3. Болестта

През 1536 г. Тереза влиза в Кармилитския манастир „Въплъщение Господне” в Авила. Взима дрехата на 2 ноември. Точно след година, на 3 ноември 1537 година, Тереза произнася своите обети.
И веднага, заедно с това, пада болна.

Сцената е нагнетена, донякъде алогична след окончателността на решението, доброволно и с избор осъществено, което със самата си финалност би трябвало да умиротворява в избрания вече път. Вместо това Тереза изпада главоломно, потъва в невероятна драма на плътта, която ще продължи години, на границата между живота и смъртта, и която ще я доведе до знанието, превърнато в най-чист опит – какво точно означава да обичаш Бог, и как пътят към Съвършенството е път на Любовта.

Болестта е странна, неясна, нелокализирана  като онази любов, към която Тереза се е отправила, „мястото” й е незнайно къде, заседнала е сякаш на границата между тялото и душата и еднакво ги поразява, ако такава граница има, разбира се. Изпитанието, което изотвътре се налага, за да стане способна душата и да прозре, е драстично, агресивно обърнато към онова „себе си”, „обителта”, за която след години Тереза със сократовски патос и постоянство ще пише, но думите, в които това „себе си” ще започне да излиза от хаоса, да се събира и да твори своя „вътрешен замък”, са твърде далеч; в началото на пътя върлува болестта, неназовима като дълбинно, тайно съмнение, в което пътят трябва да бъде изпитан или посечен без никаква милост. В това главоломно пропадане няма самосъжаление и тялото се руши, а с него рухва и душата в себеразяждане с неясен изход... един втори „отказ”, този път вече от всичко, отказ сякаш и от решението, което се е оказало не-докрай-решение и е омаломощило плътта, отправяйки я към нищото…

Тереза не може да остане в манастира, изпращат я на лечение при известна лечителка, която месеци наред я лекува по начините, присъщи на „медицинската идеология” на времето… „постоянно прекалявах с лекарствата”, пише Тереза, какви са те не става ясно, но най-важни и определящи изхода на лечението са клизмите. Болестта отнякъде трябва да излезе (обичайният метод е кръвопускането, но не само) и няма по-подходящо място от това най-интимно отвърстие, само по себе си „заразено” с екскременти и нуждаещо се от постоянно очистване… Неясната болест трябва да бъде изхвърлена през „долницата”, в която тялото може да бъде предадено на най-пълно унижение и какво ли се е лекувало чрез това насилническо изпразване на червата – дали болката на тялото или тази на душата?
 

В състояние на крайна нервна отпадналост и жестоки болки, след няколкомесечно „лечение”, Тереза се прибира в къщата на баща си, и на 15 август 1539, на празника Успение Богородично, изпада в кома.
 

Това е първата смърт, в която животът е сякаш изтеглен в земята.
 

Всички я мислят за умряла, поднасят свещи пред устните й, восъкът капе по ръцете й, но нищо не потрепва… няма дъх. На манастирското гробище изкопават гроб, монахините я приготвят за погребение… свещта отново се поднася пред устните… няма дъх… и започват да извършват над нея заупокойните обреди, молитвите, които трябва да отворят пътя на Там, където се пребивава без дъх…  Само на баща й все му се струва, че сърцето й бие и не позволява да я погребат – на границата на живота и смъртта винаги има някакъв спор между живота и смъртта…

На четвъртия ден, когато вече искат да я положат в гроба, Тереза отваря очи. Въпросът в устните е: „Защо ме повикахте обратно”?
Никой не я е викал обратно. Гробът я чакал отворен и щял да я приеме. Нещо друго я е върнало обратно – единият живот е свършил, но има още други да свършват, преди да бъде открит животът.

Преходът отново е драстичен: Тереза остава три години парализирана. Мърда само един пръст на дясната си ръка, като неоспоримо доказателство, че някъде дълбоко в нея животът се стаява и постоянства да е. Пренасят я в манастира, там ще се грижат за нея монахините – за неподвижното тяло и за душата, която със сигурност не знае какво точно иска.

