„Ти, Господи ме увличаше – и аз
съм увлечен…”
Йеремия 20:7
Хосе да Рибера рисува света Тереза няколко години след като е причислена към лика на светците: Тереза е седнала пред маса, зад нея фонът би могъл да напомни отвесна скала, сякаш е пещера, в каквато често пребивават отшелници, но по-вероятно да е просто стена с дълбока сянка по диагонала й – стена на Обител. Светицата от картината е на около петдесет години, пише, а думите сполитат Тереза едва в тази зряла възраст и дали не е изобразена именно в онзи откровен миг? Оградена е от най-баналните знаци на времето: череп върху дебела книга, нож, може би за разрязване на листи, но може би и за да напомни едно твърде важно в живота й острие, в случая пригодено за нейната длан (художниците обичат да изместват детайлите, да ги поставят в „кавички”), бял гълъб с нимб, кръжащ над главата й… ръката държи перо, повдигнато нагоре в жест, който напомня жеста на диригент – знак към думите да спрат, да почакат или да ги притегли към себе си? Но човек би могъл и да помисли, че перото е изпаднало от гълъба, спуснало се е меко и тя го е уловила, затова очите й са обърнати нагоре, а в устните й напира едва доловима усмивка-благодарност за това спуснато й свише перо, с което ще запълни празните листи поставени на масата точно за нея, а след като ги изпише, ще ги прибави към книгата под черепа, за да бъдат и те затиснати от смъртта… остава неясно дали заради живота или заради смъртта се изписват, но тя трябва да е имала отговор, нали все пак ги е изпълнила с думи... това обаче е предположение, нещо извън картината, а в нея е уловен само един миг, онзи, в който светицата е уловила перото, спуснато любовно от гълъба, любовно прието от нея... защо „любовно”? Тази мисъл някак естествено се поражда – тя е мислела така… сигурна е била. И всичко това в цветовете на Рибера, проникнати с мрак, кафяво през убито червено-кафяво до черно с едва просветващи тук там петна, тонове, тоналност, очите й най-черни, излъчена напред тъмнина, която искри като контрапункт на поглъщащите черни орбити на черепа, само Дрехата над бедното одеяние е бяла и разтворена, наподобява крила, досущ крилата на гълъба…
и листите – бели…
Тереза е светица, Тереза също така е писателка. Мистичка-писателка и писателка-мистичка.
На една друга картина от 17 век от Антонио Бискуърт1, изобразяваща света Урсула с 11 000 девици, до легендарната Урсула с още по-легендарната й „войска”, събрана под знака на мъченичеството, е нарисувана и тя – реалната светица от 16 век, отправяща молитвен жест към небето, сякаш за да потвърди и свидетелства подвига. Това изображение ми се струва важно, независимо от мотивите на художника2: света Тереза е единствената, съумяла да означи опита на любовното девичество, а с това и всеки подобен, възможен или невъзможен опит, и така го е легитимирала в език, дала му е език, направила го е валиден. Защото има две условия, които правят възможна споделеността на този опит: вярата и литературата. Безрезервната отдаденост, която не се нуждае от „доказателство”, за да повярва подобен насрещен опит и да го приеме като добро, или онази Форма, изваяна в език, чрез която съ-преживяването се превръща във възможно въпреки съпротивите на разума. Света Тереза със сигурност е обект на вяра за тези, които вярват в нея като светица в реда на „канонизираната святост”. Значението и известността й обаче са много по-обхватни и това се държи на написаното от нея, направило от „несподелимия” иначе мистически опит, обект годен освен за размисляне и за въображаемо съ-преживяване дори от авторки като Симон дьо Бовоар или Юлия Кръстева, например, които напълно отричат религиозната автентичност на мистичния опит, но вадят Тереза пред скоби в поредицата от знайни и незнайни мистички, ако не под знака на светостта, то под знака на „женския гений”. Литературата действа, въздейства, придава плът на въображаемото. За света Тереза тя естествено е подчинена на вярата, трябва да произвежда вяра и това е нейното субективно желание и мотив, за да пише – за нея литературата въобще не е литература… и все пак е литература, при това мощна, субективна, авторова. И в този смисъл въпросът-съмнение винаги остава: доколко животът произвежда думите, доколко думите произвеждат живота и не е ли самият Опит способност за означаване?
