Книжовното наследство на проф. Илия Конев е значително1, но без съмнение в българската литературна история неговото име остава свързано с една тема, която той изрича лапидарно още през 1972 г. в заглавие на сборник от „балканистични студии”, 12 години по-късно повтаря като титул на нова книга, а след още 14 години неговите колеги я избират, за да назоват юбилейния сборник в чест на 70-тата му годишнина. Това е формулата „ние сред другите и те сред нас”, която се оказва щастливо намереният ключ за търсенията на проф. Илия Конев. Тръгвайки в началото на изследователския си път от наблюдение над българо-сръбските литературни взаимоотношения през ХІХ в., той остава верен на компаративистиката и през следващите десетилетия разширява и обектите на съпоставка, и териториите на наблюдения, като постепенно приобщава в полето на интересите си българо-хърватските, българо-румънските, българо-руските взаимоотношения, за да се стигне до обобщаващите томове на „Българското Възраждане и Просвещението” и до последните му работи върху Вук Караджич и българите2. И затова, макар и спорадично, но съвсем естествено сред статиите на проф. Илия Конев откриваме и такава, посветена на бесарабската българска поезия, създавана през втората половина на ХХ в.
През късната есен на 1994 г. проф. Илия Конев пътува до едно от големите български селища в Молдова и – както сам споделя –
--------------------
*Кратък вариант на текста е четен на международен научен форум в ЮЗУ „Неофит Рилски”, посветен на проф. Ил. Конев.
1Ралева, Д. Библиография на трудовете на Илия Конев и на литературата за него (1952-1997 г.)./ Балканите - ние сред другите и те сред нас. С., 1998, с. 9 – 28.
2Конев, Ил. Вук Караджич за българите и европейската българистика. С., 2007.
има рядкото щастие да открие за себе си непознати и вероятно неподозирани територии на българското поетично слово. Преживяването е необикновено и то е познато всекиму, който за пръв път попада сред бесарабските българи, независимо колко е информиран за тяхното минало и за тяхното днес.
Трите дни в село Кортен, „доближаването”, както се изразява проф. Илия Конев, „до поетичните съкровения” на част „от тези творци на художественото слово” е разтърсващо и то не оставя безразличен българския учен. Статията „За движението в поезията на бесарабските българи” е написана по признанието на автора си още в началото на следващата година и е публикувана в списание „Балканистичен форум”3. През 2006 г. тя е препечатана в сборник с подбрани стихотворения и с критически текстове върху бесарабската поезия, създаден за нуждите на академичното образование в Украйна4.
Бидейки литературен историк, проф. Илия Конев е изкушен от желанието да постави поезията на бесарабските българи в реда на българската литература. Привличайки част от изявите на неколцина от бесарабските поети, той се опитва да види техните творби в руслото на българския поетичен опит. Това го кара още в началото на наблюденията си да потърси сходства с българската възрожденска поезия или, както той се изразява, „с онова направление в нашата поезия, което има своите високи образци в творчеството на Константин Миладинов, Г. С. Раковски, Райко Жинзифов, Христо Ботев, Иван Вазов и други поети”5.
--------------------
3Балканистичен форум, 1994, бр. 3.
4Съвременна българска поезия от Бесарабия и Таврия. Антология. Критически прочити. Съст. Ел. Налбантова. Одеса, 2006, с. 56-65.
5Конев, Ил. За движението в поезията на бесарабските българи./ Съвременна българска поезия от Бесарабия и Таврия, с. 57
Според проф. Ил. Конев връзката с възрожденските поети се открива в „молитвената тоналност” на говоренето за „истинската родина”, което ражда „силно въздействащо единение на мисли, чувства, настроения”6. Той поставя нестройните, но искрени стихове на Иван Арнаудов-Ивар до „искреността на поета от Възраждането”, като припомня имената на Любен Каравелов и Бачо Киро.
По-нататък във връзка с поезията на Тодор Стоянов и Михайл Бъчваров-Бондар в анализите на проф. Ил. Конев се споменават Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, Христо Ботев и Гео Милев, а в заключение се обобщава, че много от творбите на бесарабските български поети „са в ярко идейно-художествено съзвучие с новата ни поезия”, като се привличат отново само като имена Андрей Германов и Матей Шопкин. Виждаме, че поставяйки мимоходом поезията на бесарабските българи до тази на български поети с различни естетически предпочитания и от различни периоди на литературата, авторът на статията „За движението в поезията на бесарабските българи” не взема отношение по въпроса доколко е възможно тази поезия да бъде разположена адекватно в потока на българската литература.
Всъщност проф. Илия Конев не е нито първият, нито единственият, който оповестява, че бесарабската българска поезия, писана след средата на ХХ в., напомня ранната новобългарска поезия, обособявана с названието „възрожденска”. Още Андрей Германов, който пръв „открива” и чрез жеста си не само остойностява, но буквално легитимира съществуването на такава поезия, в предговора към първата стихосбирка на Петър Бурлак-Вълканов от 1967 г. подхвърля възможността за паралел между бесарабската българска и възрожденската българска поезия. Без да навлиза в дебрите на литературоведските наблюдения, поетът Андрей
--------------------
6Конев, Ил. За движението …/ Съвременна българска поезия от Бесарабия и Таврия, …, с. 57.