Дали това е началото на пътя към Бог? У-нищяването на до дъно изпразненото от „нечистота” тяло? Изтегленият и погребан в земята „нечист” живот, след който тялото остава гола неподвижна черупка, едва-едва удържаща дъха? Болестта, която се привижда като обективна, нежелана, на която тялото бива подложено винаги сякаш отвън, „връхлетяно” и после отнесено навътре в зейналите в него пропасти, за да претърпи слабостта си като минимализиран живот – тази болест сякаш указва пътя, сочи го като краен отказ, отвеждащ може би към Бог и към мислимото като безплътно „небесно съпружество”. Защото какво „небесно съпружество”, ако тялото, съвсем живо, постоянства в копнежа да е, и соковете му, напиращи, го обръщат към света, кипящ в своята жадност и въведен в неизтощимо изкушение? Затова и болестта би следвало да е път, не точно „избран”, но понесен и привидян като „свише спуснато изпитание” и изискване към една недотам смирена плът.
 

„Отвън” на загнездената в тялото болест, обаче, е винаги някак в кавички, самата Тереза не вярва в „отвън”, защото си спомня как неведнъж е призовавала Бог да й даде онази болест, която въпреки нея самата да я научи на търпение, смирение… И болестта се загнездва, прекомерна като всичко, което съпътства Тереза, дадена сякаш „в повече”, навярно поради силата на молитвите… Оттук нататък у-ни-щението, на което ще бъде подлагано тялото с неизчерпаемо постоянство отвън и отвътре, ще се превежда най-вече с тези думи на все по-пълния отказ от себе си, ще се опива в тях, в един по-късен момент ще се опише посредством тях, когато думите започнат да тъкат фината мрежа на любовността, постигана в „търпение”, „смирение”… драматично у-нищяване на телесността, търсено и желано като „освобождение”. Освобождението обаче ще бъде открито другаде… и отново ще „връхлети”. Ще грабне тялото, ще го отнесе, ще си намери проходи, неочаквани и нетърсени пътища през една „остатъчност”, отложена в дъното на минимализиращото себе си тяло като „екскремент”, непризнат и отхвърлян от гледната точка на поставената пред душевния взор цел. У-нищяването на телесността е особена „победа”, оградена в едва забележими кавички, които обаче винаги унизяват самата победата, защото указват този неизбежен „остатък”, един удоволствен остатък, ранено удоволствие, несравнимо с явните сетивни удоволствия на плътта, „остатъчен”, постоянно преглъщан „секрет”, упойващо сладостен, сладострастен дори, и ако болестта, връхлитаща сякаш отвън, но отвътре превземаща тялото, не може докрай да отчлени това нетърсено удоволствие, то има много други начини да се „помирява” тялото в своята а-любовност, и, вървейки в обратния на страстта път, да бъде отведено през отрицанието в нейните най-дълбоки дебри.

Тереза следва безпрекословно идеологията на любовта,  небесната, заставяща тялото да мълчи. Но колко пъти се случва, мислейки, че върви по един път, човек да върви всъщност по друг и да стигне съвсем другаде?

Минават три години живот във вцепененото тяло. Три години, в които тялото е напуснало себе си, оставило се е да бъде живяно единствено и само отвън… Сцената може да се представи мелодраматично, но всъщност е по-скоро студено-марионетъчна и безмълвна, превзета от това тяло, което трябва да бъде измивано, почиствано, обслужвано, за да не потъне в собствените си следи, нечистотии и секрети, които животът неизбежно произвежда, отказвайки да бъде стерилен, независимо колко духовна е „обителта” и колко силен стремежът към очищение. Вцепенено тяло, което, въпреки че се държи „цяло”, е всъщност разпаднато на части, вече не-Едно, дори и само поради това, че действието отвън го раздробява, за да го освободи за миг от собствената му неподвижност… – първо тази ръка, мишницата, после другата ръка, дланта, гърдите, краката… измивани, раздвижвани, повивани… пре-организиране на органиката в почти „неорганична система” на следващи една след друга части, удобни за манипулиране...  Парализата всъщност отрича на тялото статута му на Тяло, прави го приживе годно за разчленяване… и някак неясно става кому точно принадлежи това тяло, при-над-лежно ли е на едно „мен”, на едно „себе си”, когато единствено и само „лежи”? 