Този „опит”, както и думите за него, естествено има пред-език, модел, в който се основава и това са „Песен на песните”, върху които света Тереза по неизбежност размишлява в едно от най-силните си произведения, „Размишления върху Песен на Песните”. Навярно й е било нужно да обясни в самата себе си собствената граничност на преживяванията, подкрепяйки ги с библейската книга, уподобила любовното и религиозното до неотличима сплав, в която всяка дума може да бъде оградена в кавички, за да бъдат удържани думите в тяхната непосилна амбивалентност. Особено въображение е потребно, за да бъде прочетена старозаветната „Песен на Песните” като религиозен сюжет. Иска се много преднамерено знание, за да се убеди ухото, слушащо думите за любовни целувки и гърди пълни с опияняващи течности, в незримите кавички, с които словата на „Песните” ограждат себе си и съвсем тръпнещо пеейки, постоянно изискват да бъдат транспонирани в другите регистри на „това не е това-онова-което-се-пее”. Превръщането на любовната сцена в религиозна, което трябва да извършат в себе си „Песните”, огражда още веднъж, вече в двойни кавички самата Тереза, любовно вперила взор в Исус, за да може, приемайки кавичките на Песните, на свой ред да превърне религиозната сцена в любовна и така да възстанови в синтаксиса на любовността онзи „ред”, който регистърът на религиозното преживяване по условие би трябвало да руши.
Изместеност и закавиченост.
……..
Една религиозна истина стои в основата на пътя, по който света Тереза върви и това е Скандалът на любовта: нуждата от тяло, за да бъде явена Любовта.
Бог има нужда от Тяло, за да покаже любовта Си на човеците, Тялото Му е Неговото „доказателство”, чудесното чудо на божествената любов – отчуждаването на Бога от Себе си в Другото, приемане на човешкото, снизхождането на Словото в Плът, за да се чуе зова на Новия завет основан на Дара съвсем зримо, безусловно-телесно, в удивително равновесие на божественото и човешкото, позволяващо сам Той да изстрада любовта Си към човеците и в това изстрадване да дари Себе Си като Любов, която е Спасение. Без Тяло няма Кръст, няма и Спасение. Въплъщението е върховният акт на Любов, реализирана на Кръста в разтърсващ телесен акт на неприета любов, неразбрана любов, отхвърлена любов, която в мига на непоносимото й разтерзаване, и точно в него продължава да зове, оставяйки отворен изхода към Изкуплението. Света Тереза е знаела това, както и че единственият отговор, който човекът може да даде на Кръста, е любовта. И че само тя (любовта) може да снеме човешкия позор пред Кръста и Кръста като Позор. Този Дар, неразбран и пораждащ човешки скандали на плътта, е единственият Дар, който следва да бъде обърнат обратно към Бога в лицето на Сина, Пожертвания и Пожертвал Се, за да се снеме страданието на Божественото Тяло в утехата на любовта на целия човек към Него, в един нов акт на абсолютно приемане. Тяло срещу тяло и Скандал срещу скандал.
Бог е Любов – любовта е афект на душата – в пресечната точка на това снизхождане и възхождане е и онази любов, мистическата, разтърсващият скандал на еротически разпънатата телесност, решена да положи любовното терзание като кръст в тялото и да го изведе в предела на любовното… и посредством него съвсем по човешки, телодушевно да изкупи в себе си болката на разтерзаното за всички Тяло, да снеме раната Му в милувка.
Света Тереза върви по пътя боса, за да чувства. Със сигурност сетивата са й са нужни. Тялото й е нужно като струна, свидетелстваща любовта. Душата в него й е нужна, за да съгражда все по-навътре и по-навътре в себе си обителта до онзи зев, от който блика самата Негова любов и до който е решена да стигне. И най-вече – думите са й нужни. Словото, в чиято плът-ност Песента може да пее
Когато се разсъждава върху литературна творба или въобще върху Творба, авторът с неговата съдба, живот и тяло може да бъде изключен, забравен, „невнимаван”. „Авторът е мъртъв”, поне така обичайно се казва след Ролан Барт, чието твърдение се е превърнало в езиков шлагер, в хармония с още по-старото хегелиански-нитчеанско „Бог е мъртъв”, защото светът би могъл да се интерпретира без Бог, така както (а значи…) и творбата без автор.