Германов настоява предговорно, че стиховете на Петър Бурлак-Вълканов „носят реалистична мисъл, остро социално и национално чувство, първично усещане за природата, както и един мил наивитет – черти, така присъщи на нашата възрожденска поезия”7.
Привлечените твърдения, принадлежащи на един поет и на един литературен историк8, ме провокираха да взема отношение по въпроса за типа връзки, които бихме могли да установим между българската поезия, създавана на юг от реката Дунава и – условно казано – на север от езерото Ялпух. Но предварителното уточнение, което е необходимо да се направи, е доколко правомерно е разбирането, че поезията на бесарабските българи може и би трябвало да се разглежда като част от българската литература.
Първият критерий за определяне на принадлежността на едно творчество към дадена национална литература, ако се съобразим с днешното разбиране за идентичността, е самоопределението на неговия създател. Без съмнения, всички бесарабски поети са носели своето българско етническо съзнание, но пръв във времето след Сталинските репресии от 30-те години на ХХ в., за когото имаме свидетелства не само за криптопрактика да пише стихове на български, но и за пътя му към българската национална поезия, е признатият впоследствие и с пълно основание за учител и доайен Петър Бурлак-Вълканов. В интервю за радио Молдова той споделя: „Прописах на български в студентските си години, когато следвах в Тирасполския педагогически институт „Т. Г. Шевченко”. Това беше през 60-та година9. Обичах руските поети, руската поезия, а също и украинската поезия. Именно тогава започнах да се замислям:
--------------------
7Германов, А. Предговор./ Бурлак-Вълканов, П. Моя южна равнина, Кишинев, 1967. Цит. по Съвременна българска поезия от Бесарабия и Таврия …, с. 55.
8За възможни паралели с „поезията на късното Възраждане” споменава и Цв. Георгиева в статията си „Идентификация на „родното” („родината”) в поезията на бесарабските българи”./ Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Том VІІ, с. 531-540.
9Тогава П. Бурлак-Вълканов, който е роден на 18 януари 1939 г., е на 21 години.
а защо не зная нищо за българските поети, за българската поезия?
Нима те не съществуват? Или са недостойни да ги знаем? Това не ми даваше покой, понеже се опитвах да пиша на български."10
Впоследствие целият творчески път на Петър Бурлак-Вълканов е подчинен на легитимирането на неговата българска принадлежност. В периода от 1967 до 2004 г. той издава няколко стихосбирки, един пътепис и един сборник с разкази, като дори само изброяването на заглавията на книгите му свидетелства за това усилие да се подчертае връзката с прародината България11.
За подобна криптопрактика много преди времето на издаване на стихосбирка претендира и Михайл Бъчваров-Бондар. При подготовката на втората си книга, в която включва и почти всички стихотворения от дебютната сбирка, той поставя под тях уточнения за времето на написването им. Оказва се, че 15 от творбите са създадени още в периода 1963-1967 година, т.е. до появата на приеманата за начало на съвременната бесарабска българска поезия стихосбирка на П. Бурлак-Вълканов. Справката с библиографския указател „Българите в Украйна и Молдова” обаче недвусмислено показва, че преди издаването на „Моя южна равнина” единствено П. Бурлак-Вълканов е публикувал поезия. Става дума за стихотворението „Моят Буджак“ в превод на молдовски, отпечатано в
--------------------
10Барбаров, Г. Не успях това да му кажа …/ Роден край (Одеса, Украйна, ред. Д. Костова), 30 септември 2006.
11П. Бурлак-Вълканов издава стихосбирките “Моя южна равнина” (1967, ІІ изд. 1992), ”Вярност” (1973), “Далечни извори” (1976), “Монолог на земята” (1977), “Равноденствие” (1982), “Години” (1989), “Такъв съм млад” (2004), “Стара планина” (2004), пътеписа “По братской Болгарии” (1974), преведен през 1990 г. под заглавие “Земя на моите деди”, и сборника с разкази за деца “Пътуване към май” (1981).
брой първи на списание „Ниструл” за 1967 г. и включено същата година в стихотворната му сбирка.12
През следващите десетилетия, когато успяват да издадат своите книги, всички бесарабски български поети демонстрират както ясно българско самосъзнание, така и желание да подредят творчеството си в полето на българската литература. Съществена пречка за изграждането им като български творци обаче поставя животът им далеч от историческата прародина и спорадичните възможности за контакти и с наследството, и с настоящето на българската литература.
Тук ще цитирам споделеното от Николай Тодоров – един от достойните представители на днешната бесарабска българска интелигенция: „Роден съм на 7 март 1957 година в село Валя-Пержей тогава Чадър-Лунгски район, Молдавия. И двамата ми родители са чисти българи. … В селската библиотека сред няколкото хиляди книги имаше само една на български език - стихосбирка на Христо Ботев. Тя беше и първата ми прочетена българска книга. Втората беше книгата на Мерсия Макдермот „Апостолът на свободата” - тази книга си купих от книжарницата в Чадър-Лунга. От тези книги научих, че ние българите, не само имаме поезия и литература, но и героична история.”13
***
По сходен начин стоят нещата и когато се обърнем към бесарабските български писатели от предходните поколения. Повечето от тях се стремят да пишат и публикуват на родния си български език14, но познанията им за
------------------
12Грек, И. Болгары Молдовы и Украины: вторая половина ХVІІІ в. – 1995 г. Библиографический указатель литературы. Кишинев, 2003, с. 290, Nо 4016. В стихосбирката творбата е без заглавие, първи стих „Мой край любим, Буджак мой ненагледен”.