Какво по-истинско и крайно у-низяване и „освобождаване” от плътта, „смиряване” на живота в този телесен „аутизъм”.
и все пак, не е това освобождението от постоянно тегнещата към света и греха нишка, която душата така копнее да скъса, за да поеме пътя към съвършенството си без колебания и без свян. Болестта остава „външна”, колкото и абсолютно да е превзела тялото „вътре”, в болестта душата дори не участва, освен като свидетел на собственото си потъване в страдателната телесност. И дали това „освобождаване” чрез болестта, не е обгърнато съвсем плътно в кавички, и вцепененото тяло, преставайки да е Тяло, не е ли най-бездушевна, превзела и живота на душата Плът? „Аутизмът” на тялото, затворено в себе си, затваря аутистично и душата, утеснявайки пътищата й навън и навътре – болестта, дори и тайно желана, се оказва отвъдволева: „погрешно” и грешно решение на душата, у-смирение претърпяно от нея през докрай усмиреното тяло, и наистина отвън прието като „съдба”… безизборност подобна на онази безизборност на матката, в която способността за даване на живот се е оказала смъртоносна.

Един ден, призори, на сцената отеква камбанния звън, зовящ монахините към молитва. Часът трябва да е толкова ранен, че небето едва ли е просветляло, и все пак, въпреки това, на сцената се прокрадва лъч светлина, навярно като онези мистични лъчи свише, с които Мурильо осветява картините си. Тереза вижда сестрите, които се отравят към църквата… и в този миг душата й нещо разбира, навярно смирението и отречението в тази им форма стигат своето дъно, отвъд което нищо няма, отвъд което е Нищото…  светлината я озарява и става мистична, за да отвори пътя към едно съвсем просто прозрение, че без тяло няма как да се служи на хората, та камо ли на Бога… без тяло няма служение… 
     

и тогава, в същия миг душата решава… – 

 „Реших, че трябва да оздравея, за да служа…” 

и наистина става така, веднага, изведнъж, защото нейните решения са едновременно желание и воля съединени в непоколебима страст. 
Тереза става. Но и тук преходът ще бъде символичен, натоварен с много кавички, двусмислено колебание в пътя на тялото, което желае да понесе своя земен „ад” в името на райското бъдеще на душата, но в това си „понасяне” постоянно ще обръща действието на същата тази душа в посока към самото себе си в инстинктивни актове на някакво свое знание за друг път…

Тереза започва да мърда тялото: ръцете, краката, главата… изхлузва се от леглото… и на четири крака, пълзейки, тръгва към църквата… за да служи.

„Когато започнах да пълзя на четири крака, възхвалих Бога.”
…има нещо почти „езическо” в това изречение…

Сега вече на сцената светлината трябва да нахлуе някак отдолу, от низкото и откъм земята, мистично-небесните лъчи на Мурильо няма да свършат работа, фалшиво небесни биха били там, където монахиня пълзи на четири крака. В тази сцена и земята трябва да произведе светлина, не само да отразява:

Монашеската дреха затруднява похода напред, булото се обръща върху главата, затулва лицето, за миг краката трябва да останат три, за да бъде булото отметнато, но не е възможен ход на три… (за разлика от Троицата човекът е някак „четен”)… Погледът е насочен най-вече към земята, би могъл да се обръща съвсем кратко към небето, защото главата не издържа дълго навирена върху изопнатия врат…  Очите неизбежно ще се колебаят – ту надолу, ту нагоре, най-лесно се гледа настрани поради изтощените от дългата болест вратни прешлени. Силите трябва да се пестят. Когато обаче стигне в църквата, пълзящото на четири крака тяло ще се напрегне, за да издигне погледа нагоре, към олтара и Разпятието, в което съзира Върховната висота, Божественото същество, във името на което и със името на което е минало през смъртта съвсем като Него в три смъртоносни дни, после е преседяло в самото себе си три години като в гроб, и най-сетне, в едно не докрай още

преобърнато действие, се е отправило отново към Съществото като единствена Същественост на съществуването му… Само погледът е останал на това тяло, завръщащо се посредством остатъчна страст за живот, отправена към небето –  поглед мъчително-молитвено издигнат нагоре в желание да се изпълни тялото отново, за да служи.