Но ако за словесната творба може да има някакво основание да бъде четена като „чист текст”, самостойна „следа”, то за литературата, която изговаря мистически опит, тази възможност не съществува.
Опитът на света Тереза е опит за Бог на душата и тялото явен в думи, или опит на думите да явят Бог в тялото и душата. И в единия и в другия случай думите на света Тереза са невалидни отвъд „тялото” на самата Тереза. Ако я отстраним от тях, би означавало да изхвърлим сюжета на творбата и да я сведем до чисто лингвистични характеристики и обрати. Мистикът, мистическото тяло е произведението на мистическия опит, и това прави описващия го език систематически грешен език, изправен пред системна грешка в преносите. Могат да се четат думите, които описват този опит, да се разбират в ума, но винаги като „преведени” думи, при това неточен превод между тялото и душата, между душата и духа, между едно безезичие маскирано в език, така че пред фразата, когато трябва да бъде преповторена, преразказана, не дай Боже интерпретирана, и езикът, опитващ се да я обясни, изведнъж сякаш става „кух”, поставен в кухина. Терезианският мистически опит е мощен фантазъм за любов/страст/смърт като пълно преливане или телесно поемане изотвътре на Бог, страстта обаче е несподелима освен в акта на самото й преживяване, както несподелима е и смъртта. Абсолютна единичност и уникалност, опит за телесна реализация на „абсолютно отношение с Абсолюта”3. Въобразявания – в-образ-явявания. Интерпретацията на този опит е също особен род въобразяване. Може би защото, когато чете думите й и изведнъж си въобрази как те могат да бъдат интерпретирани/разбирани, човек започва да се чувства без-умно и в някакъв уплах пред тази систематична сгрешеност на думите, превеждащи тялото в душа, душата в тяло, любовта в смърт и смъртта в любов… езикова амбивалентност, в която би могло да се потъне, защото в ядката на този език стои един не-членоразделен остатък-живот-в-тяло. Животът-в-душата-тяло обаче е най-въобразеното, в-образ-явеното от този, който го е живял, и освен, че го е живял, го е и разказал, из мислите си го е извел в опита да сътвори своя Опит; неизбежно въобразен и от този, който проследява разказа на живота и вярвайки, че е поставен пред текст, изведнъж пропада в нечленоразделието на тялото, или смятайки, че е в „житийната история” на „мистическото” тяло, се оказва изправен пред най-чист текст.
Двойна пронизаност на думите в опита и на опита в думите, в една неистова игра между тяло/душа/думи, която единствено произвежда от себе си осъществеността на този опит… освобождаване на тялото в думите и трансформиране на думите в плът.
Самата Тереза е произведението на този Опит, тя следва да бъде разказана и този разказ по равно живее и Тяло, и Текст.
Животът на света Тереза в седем действия
1. Смъртта
Сцената, на която религиозната сцена ще се превърне в любовна, е естествено Манастирът. Мястото Испания, времето 16 век, времето на Голямата Реформа. Погледнато от птичи поглед Тереза стои редом до Лутер и Калвин, а ако се помъчим да си представим Небето, въображението би следвало да я види там някъде до тях, между тях… съвсем редоположена. Само че Небето е непредставимо, дори и само поради това, че е безспорно, и как в него да разположим големия Спор на Реформата? – затова погледът се ограничава в земята, особено ако става дума за Сцена, някакво място, където съвсем обозримо, в затворено пространство и ограничено време, каквото е всяко човешко пространство и време, би могъл да се представи един живот или една любов, която мисли себе си като смисъла на самия живот.
Сцената трябва да е почти празна, бедна, може би само твърдо легло, над него Разпятие… и Решетка… един бич е захвърлен някъде, като знак колко упорито-нежно би могла да се изтезава плътта, когато си представим бича в нежните ръце на жена… (непредставим бич, но режисьорът би издирил точния изглед на този аксесоар за умъртвление, за да не стане грешка, защото нечии други ръце биха извличали от него удоволствие)4 … или с други думи, и съвсем точно, мястото е малка Обител в Алба, където на Тереза е съдено да умре, там е замръкнала в босото си ходене, и това е последната граница, до която човешкият поглед спира пред непробиваемата стена на смъртта, онази точка, от която може да бъде обхванат един цял живот, а и една любов… ако съвсем плътно е белязала живота, но без това „белязване” любов всъщност няма.