13Николай Тодоров за себе си.< http://www.skat.bg/products.php?type=5&genre=731> (23.02.2012)
14Срв. биографичните скици, предхождащи подборките на техни творби в антологията Сборник на българска бесарабска поезия (ХІХ-ХХ в.), Одеса, 2002, с. 17-48.
българската литература са крайно ограничени, или – както ще сподели по-късно един от тях:
Четях усилно цели нощи
онуй, що имаше у нази —
от Вазов проза, Пейов стих,
Елин Пелинови разкази …
Иван Арнаудов-Ивар. Изповед.15
Сложните обстоятелства, които диктуват продължителна невъзможност за осъществяване на контакт с литературата на Метрополията, са причината поезията, създавана от бесарабските българи до 60-те години на ХХ в., да няма нито единен път, нито пък да следва логиката на развитие на националната българска литература. Едва с появата през 1967 г. на първата стихосбирка на Петър Бурлак-Вълканов и за бесарабските творци, и за част от българската писателска гилдия става актуален въпросът за евентуалното полагане на двата поетични потока в общо русло.
Приобщаването обаче на бесарабските поети към образците на новобългарската поезия на един толкова късен етап от нейното вековно развитие, предопределя и най-важния белег на това сближаване. За бесарабските поети поезията на Метрополията е значима и привлекателна като образец не поради естетически, а единствено поради тематични близости в световъзприемането.
-------------------
15Цит. по: Конев, Ил. За движението …/ Съвременна българска поезия от Бесарабия и Таврия, …, с. 59.
Иван Арнаудов-Ивар е роден на 5 януари 1913 г. в Болград. През 1932 г. завършва Болградската гимназия. Като поет дебютира една през 1989 г. на български език. През 1991 г. под редакцията на Николай Тодоров издава стихосбирката си „Закъснели изблици”, а през 1997 г. – поемата „Мой роден град”. Умира през 1998 г.
За близости от същия порядък бихме могли да говорим и за периода на 30-те години на ХХ в., като тогава от значение за бесарабските поети е присъствието в Съветския съюз на неколцина български творци на словото, сред които и пролетарския поет Крум Кюлявков16. От 1928 до 1940 година Кр. Кюлявков е политически емигрант в СССР и развива активна редакторска и творческа дейност, като за времето от 1931 до 1940 година публикува в Харков и Киев 7 свои книги. Той е един от редакторите на излизащите в тогавашната столица на Украйна гр. Харков две български периодични издания - детското илюстровано списание „Бъди готов” и вестник „Колективист”, където е завеждащ отдел „Литература и изкуство”17. И в двете издания негови колеги са Иван Мавроди, роден в с. Катаржино край Одеса, и Александър Кетков, родом от таврийското село Радоловка, Запорожка област. В тези медии публикуват и други местни български автори. В началото на 30-те години под редакцията на Крум Кюлявков в гр. Харков излизат две антологии „на българските пролетарски” поети и прозаици от Украйна18. Сред изпиталите неговото влияние трябва да посочим поетите Иван Гедиков, който през 1936 г. му посвещава книгата си „Стихове”19, Иван Мавроди20, Виктор
--------------------
16Ерихонов, Л. Българската литература през 20-30-те години в СССР./ Език и литература, 1960, кн. 6.; Енциклопедия България. Т. ІІІ. С., 1982, с. 690.; Сборник на българска бесарабска поезия (ХІХ-ХХ в.) ... Одеса, 2002, с. 17, с. 39.; Грек, И. Болгары Молдовы и Украины, No 3540, 3541.
17Сп. "Бъди готов!" (1929-1938) се издава от ЦК на украинския комсомол в 6 книжки годишно и е адресирано до учениците от началното училище. В. "Колективист" (1930-1937) е орган на българския сектор към ЦК на КП(б)У.
18„Първа ударна. Сборник на българските пролетарски поети” (1932), в който са публикувани творби на Димитър Марков, Георги Журжер, Иван Мавроди, Александър Кетков, Никола Шимов, Анна Преславска (Главчева), и „Подем. Алманах на българската група при Орг. комитет на Съюза на съветските писатели в УССР. Проза и поезия” (1934).
19Стихосбирката е отпечатана в „Държавно издателство на националните малцинства в УССР”, което е създадено с постановление от 20 март 1932 г.
Чеботаев, Никола Суфларски и др.21, както и А. Преславска, която публикува статия „Поезията на Крум Кюлявков”22.
Евентуално непосредствено влияние на най-известната творба на Крум Кюлявков – „следсептемврийската балада” „Никодим”, написана през 1929 г., бихме могли да доловим в стихотворението на Иван Мавроди „Алекса”:
Тъкмо падне нощ, Алекса
яхва буйно коня.
Небесата хвърля в треска,
вятъра прегоня.
Отбор момци-побратими
подир него следват,
дорде врагът не загине –
той ще го преследва.
Днес е в Харков, утре вече
в степите херсонски.
И се чува отдалече
дружен тропот конски.
И Буджака път му дава,
през селата шумни
пеят песни и го славят
храстите крайдрумни.