Тялото излиза от своя аутизъм. Изпълването навярно се случва съвсем както следва да е, в логиката на небесно-земното самоотричане по обратния ред: след изпразването на тялото от самото него и връщането му към земята, сега отново из-земята ще трябва да изпълзи, да се опре на нея, да усети хоризонталната презряност, в която всичките му части, без никаква йерархия се редополагат съвсем наравно с главата: уравнени, и с това приемащи в себе си равен дял от „Небе”. Едва после може да се издигне отново във вертикала, възземвайки в нея и своята „земност”, и така да се съедини с душата, ставайки отново Цяло, положено в мярата на човешкото. Ходещото на четири крака тялото е признало живота-живот-ното в себе си и с това до дъно е възхвалило Бога, принудило е душата да Го признае не в абстрактните схеми на почитта, надеждите за неясно спасение, самолюбието на знаещата се вяра, правото на морала, справедливостта и свободното подчинение – признат е Бог в чистото животуване на „твардта”, в тялото отвъд илюзиите на горделиви човешки смирения… тяло в разпад, което може да се възземва… и което навярно не е толкова далечно на душата, защото в това „място”, където може да се „изпада”, хранилка за паднали ангели и чудовищни същества, неочаквано отново се стига във Върховната Висота, преобърната точно там като Върховна Милост и усет за възкресение в Тяло.
Когато е преживяла това, Тереза се е Изправила. Със сигурност е било ново Начало, поредно, започнало в този усет, че Бог е и „дъно”. И за да се достигне това „дъно”, тялото трябва да бъде живо, болезнено претърпяващо себе си, способно да бъде пронизвано, докъдето трябва, докъдето се оказва възможно, безмилостно, за да се проправи пътя в него към тази възможна божествена Милост.
…значи все пак има смисъл и в болестта?...

4. Решетката

След мрачното действие на болестта, Сцената рязко се променя. Би могло да се каже, че дори става ведра… но само привидно е така, и само във външната „декорация”, която сега включва в себе си достатъчно светло пространство, приятно, богато, разделено на две от решетка, съвсем символична, красива изящна дърворезба, която освен че указва някакво „разделение”, може да бъде и сметната за „екзотична” и доста примамлива Украса, поне от мястото на зрителя в залата. Забрана, която е иронично усмихната в себе си.

В тази сцена Тереза привидно е вече здрава, стои от дясната страна на решетката, заедно с други свои посестрими, където светлината от прожектора е по-приглушена и персонажите сякаш се опитват да удържат тишината, само дето от другата страна на решетката е така шумно и пъстро, че сцената е твърде наситена и е много трудно да се отчлени кое точно и как се разполага в тази символична подялба на територията. А и двете пространства са „подобни” в прекалено много неща, дори по телата и дрехите на монахините, млади девойки от заможни семейства, човек забелязва аксесоари, силно напомнящи тези на светските дами, които обичат да посещават приемната, привлечени навярно от изящния вид на решетката. Малко духовно мечтание и погалване от „мистични” лъчи никога не е излишно. Гласът на Тереза, която описва това време, е строг:

„Аз бих посъветвала родителите, малко разсъждаващи за вечното спасение на своите дъщери и отдаващи ги в манастира, където всички тези мирски съблазни всъщност се търпят, да помислят в крайна сметка за семейната чест и по-скоро да ги омъжат… защото лошото им поведение в света е открито, а в манастира – тайно.”

Някога самата Тереза не е постъпила така, и с нея не са постъпили така, но тогава тя не е знаела колко точно рехава е решетката. Така се вижда от залата, така вижда и Тереза, така го усеща, защото здравето й със сигурност е само привидно, това на душата също:

„Бог ме зовеше към Себе Си, но също и светът…  аз исках да съединя тези две толкова несъединими крайности. Така минаваха години и аз сега се удивявам, че съм могла толкова дълго да живея без да се отдавам докрай нито на едното, нито на другото.”

