в ужас..
Такова самозадоволяване и декларации за вечност.
Без детайли тези думи не струваха нищо.
Ще трябва да се примерявам с посредствеността
облечена в титли и да приемам статуквото
на лустрото, и канона в реалността ни...
Разхождах се ,
отдавна захвърлил надеждите -
тези клошарски покрития на невъзможното.
Но и така светът си е весел,
клоака от газове и лични борби
наместо газове.
Странно е.
Днес загубих партия шах от Бъдещето
и за да има баланс откраднах една
за Миналото.
Не всичко е загубено.
Вярвам!

Началото на 80-те години. Домовете

Сирашките домове в България се пукат по шевовете. В такъв дом в Хасково расте и малката Дани, оставена от рождената си майка, която я е придобила извънбрачно. Умна и хубава, Дани е трън в очите на всички – все нея наказват, все нея бият лелките и строгата директорка Митева. Но към умните деца в домовете проявяват интерес и специалните служби – ДС си ги заплюва за сътрудници и се опитва да печели доверието им. Сюжетът е от книгата „Не подлежи на осиновяване“ на Александра Шехтова. На книжния пазар излезе с логото на авторитетното издателство за българска литература „Лексикон“. На малката Дани ѝ провървява – осиновява я симпатична двойка от Самоков. Така от южния град Хасково малката пристига в полите на Рила, свиква с новите си роднини. А после живее в Москва, където е изпратен на отговорна работа баща ѝ.
Дани, прекръстена на Дара, получава добро образование. Осиновителите ѝ си отиват от белия свят, тя пази в душата си добър спомен за тях. Но винаги се пита откъде са рождените ѝ корени. Така се случва в живота ѝ, че отива на авторитетна работа в Брюксел. Живее сама, симпатичен котарак ѝ прави компания. Писано е тук да научи истината за себе си. Сим карта за телефон и листче с няколко тайнствени думи, подхвърлени от непознат човек, разбулват тайната. Срещата с този човек всъщност е оживяла сянка от миналото – това е оперативният работник, който се е срещал с нея в сирашкия дом в Хасково. Опитва се да я вербува – няма значение, че Студената война вече е минало, че Берлинската стена я няма. Как ли ще реагира Дани на неговото предложение, можем да научим от книгата. А авторката, Александра Шехтова, признава: „Израснах в държава, която отне правото ми да зная кой съм и откъде идвам. Чувствам се като обрулен лист, който е там, където го духне вятърът. Едно зная за себе си – че нося неспокойна и вечно скитаща душа. Коя съм всъщност – това и аз не мога да кажа“.
Тия нейни откровения навяват на мисълта, че „Не подлежи на осиновяване“ носи и автобиографичен характер. Брилянтно четиво, което хваща за гърлото читателя и слага пръст в раната на осиновените. Авторката го посвещава на онази непозната жена, на която съдбата не е дала шанс да ѝ каже „мамо“.

   

veni travel

   

Книгохранилището

   

Добре дошли!  

   

Последни мнения  

  • Няма мнения
   

Кой е тук?  

В момента има 12  гости и няма потребители и в сайта

   
© E-LIT.INFO