Тъкмо падне нощ, Алекса
--------------------
20През 1932 г. Ив. Мавроди публикува първите си разкази и стихотворения и става член на българската секция към Съюза на съветските писатели в Украйна. През 1936 г. участва в Първия общосъюзен конгрес на съветските писатели./ Информационен портал на българите в Украйна. <http://www.bg-ua.org/?name=imavrodibg> (20. 09. 2011)
21Сборник на българска бесарабска поезия …, с. 39.
22Първа ударна. Сборник на българските пролетарски поети. Харков, 1932, с. 143-156.
яхва буйно коня —
небесата хвърля в треска,
вятъра прегоня.23
Въпреки опитите ми да науча нещо за творческата история на стихотворението и консултациите ми с една от дъщерите на Иван Мавроди и с някои от бесарабските поети, впечатлението ми е, че липсва непосредствен повод за написването на „Алекса” и това прави влиянието на Крум Кюлявков в случая още по-видимо.
***
Спорадичното, а и късно докосване на бесарабските писатели до българската литература предопределя интереса и привличането само на отделни нейни произведения, както и типологически близости с поезията на не най-значимите през съответния период творци.
За бесарабските поети от 30-те години живото съприкосновение с Крум Кюлявков е важно в общия контекст на политическите събития, бележещи тяхната съдба. За бесарабските поети от 60-80-те години се оказват привлекателни, продуктивни, диалогични онези творби от високия български канон или от тяхното съвремие, които са съзвучни на собствените им преживявания, неразрешими проблеми и драматични терзания. За разлика от предходниците си от 30-40-те години, които са опиянени от „вяра в утрешния ден” и това пълни творбите им с патетичен оптимизъм24, поетите на 60-те и следващите 10-летия демонстрират минорност на светогледните нагласи, травматично светоусещане, породено
--------------------
23Сборник на българска бесарабска поезия …, с. 20.
24Срв.: Гедиков, Ив. Творете с жар!; Аз ще дойда …/ Сборник на българска бесарабска поезия …, с. 21-24.
от ограбването на уюта на селското детство и стреса от срещата с нараняващия градски свят.
С това бихме могли да обясним афинитета към елегията на Димчо Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща”, откъси от която се появяват като епиграфи в поемата „Архангеловден” и стихотворението „Царева ливада” на Михаил Бъчваров-Бондар, а при Ана Кострова-Терзивец и Мариана Чепразова-Гюмюшлю като първи стих25 . За бесарабските поети търсенията на Дебелянов в символизма се оказват нефункционални и неактуални. За тях е значеща, разбираема, креативна носталгията по миналото, по родния дом, по безвъзвратно изгубения уют на малкия роден свят. Затова и първите стихове на Дебеляновата елегия зазвучават като красиво поетично клише на най-същностното преживяване на бесарабските поети – самотата и меланхоличния спомен далеч от „бащината къща”.
За тях завръщането е онзи жизненоважен епизод в забързания и често объркан живот, когато ласката, обичта и мъдростта, пазени в бащиния дом, връщат силите, смисъла и надеждата:
Ето ми вярата, ето ми силата:
аз в моите старци и старците – в мен.26
Значително по-усложнено присъствието на „памет” за Дебеляновата творба можем да доловим в елегията на Нико Стоянов „А бяха!”. Срещу класическата мечта „да се завърнеш в бащината къща” тук се изправя
-------------------
25Бъчваров-Бондар, Мих. Архангеловден; Царева ливада./ Бъчваров-Бондар, Мих. Камък на синора, 1996; Кострова-Терзивец, А. Да се завърнеш в бащината къща./ Кострова-Терзивец, А. Любовта е свята. Одеса, 2007; Чепразова-Гюмюшлю, М. Да се завърнеш в бащината къща./ Чепразова-Гюмюшлю, М. За вас живея. Одеса, 2009.
26Бъчваров-Бондар, Мих. Архангеловден./ Бъчваров-Бондар, Мих. Камък на синора, с. 67.
безутешния поплак „умират бащините къщи”. Светът е станал безнадеждно място, в което вече не живее дори илюзията на бляна:
Умират бащините къщи,
тъй както нашите бащи.27
***
Темата за безвъзвратно изчезващия свят на родното е мостът, който сближава бесарабските поети с творчеството на техният „откривател” и покровител Андрей Германов.
Самият А. Германов е генетично свързан с българските бежанци от Южна Тракия28 и това го прави силно чувствителен и отзивчив към потомците на българските бежанци в Бесарабия. Още в началото на 60-те години на ХХ в. той открива дарбата на Петър Бурлак-Вълканов и с любов и такт го подкрепя и в израстването му като поет, и в усвояването от него на книжовния новобългарски език29. Както ще признае бесарабският поет след години, „… всичко, което досега съм написал, мина през зоркото око на А. Германов …”30. Скоро към приятелството и помощта на А. Германов се обръщат и други начеващи български бесарабски творци. Както свидетелства Николай Тодоров, “… Петър Бурлак-Вълканов, Нико
----------------------
27Стоянов, Н. А бяха! На Петър Бурлак-Вълканов./ Учебник по родолюбие. Кишинев, 2001, с. 118. Цв. Георгиева прави опит да види в тази творба връзка с Далчевото поетично присъствие, опит, който самата тя усеща като пресилен: „По своята поетика стихотворението напомня творбите на Атанас Далчев. … У А. Далчев обаче акцентът върху предметното е по-отчетлив, с което се засилва екзистенциалното звучене на проблема. У бесарабския поет сравнението е оголено и конкретно …”/ Георгиева, Цв. Идентификацията …, с. 534.