Възрастта на светицата е преклонна, поне за ония времена. Болестта, от която ще умре – симптоматична, някой би казал „логична”, друг в сърцето си би протестирал и би приел всяка друга смърт, но не точно тази.
Тереза умира от рак на матката. Пронизана е от смъртта там, където ангелът с копието пронизва вътрешностите и ги изтегля в екстаза на насладата. Любовният живот слага печат върху любовния орган и това е печатът на смъртта.
Ракът на матката не може да бъде сложен в кавички, той не е метафора, както и самата матка – гола органика, факт, който обаче не може да бъде отминат, както не бива да бъде отминат самият живот, след като именно той поражда Песните, а и Размишленията за тях. Затова и действието, дори и да се съсредоточи като отправна точка в последната, гранична следа оставена от живота в смъртта, неизбежно се обръща назад, оглежда се в своята вече слученост, разказва се, за да обхване вече цялата сцена, на която в някакъв момент са прозвучали „песни”... и да стане някак ясно, че човек не оставя от себе си само Размишления, книги-песни, Основани Обители, и какви ли не други духовни и телесни Неща, човек оставя след себе си и най-важното Основание – самия си живот – и това е най-пълната му следа. Тереза, която лежи на смъртния одър, е вече освободена от всичко, тя със сигурност не се обръща назад – животът й е изпълнен, изписан, и може да гледа само напред и нагоре, към онова Небе, където, вярва, я чака Възлюбения, за да я приеме най-сетне „лице в лице”, и за нея друго вече не съществува, освен миниатюрното Разпятие в ръката й като най-сигурен знак на Страстите, и което никаква сила не ще изтръгне от пръстите й, когато границата я пропусне; защото, когато си превърнал религиозната сцена в любовна, при това без никакъв страх от поглъщането в страстта, смъртта е абсолютният любовен акт, акт на най-пълна взаимност, който в целия живот е очакван като пристъпване в Любовта…
…и в този момент на връщането към началото, на което краят е симптом, този рак на матката като незаинтересован и безразлично органичен факт на Края, все пак, въпреки всичко става способен да „понесе” своите кавички, да се превърне в метафора и знак на един Избор, белязал началото на пътя и предопределен от същата тази „матка-матрица”, вписана между кавичките на съдбата. Защото Началото не е биологичният акт на раждането, въпреки че и това начало е все в Същото; Началото е Изборът, ако е направен, което само по себе си е отклонение от „същото” и акт на свобода като способност за ново начало. Собствено основание. И все пак тук случаят е по-особен, още по-особен, защото и Изборът се оглежда назад и още назад – този Избор също е предопределен от Органа, този път майчиния, и не е мислимо Тереза да не е носела вече в себе си печата на тази „маточна” смърт, когато е избрала Песните, Манастира, Бича и Решетката, Босия път и Любовта като единствено сигурна Вечност.
2. Изборът
Майката на Тереза, доня Беатрис де Ахумада, умира на 24 ноември 1528 година, на трийсет и три години. Омъжена е на петнайсет и до смъртта си ражда дванайсет деца, девет от които остават живи – три момичета и шест момчета. В спомена на Тереза е много красива, но без съзнание за собствената си красота, облечена винаги в дрехи, подходящи по-скоро за старица. Била изядена от утробата си в акта на прекомерно даване на живот, и в това изнемогващо, безизборно раздаване, единствената й утеха били рицарските романи, които поглъщала безспир, като истинска героиня на Сервантес, навярно защото там има любов, каквато в живота й била отказана. Когато умира, Тереза била на четиринайсет години, почти на възрастта, на която майка й била смъртоносно омъжена, и също като нея и до нея четяла романите, в които мечтанията придобивали плът в думи. Една съвсем истинна и сякаш единствено „несмъртоносна” и незастрашена от смъртта плът. В тази невръстна възраст Тереза написва и рицарски роман, изгубен, което няма особено значение освен това, че заразата на думите отрано, а значи съвсем дълбоко, я е проникнала.
Когато на 20 години Тереза бяга в манастира „Въплъщение Господне” в Авила, против волята на баща си и след като са й предлагали почтен брак, изпитва еднаква омраза и към възможността за брак и към монашеския живот, който добре познава от времето, прекарано в пансиона за благородни девици при Августинската женска обител в Авила. Признава го в онази книга, която след много години написва, защото човек, ако е съумял да се превърне в разказ, се разказва…
„Аз чувствах в тези дни смъртно отвращение към монашеството…(…) …молех монахините да се молят Господ накрая ясно да открие истинското ми призвание, но тайно желаех то да не бъде монашеството, а едновременно с това и мисълта за брак ме изпълваше единствено със страх.”
