редактирано, откъс
...Само на глада не успях да привикна. На всич¬кото отгоре ме беше срам да казвам, че съм глад¬на. Може и да съм осъзнавала безполезността на такова едно изявление, може. Но и срама го има¬ше. Защото, даже когато се случваше моя приятел¬ка или съседско момиче да довлече на пътя някоя вкуснотия (кое ли не му е вкусно на гладен човек!), на въпроса относно глада най-многото, което мо¬жех да си позволя, беше да отговоря уклончиво. Излапвах, разбира се, пая си най-лакомо и без ни-какви уклончивости, но това вече е съвсем друго нещо. Важното е, че в словесен аспект успявах да опазя достойнството си, да не говорим, че в някои случаи отговарях дори отрицателно. Било е навяр¬но при ненадеен изблик на воля или на инат, дявол знае. Но в такива случаи се усещах направо горда пред себе си.
Вкъщи чаках братята ми първи да нададат вой – грабваха лъжиците и нетърпеливо почукваха по масата. Тези сигнали бяха кажи-речи единствените, които изтегляха мама от тъжните й занимания – тя ставаше, вземаше празната тенджера и я поставя¬ше отпреде ми. Аз си знаех урока: пъргаво я напълвах с вода направо от чешмата, сетне подавах за¬харта и оцета. Мама отмерваше чаша захар, после няколко лъжици оцет, изсипваше всичко това във водата и дълго бъркаше. Забавените й движения придаваха на тия съвсем прости манипулации осо¬бен обреден смисъл и в същото време изостряха до крайност нетърпението ни. Напълваше тя на все¬киго по една голяма чиния с тази течност (наричах¬ме я „шербет“) и започвахме шумно да сърбаме. Често се хранехме с тоя шербет и тогава само по¬дир час-два гладът отново ни връхлиташе.
Връхлиташе ме той съвсем непредвидено, точно в разгара на най-хубавото: игрите се бяха разпалили, скачахме и викахме, челикът летеше покрай ушите ни и свирукаше; босите ни крака настърве¬но тупаха върху сухия уличен прахоляк, който се кълбеше и целите ни покриваше в полупрозрачни¬те си облачета. От това движенията ни изглеждаха почти нереални. Потните вадички по лицата ни бяха направо кални, та като ги бършехме с длани, лицата ни ставаха омацани като на дяволчета. Това съвсем не ни възпираше, напротив, още по-настървено се нахвърляхме върху игрите си.
Та точно в такива моменти ме връхлиташе гладът.
Първо се появяваше някакво предусещане, все едно долавях миризмата му, сетне се завъртаха пред очите ми сини и виолетови кръгове, завърта-ха се те и в главата ми, като същевременно пулси¬раха. Подхващаха ме тези кръгове, опитваха се и мен да завъртят на въртележката си – и аз политах. Тогава преглъщах, усещах блудкаво-киселия вкус на разредената си слюнка, отново политах и сядах на тротоара.
Бях по онова време нещо като тартор на малчу¬ганите от махалата, та те тутакси ме наобикаляха.
- Защо спря, хайде!... Да си довършим...
- Омръзна ми... – лъжех аз. – Все една и съща игра... – казвах го с усилие и правех някаква неоп¬ределена физиономия. В същото време стисках зъби, умолявах себе си да не се отпусна, да не се из¬дам... Никой от бандата не биваше да разбере!
Не си отивах, чаках да поотмине пристъпът на глада, децата ме чакаха с надежда да продължим играта или да почнем друга.
Не зная кога за първи път съм се изхитрила и съм измислила тая игра, но в такива случаи ги ка¬рах да играем на готвачи. Съгласяваха се с радост¬ни викове, а аз поемах ръководството в ръцете си и бързо се разпореждах: ония деца, които ги знаех, че са на моя хал, изпращах за дъски и клони – с тях да оградим кухнята. Другите, които бяха по едно дете и си имаха и мама, и татко – с една дума, по-заможните, и ония, дето се мръщеха на дебело на¬мазаната с масло и конфитюр филия, изпращах вкъщи и им заръчвах да вземат кой каквото може, под предлог че са гладни.
Само след десетина минути пред мен буквално се струпваха какви ли не лакомства: марципан, бучка сирене, наченат симид, яйце, задигнато нап-раво от кокошарника, ябълка, шепа ошав, филия циганска баница, друга – намазана с масло и мар¬малад... И със себеотрицателен жест приемах най-презряната в играта длъжност – готвачката. При¬бирах се с цялото меню – с всичко, което бяха до¬несли децата за ядене, в кухнята, а останалите – госпожиците примадони, се заемаха по най-мъчителен начин да кълчат бедрените си стави и да се настаняват във въображаемия луксозен ресторант. Погрижили се бяхме криво-ляво да постигнем категорията – стара черга бе домъкнал някой, ня¬колко малки столчета имаше, няколко чучки... Чучки викахме тогава на продълговатите селски възглавници за сядане, шити от домашен шарен плат.
И така, докато примадоните се кипреха в ресто¬ранта, аз – прикрито, оглеждайки се като крадец зад клоните на въображаемата кухня – изяждах по¬ловината лакомства. А другата половина най-ста¬рателно издокаросвах: в различни къдрави формички ги режех, с цветенца ги украсявах, и със златни люспици от едно грамадно дърво на двора, на което и досега не зная името. Подреждах порци¬ите в малки чинийки или в листа от ружа, които ми вършеха същата работа. Тогава давах знак на келнерките. Не мога да кажа защо, но тази роля тогава допадаше на много от децата, изпълняваха я с готовност и най-голямо удоволствие. Примадо¬ните почваха да дъвчат с всичкото си кокетство и деликатност, заливаха се от превземки. Но аз не им позволявах дълго да се перчат. Бях се вече нахранила и скоро ги повеждах към друга някоя игра, като например онази, с безсмисленото „добър ден, царю, честит ти имен ден...“, после цялата тайфа прескачахме до Марица.