28Германова, Р. Андрей Германов. Биография./ Електронно списание Литературен свят <http://literaturensviat.com/?p=2234> (23.02.2012)
29Германов, А. Шаячни момчета. С., 1981.
30Бурлак-Вълканов, П. Сплав неделима бе нашата дружба./ Книга за Андрей Германов. Варна, 1985, с. 185-189.
Стоянов и Михаил Бъчваров-Бондар бяха приятели с Андрей Германов, който всъщност изиграва решаваща роля както в израстването им, така и за признаването им в Молдова и в България. Така че, може да се каже че Андрей Германов е бабувал на бесарабската българска поезия.” 31
С редакторската намеса на Андрей Германов са подготвени ранните стихосбирки и на тримата. За един от тези моменти разказва отново Николай Тодоров: „ … още като студент през 1979 година като пътувах за България, Нико Стоянов ми беше предал ръкописа на втората му стихосбирка за Андрей Германов, който я редактира и ми я предаде редактирана, за да я върна на Нико.”32
Пет години след смъртта на Германов - през 1986 г. - излиза и подготвената с негова помощ дебютна стихосбирка на Михаил Бъч-варов-Бондар “На белия свят”33. Още приживе А. Германов представя в списание “Пламък” поредното си откритие, като споделя, че в творбите и на този бесарабския поет “ясно прозира един топъл глас, влюбен в родната си страна”34. Оценявайки ролята на Андрей Германов, след десетилетия Михаил Бъчваров-Бондар ще възкликне: „С каква непосилна задача се бе нагърбил, без да осъзнава, че става кръстник на едно ново творческо начало – българската бесарабска литература … И успя да приобщи бесарабската поезия към иконостаса на българската литература, която лека-полека става, макар и малка, … забележителна част от българската …”35
--------------------
31Съобщение във fb от Николай Тодоров, 5 април 2011 г. Личен архив.
32Пак там. Втората стихосбирка на Нико Стоянов, носеща заглавие „Благодаря”, излиза в Кишинев през 1979 г.
33Боримечков, Дим. Поетът и скитникът. Михаил Бъчваров-Бондар./ Електронно списание Литературен свят, бр. 28 от април 2011. <http://literaturensviat.com/?p=37727> (23.02.2011)
34Пак там.
35Български хоризонти. Орган на Научното дружество на българистите в Република Молдова (Кишинев, ред. Н. Червенков), бр. 1, 2001.
Ословесяването на връзката на А. Германов с бесарабските творци не се изчерпва само с неговия предговор към стихосбирката „Моя южна равнина”. Изпълнени с най-топли чувства, през следващите години стихотворения му посвещават Петър Бурлак-Вълканов („Славослов за Андрей Германов”), Нико Стоянов („В памет на поета Андрей Германов”),Татяна Танасова-Тодорова („В памет на Андрей Германов”), Михаил Бъчваров-Бондар („На светлата памет на Андрей Германов”). Тодор Стоянов използва за епиграф стиха на Андрей Германов „И ние бавно чезнем, чезнем …” (към стихотворението „Много са те …”), Нико Стоянов – „И все тъй българи ще бъдем” (към стихотворението „Моят род”) и „Без теб денят ми е помрачен” (към стихотворението „Сантиментален”), а Татяна Танасова-Тодорова - строфата „Когато много ме боли,/ България си спомням, в нея/ по върховете сняг вали,/ по долините слънце грее” (към стихотворението „Участ”). Месеци след смъртта на Андрей Германов Петър Бурлак-Вълканов издава петата си стихосбирка „Равноденствие”, която повтаря заглавието на стихосбирка на А. Германов от 1965 г. И макар и неназован директно, в едно от нейните стихотворения бихме могли да чуем поплака по духовно близкия човек:
Поетите завършват
своя си
метежен път. /…/
Жените им –
полюшнати стоят
над тях
със две прекършени крила
и с поглед
затъмнен /…/
… Над тях трепти
и плъзга се тополов пух.
Ах,
стиховете ли
така кръжат?36
Реквиемното стихотворение на Михайл Бъчваров-Бондар пък, написано в Кишинев 8 дни след кончината на поета и разиграващо директна връзка с Германовата късна поезия, рисува едно обречено съмишленичество:
Ах, цял живот лети към нас куршум,
макар и дните радостно да пеят.
Настигне ли ни – падаме без шум.
И верните другари ни прелеят. /…/
Отиде си от нас поетът млад –
живот, от нас убийствено откраднат.37
Колко „свой” чувстват Германов бесарабци, колко непреодолимо е желанието им да го приобщят към себе си, към своя свят, можем да разчетем в творбата на Петър Бурлак-Вълканов „Славослов за Андрей Германов”. В нея е изградена една въобразена ситуация на общност между големия род Германови от Валя-Пержей и
поета Андрей Германов:
/…/ … Аз пристигнах днес във Валя-Пержей
Село нашенско по кръв и плът. /…/
-------------------
36Бурлак-Вълканов, П. Равноденствие. Кишинев, 1982, с. 17-19.
37Бъчваров-Бондар, Мих. Камък на синора, с. 81.