За какъв избор тогава е ставало дума, ако не за отказ от майчината съдба, страх от съдбата на „матката”, която обаче в края на дните й, все пак отново ще я връхлети в някакъв различен, извратен порядък в метастазите на все Същото без никакви кавички? И не е ли Изборът, с присъщата му радикалност винаги някакъв отказ, едно „не” на онова, което се привижда като обичайно предопределено и всъщност е предопределено в строго поддържаното русло на човешкото време като „лично” приета съдба? Възправяне срещу и инстинктивен страх от натрапчиво „все същото”, който после се облича в сякаш избора „между”: едно „между”, също тъй ясно назовано, предопределено в кръгозора на възможностите, особено когато става дума за жена, и със самото това, в своята привидно-предвидима яснота, и то разядено от подмолни кавички…
„Земната любов – небесната любов”… всъщност имала ли е някакъв друг избор Тереза, освен тази твърде проста опозиция, прокарвана в ядката на любовността като упорито, систематично отстоявано разграничение във времето на Манастира, Бича, Решетката, Инквизицията? Разделението е сякаш „вечно”, институционализирано от Църквата, идеология на любовта, позволяваща да бъде насочван ходът й през лабиринта на човешкото тяло, превърнато в арена на тази постоянна борба за контрол върху Песента и върху Песните, които обаче със същото постоянство и систематичност я отричат… И не само Църквата изисква разделението, внимателно обгръщано в освещаващи го и очистващи актове – разделността е самоочевидно приета навсякъде, в най-популярните форми на куртоазната проза и поезия, тази „масова култура” на времето5, която с постоянство го изговаря, търсейки поносимата точка, от която да възхвали непоносимото в живота, спускайки було върху една неизбежност.
…
Земното рицарство – Небесното рицарство…
…
Тялото – Душата…
…
Непримиримости, ломящи самата любовност, и убиващи Песента в нейните песни…
За „Земната любов” Тереза знае, видяла я е в единствено осъществимия й вариант на онзи смъртоносен брак, който през майка си е преживяла – на „Земната любов” кавичките са ясни и те ограждат плътно „любовта”, притискат я, съвсем буквално я смазват в земята, оковават без излаз към света и със съмнителен излаз в небето…
Небесната любов? „Небесната любов” би следвало да бъде там, където жените-монахини, невести на Христа, ангелски безплътно, но с плам ще Го обичат… Неясна, не докрай представима, абстрактно сведена в съзнанието като път, дали възможен в реалността на живота, или измислен в утехите на отчаянията, в стремежа да се избяга от същия този безлюбовен живот в една по-поносима безплътна отвъдност, която, обгърната с ореола на вярата, със самото това открехва хоризонт към възможно-небесното… това Тереза не би могла да знае тогава, тази любов е все още твърде далече, неподозирана, но може би все пак предчувствана, когато поема пътя към манастира, избирайки пред ясната съдба на вече „от винаги” случващото се и все същото, онова, което може би никога още не е било, но някога дали не би могло все пак да се случи в мъглявината на едно небесно „съпружество”?.
Колебанието е дълго и тягостно, преживявано като грях.
Б Е Л Е Ж К И:
1Картината се намира в катедралата в Авила, Испания.
2Според легендата св. Урсула и единайсеттехиляди девици са убити от хуните със стрели. Смята се, че за художника стрелата обединява образа на двете светици под знака на мъченичеството.
3Киркегор, „Страх и трепет”
4Сто години по-късно маркиз дьо Сад ще опише опита на бичуваното и самобичувано тяло като свръхудоволствена практика. Още сто години по-късно ще се появи психоаналитичният дискурс. Думите ще се окажат абсолютна преграда към този вид религиозен опит, той ще изчезне завинаги, освен в проявите си на автентична лудост.
5Думите са го съградили, самият Опит е способност за думи, думите ще го отрекат… а Бог ще става все по-мълчалив и потънал там, където наистина Е… отвъд думите.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Емилия Дворянова, "Освен литературата", ИК "Парадигма", 2011