Нищо чудно – крайностите могат да не бъдат чак толкова „крайни”, стига човек да ги пожелава така, могат да са умерени и приближени към средата, която е „златна”… и решетката изглежда точно такава, усреднено място между двата свята, през пролуките на което се водят шепотни разговори, разменят се усмивки, а злите езици говорят, че се предават дори любовни писма… Само че желанията на Тереза са винаги крайни, както и болестта, и въпреки че тя сякаш отминава, по-точно би било да се каже, че само качеството й се изменя и симптомите стават различни. Тялото е „отпуснато”, позволено му е чудотворно бързо да стане отново гъвкаво и годно да бъде живяно, колебанията, съмненията и терзанието на душата, която продължава да поражда телесни симптоми обаче остават същите: „Двайсет години аз падах и се изправях, и пак падах.” – така Тереза говори за тялото си, което ту се срива, повличайки и душата, ту пак се въззема, този път вече не в лабиринтите на неясна болест, а в други, много по-опасни лабиринти, които е трудно да бъдат признати, невъзможно да бъдат описани, но също ще трябва да бъдат пребродени и прободени. А и защо да не се представи в тази Сцена, че точно в такива моменти тя съвсем буквално е „падала” и отново е ходела на четири крака? В подобно „представяне” има нещо дистанциращо душата, акцент върху тялото, острнаненост, подобна на начина, по който самата Тереза представя по-късно този период от живота си, говорейки за себе си в трето лице:

„Около двайсет години тя живееше във огромна сухота и никога не пожела нищо повече, защото беше така убедена в своята низост, че считаше себе си недостойна да възнесе душата си към Бога.”

От никоя страна на решетката това не се вижда така. Изповедниците й я успокояват, смятат, че съвестта й е някак прекомерна… че чувството, че е „на косъм от греха”, което разяжда душата й, с нищо не е оправдано и би могло дори да се сметне за нещо подобно на „гордост”… И нищо лошо и небогоугодно не върши като монахиня, за която всички твърдят, че е прекрасна в смирението си, но само Тереза знае „смирението си”. Нещо липсва… нима така сухо се обича Бог? Някак лесно, сякаш „само на думи” пуснати през фееричните фигури на решетката, но всъщност не и „в думи”. Защото, парадоксално, за Тереза любовта ще връхлети едновременно с думите, а защо не благодарение на тях?

Проблемът е фиксиран в решетката, в нейната символична ироничност. Тереза със сигурност я ненавижда, но не защото разделя, забранява, а защото е прекомерно пропусклива, прилича по-скоро не на преграда, а на връзка, в която въображението, вместо да утихва, се развихря… не е възможно да се обича Бог някак между двата свята, защото къде е компромисът между Небето и Земята при това отнесен към любовта? Тази „Решетка”, по този начин смекчена в изяществото си – какво точно „означава” и не е ли обгърната от прекалено много кавички? Тереза има силен усет към кавичките и съвестта й трудно ги понася. Решетката със сигурност може и трябва да бъде различна, да означи пътя на любовта така, както „по небесному” се разбира, и Тереза ще се справи с този насъщен проблем, но това време ще дойде едва тогава, когато самата тя е успяла вече да превърне тялото си в Решетка, разбрала е как става това и тази, дървената, материалната, на нея вече няма да й бъде нужна освен като свидетелство, че пътят на Любовта е винаги Краен, абсолютен, и никога между. Ако си избрал самотата – избрал си самотата. Ако си избрал Бог – избрал си Бог. Ако Го обичаш – Го обичаш… само Него и без сухота… А за тези, които не могат да я последват в „крайността”,

Решетката ще бъде просто крайното изпитание на една недвусмислена, еднозначно приета вярност.

Решетката, зад която ще се прибере Тереза, зад която ще прибере и своите сестри, когато се пребори за „чистото” правило и за правото на любовта, няма да търпи в себе си никакви кавички. Ще става все по-гъста, открояваща единствено силуети, в които единият свят неизбежно се явява сянка на другия. Общуването ще бъде прекъснато, ще става само посредством Бог. Буквална решетка, както буквално е тялото. Ще пропуска единствено „дъх” като въздишка или като глас. Преди да бъде поставена отвън, Решетката обаче трябва да се изгради отвътре. Да се намери точната мяра на пролуките, през които да може да минава дъхът. Да се остави нужният „прозорец”, геометрично-точно премерен, за да се отправят през него изповеди, размишления и молитви, защото нали някой, пристъпващ в Небето, трябва да се моли за Света, а някой в света трябва да съобщава Небето… И да не се прекалява в това Разделение, тъй като, ако преградата между тялото и душата стане абсолютна, докрай втвърдена, това води до Парализа, телесен „аутизъм”, който лесно преминава в душевен… Тереза го е преживяла, има опит и знае как душата може да прекали спрямо тялото и то да не съумява вече да служи. Тялото обаче също може да прекалява спрямо душата и тогава следват адовите мъки.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Продължава

, .              ;;