И открих аз тук, във Валя-Пержей,
клон от Германовско потекло.
Колко Германови тука срещнах
като Германовите във Дългопол. /…/38
Според Т. Танасова-Тодорова и Ник. Тодоров – и двамата родени във Валя-Пержей – реална връзка между бесарабските Германови и поета не съществува и картината, създадена от Петър Бурлак-Вълканов, е израз именно на силното му желание да събере разпиления българския род.
Аналогична ситуация той разиграва и в стихотворението си „Неизпратено писмо до
Гео Милев”:
Здрасти, Гео Милев!
Здрасти! ...
Аз съм Георги Милев
От Бабата –
скътано селце в Буджака скъп. /…/
А си мисля,
майчице-родино,
как е драгостно
на таз земя прекрасна
да се срещнат Милевци отвред /…/
Ако можеш, обади се. /…/
… Сбогом.
Твой далечен сънародник …39
------------------
38Сборник на българска бесарабска поезия (ХІХ-ХХ в.), с. 54.
39Бурлак-Вълканов, П. Равноденствие, с. 54-56.
За въобразеността на семейното родство подсказва не само пояснителната бележка под линия „Гео Милев – български пролетарски поет (1895-1925)”, която свидетелства, че за читателя от Бесарабия Гео Милев е неизвестен. Тази въобразеност е подсказана и чрез един от микросюжетите, изградени в творбата. Макар и крайно бегло, но именно с цел да засили още повече връзката между българския поет и бесарабските му съименници, П. Бурлак-Върканов представя бунта на бесарабци срещу румънските властници като своеобразна реплика на поемата „Септември”, преобръщайки обаче значението на жеста на поп Андрей:
/…/ Помня: също бе септември,
моят дядо сред гърмеж и кръв
с поп Андрей запалиха небето
за надежда и за свобода.
Люто вдигна своя кръст
за мъст той.40
За запознатите с историята на Бесарабия е очевидно, че поетът визира Татарбунарското въстание, което действително избухва през месец септември на 1924 г. Можем да допуснем, че именно поредицата от съвпадения – родовото име Милеви, заглавието на популярната Гео-Милева поема, месецът на бесарабското въстание – провокира Петър Бурлак-Вълканов да построи тази илюзорна връзка.
Именно успоредяването на двете творби - „Неизпратено писмо до Гео Милев” и „Славослов за Андрей Германов” – подсказва, че разиграната в славослова ситуация на роднинство е всъщност ситуация на родство, на общ български корен, на тревожното желание двете части на
--------------------
40Пак там, с. 55.
българското тяло да бъдат съединени. И това в емоционално най-висока степен може да стане чрез присвояването на учителя и приятеля Андрей Германов.
Култът към Андрей Германов е въплътен и в решението едната българска библиотека в Кишинев да носи името му. Другата е наречена „Христо Ботев” и така става още по-очевиден пиететът на бесарабската българска интелигенция към поета, за когото те мислят като за свой учител и апостол41. Защото, както ми е написал Н. Тодоров по повод срещата им през 1979 г., „образът на Андрей е пред очите ми и досега - един жив светец, толкова светла и обаятелна личност май не съм срещал в живота си.”42
Мястото на А. Германов в творчеството на разглежданите поети обаче е много по-голямо от тази външно заявена почит и приятелство. Неговата поезия се оказва изключително близка до тяхната чувствителност, темите, към които той е съпричастен, са и техните съкровени поетични теми.
В историята на българската лирика на 60-70-те години на ХХ в. Андрей Германов налага настойчиво образа на селския човек – особено в ранните стихосбирки неговият герой живее чрез спомена за селското си детство, за бащата и майката, за простите и ясни човешки ценности като труд и любов, милост и мъдрост43. Тези образи и тяхната Германова интерпретация се оказват съзвучни, разбираеми, съкровени за българските поети от Бесарабия. Както споделя Таня Танасова-Тодорова, „бях много, много впечатлена от неговите стихове. Когато разбрах, че е починал и
--------------------
41Бъчваров-Бондар, Мих. Думи за Андрей Германов./ Електронно списание Литературен свят, бр. 28 от април 2011. <http://literaturensviat.com/?p=37727> (23.02.2011)
42Съобщение във fb от Николай Тодоров, 5 април 2011 г. Личен архив.
43Велкова-Гайдаржиева, А. Между родовите притчи, социалната вяра и екзистенциалните съмнения. Андрей Германов.// Литература на отминалото половин столетие. Част 1. Велико Търново, 2007.
никога няма да го видя, още по-подробно изучавах творчеството му. Опитах се да го превеждам на руски, за да мога да споделя с моите колеги. Тогава бях студентка в Кишинев. Много е близък до моята душевност. Като чета стиховете му, имам чувството, че разговаря с мен.”44
Централен образ и в поезията на бесарабските български творци естествено става селският човек с неговите добродетели и с верността му към традицията като делник и като празник. Всеки един от тях изговаря според темперамента и дарбата си раняващия разрив със селското детство и в стиховете на Петър Бурбак-Вълканов, Михаил Бъчваров-Бондар, Нико Стоянов без усилие могат да се чуят отгласи, реплики, диалози със словото на Андрей Германов. Както при Германов, и при тях всеобемащата болка от безвъзвратно отмиращия свят на своето е въплътена в тиха тъга и безнадежност. Това чувство на резигнация се засилва с годините, то превзема все по-необратимо погледа към света:
Есен … /…/
Селски обречени пейзажи! /…/
Г. Барбаров. Тик-так.45
Както и при А. Германов, и при бесарабските поети централният казус е разкъсването на връзката с миналото. Поданици на една и съща епоха, пред техните очи и през техния живот става разрушаването на традиционни, вековно изработвани и преутвърждавани екзистенциални модели. Това в най-голяма степен определя сходствата в темите и особено в настроенията между много творби на бесарабци и на Германов.
--------------------
44Писмо на Т. Танасова от 19 август 2011 г. Личен архив.
45Барбаров, Г. Тик-так./ Български глас (Тараклия, Молдова, ред. Дим. Боримечков), бр. 20, ноември 1998, с. 3.
***
Друг български поет, към когото се обръщат бесарабските български автори, е Христо Ботев. Той се оказва привлекателен и като символ, и като слово за творците от всички поколения – и за тези, които са почнали своя път още през 30-те години (Ив. Мавроди), и за тези, дебютирали през втората половина на ХХ в. (П. Бурлак-Вълканов, Мих. Бъчваров-Бондар; Вл. Калоянов), и за най-младите (М. Чепразова-Гюмюшлю).
Ако си припомним споделеното от Ник. Тодоров, вероятно поезията и подвигът на Христо Ботев са били първата среща с българската литература и история за част от бесарабските българи изобщо. Още повече, Христо Ботев е свързан с бесарабското минало - той е учителствал в едно от бесарабските села, в което има няколко „места на паметта” за това пребиваване, а двама негови бесарабски приятели дори правят опит да се включат в Ботевата чета. Приобщеността към Ботевия завет е така всепронизваща за интелигенцията в Задунаевка, че един местен поет стъкмява по модел на най-популярната Ботева строфа надписа на паметника на загиналите през 1917-1918 г. българи от селото:
Тоз, който падне
в боя, той не умира,
него сичките желеят
и певци му песни пеят.
Нек името ви да живее
во всенародната любов.
Подвиг ви мощен нек се помни
в народо ви во век веков.
Специално внимание в контекста на опита да се реконструира паметта за Ботев сред бесарабци заслужава фактът, че това стихоплетство е
осъществено най-малко година преди излизането на стихосбирката на П. Бурлак-Вълканов „Моя южна равнина”46
Малка част от творчеството на Ботев - поемата „Хайдути” и стихотворението „Странник” - е включена в една от първите книги, специално адресирани до бесарабските българи. Това е непретенциозното сборниче „Смесена китка или песнопойка”, съставено от Симеон Червенков през 1910 г.47
Песнопойката съдържа предимно фолклорни творби - 16 народни песни и 27 т. нар. стари градски песни, половината от които можем да разпознаем като Петко-Славейкови. Има стихотворения освен от П. Р. Славейков, също и от Ив. Вазов и Л. Каравелов – някои с посочване на авторството, други анонимни. Съставителят е включил и три свои стихотворение, но сбирката започва именно с двете Ботеви песни и то с изписване името на автора им. За това дали и доколко някой от бесарабските български поети, които започват да творят след 60-те години на ХХ в., са познавали тази песнопойка, няма оставени свидетелства. Тя е по-скоро илюстрация на усилието на отделни представители на бесарабските българи да пазят жива връзката с историческата прародина и с нейното слово.
Що се отнася до начина, по който присъства Христо Ботев в творчеството на бесарабци – този начин е твърде разнообразен, той води в различни посоки на усещане и осмисляне на поетичното и житейско наследство на българския поет.
-------------------
46Паметникът в с. Задунаевка е издигнат през 1966 г. Вж.: Налбантова, Ел. Един приятелски жест. Нови данни за спомена за Христо Ботев сред българите от Задунаевка46./ Електронно списание LiterNet, 13.02.2005, № 2 (63). http://liternet.bg/publish2/enalbantova/botev.htm
47Смесена китка или песнопойка със 175 избрани български песни. Събрал и наредил Симеон Тодоров Червенков. Измаил, 1910.
Близо до представата за Ботев като войвода стои стихотворението на най-възрастния сред авторите – публикувалия още през 30-те години на ХХ в. Иван Мавроди. Създаването на творбата „Христо Ботев” той датира опосредствано към 1976 г. чрез посвещение „Към 100-годишнината от героичната гибел на Христо Ботев”. Стихотворението е изградено със съчетаване на лирични и епични моменти, като в него - в контекста на посвещението - е разгърнат финалният епизод от Ботевия път на войвода и трибун („Седи замислен млад войвода,/ глава склонил, той реч държи”). Чрез ретроспекция са привлечени и етапите на натрупване на екзистенциален опит, довели до финалния житейски избор:
В Румъния аз бях,
в Русия … И с много хора се срещнах,
но като нашта бащиния,
страна безправна не видях.
Значещ от гледна точка на вариантите на присъствие на българската поетическа традиция в поезията на бесарабските ни автори, е опитът на Ив. Мавроди да вплете в творбата си основни, представителни за Ботевата поезия мотиви. Така, като създава ясно разпознаваема междутекстова връзка, той успява да пренесе върху образа на Ботев чертите на неговите най-популярни герои:
Кавалът меден свири тъжно …
Гора шуми …
Звездица тлей …
Почива смелата дружина,
байрак хайдушки се ветрей.48
Кавалът, „старото време хайдушко”, песента, привлеченият чрез името Чавдар герой на поемата „Хайдути”, но и вятърът „зашумял”, юнаците, които „през горите … се спущат”, градят - без да го експлицират по друг начин - връзката с Ботевата поезия и в стихотворението на П. Бурлак-Вълканов „Ветре, ветре рус”. Ако се обърнем и към друга негова творба от първата му стихосбирка – песента „Кара Марин”, където героят е провидян като „войвода млад/ или овчар?/ А може би на Ботев брат/ или другар”, ще се убедим, че за бесарабските българи образът и поезията на Христо Ботев се сливат в едно, но за тях привлекателни, „работещи” са стихотворенията, говорещи за въоръжената съпротива на хайдутина Чавдар и на бунтовника Хаджи Димитър.
Към образа на песента, така важен за изграждане на Ботевия поетичен свят, се обръща и Мих. Бъчваров-Бондар, като за епиграф на стихотворението си „Пееше мама” поставя стиха „Ти ли си, мале, тъй жално пела …”. Творбата е свидетелство за пътя, по който бесарабските българи съхраняват своята родова памет:
Помня, мама седеше
на прага до вратата,
нещо шиеше и редеше
песен за Караджата.
С вечерта аз попивах
тази българска песен,
с песни тъжни заспивах,
------------------
48Мавроди, Ив. Христо Ботев./ Учебник по родолюбие. Съст. Н. Стоянов. Кишинев, 2001, с.39 – 40.
в сън потъвах унесен.
И сънувах юнаци
от Балкана хайдушки …
…
Аз от сън се събуждах,
виждах, здрач се люлее.
И към мама поглеждах:
песни Ботевски пее.49
На фона на тази общо-взето стабилизирана, превърнала се в стереотипен рефлекс представа за Ботев и неговите песни, изпъква творбата на Владимир Калоянов, „Памет”. Тя е един от неоспоримите белези на качествата, които открояват този поет от другите бесарабски автори.
Владимир Калоянов създава единен поетичен свят, в който дори докосването до привидно плакатни и монументални теми е всъщност докосване до съкровените интимни пространства на поетовата душа. Образите на кремъка, бунта, огнивото, свободата, Балкана и пр., които се появяват в стихотворението “Памет”, са привлечени, за да разрушат патетиката и да оголят драмата на пожертвалия себе си, но останал самотен и неразбран и в живота, и в смъртта човек:
Тук верен на народа е, където
-------------------
49Бъчваров-Бондар, Мих. Пееше мама./ Бъчваров-Бондар, Мих. Камък на синора, с. 11. За да сме коректни, трябва да кажем, че стихотворението е публикувано в малко по-различен вариант още в първата книга на Мих. Бъчваров-Бондар „На белия свят” (Кишинев, 1986, с. 5). При тази публикация липсва Ботевият епиграф и последните двата стиха звучат така: „и към мама поглеждах:/ още будна си пее.”
е паднал, от народа неразбран.
....................................................
застинал той в гранит –
самата младост
изваяна като нестихващ вик.50
***
Ако към имената на Димчо Дебелянов, Андрей Германов и Христо Ботев прибавим и тези на Иван Вазов51, Гео Милев52, Пеньо Пенев53, Матей Шопкин54, Благой Димитров55, Слав Хр. Караславов56, които се появяват в епиграфи, в стихотворения и в заглавия, ще видим, че бесарабските поети упорито се обръщат към българската поетична традиция и съзнателно се опитват да демонстрират приобщаване на своите преживявания към психологическия опит, усвоен вече в българското слово. Поради специфичната за част от бесарабската българска поезия декларативност обаче, връзката с поезията на Метрополията бива манифестирана по-често чрез назоваване имената на един или друг поет, а не толкова чрез усвояване на специфичен поетически маниер. Това от една страна показва
--------------------
50Калоянов Вл. Капки от корена. Кишинев, 1991, с. 7.
51Бъчваров-Бондар, Мих. Моят Пушкин, моят Вазов./ Бъчваров-Бондар, Мих. Скитник сред ветровете. Силистра, 2003, с. 17-18.
53Бурлак-Вълканов, П. Неизпратено писмо до Гео Милев./ Бурлак-Вълканов, П. Равноденствие, с. 54.
54Стоянов, Н. Завинаги./ Стоянов, Н. Аз, българинът … Избрани стихотворения и поеми. В. Търново, 1999, с. 19.
55Стоянов, Н. Приказка./ Стоянов, Н. Аз, българинът …, с. 111.
Към стихотворението си „Поръчката на мама” П. Бурлак-Вълканов поставя епиграф-уточнение „По Б. Димитров”./ Бурлак-Вълканов, П. Равноденствие, с. 48.
56Бурлак-Вълканов, П. Прекосявам аз селските ниви./ Бурлак-Вълканов, П. Моя южна равнина. ІІ изд., Кишинев, 1992, с. 20-21.; Стоянов, Н. Сякаш мама …/ Стоянов, Н. Аз, българинът …, с. 18.
настойчивостта на бесарабските творци да бъдат мислени като част от целокупната българска поезия, но заедно с това запазва техния оригинален облик и позволява изграждането на характерен профил на най-талантливите сред изкушените от словото бесарабски българи.
--------------------