In memoriam: Петър Динеков
По повод 20 години от кончината на акад. Петър Динеков препечатваме текст от сп. „Страница”, бр. 3, 2011, с любезното съгласие на редакцията.
През ноември 2010 година академичната общност отбеляза сто години от рождението на бележития български хуманитарист академик Петър Динеков. В брой 4 от същата година „Страница” отрази отварянето на дневниците на големия литературен историк като културно събитие. В този брой ви предлагаме непубликуваната му кореспонденция с Владимир Василев, редактор на известното списание „Златорог”. Ще продължим тази поредица с нова публикация на Евелина Белчева, която разказва за тяхното литературно приятелство. Ето няколко встъпителни изречения от нея
„Така бе сглобен епистоларният сюжет на „златорожката връзка“ Петър Динеков – Владимир Василев, продължила от 1936 година до смъртта на редактора на 27 декември 1963. Това е една културноисторическа повест за времето и нравите,реставрираща като под лупа психографските портрети на двойката редактор — критик, двама литератори от две доста раздалечени поколения, а чрез тях — и психографския образ на литературнокритическата атмосфера по това време.“
Страница
ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ - ПЕТЪР ДИНЕКОВ
73 неизвестни писма /1936 – 1953/
Действащите лица в тази епистоларна „повест” са основни персонажи в предишната публикация за Петър Динеков и Владимир Василев. Те белетризират и уплътняват „златорожката връзка” между младия критик и неговия редактор като културно-исторически и психологически контекст.
1/. 11 юлий 1936
Господин Динеков,
Ако този Ви е адреса и ако това писмо Ви намери, елате, ако обичате, в „България” в понеделник, към 7 часа да черпите едно кафе, т.е. да си получите хонорареца. След тая дата не отговарям…
Много здраве – Вл. В.
И честит имен ден!
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л. 14.
2/. Сф, 16 септ. 1936
Господин Динеков,
Чух, че щели сте да заминавате. Моля Ви, непременно преди това да се видим – и за рецензията, и за други работи. Аз съм в „България” от 6.30 – 7.30 всеки ден. А останалото време у дома – можете да ми се обадите на 2-14-90.
Много здраве – Вл. В.
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л.17.
3/. Редакция на „Златорог”, Сф., 21 септември 1936
/Запазена чернова - ЦДА, ф.373к, а.е.78, л. 32-33./
Господин Динеков,
Чаках Ви оная вечер, когато бяхте с Йор. Иванов, да дойдете в кафенето, но не ме ли разбрахте, какво Ви стана…
Исках да поговорим за рецензията. Благодаря Ви за доброто желание, което имахте да я напишете. Хубава, но правите ми някои възражения, които биха ми наложили да Ви отговоря. А искам да се избегне това.
Най-напред, за изданието. Може да не е толкоз академично-научно-критично и пр., колкото би го направил някой господин професор1, но [не] е и само за широката публика. Мисля, че има достатъчно данни, факти, указания, писма, редакции, правописи, точки, запетаи, страници и тем подобни, потребни и за „изследвача”, т.е. за 4-5 души в България. Та и Вий сам ги изброявате! Повече материал и няма или остава съвсем нищожен. Не че държа да се признае изданието „критично” /да останеше на мене, бих направил едно без всички тия работи и свел бих Яв. до „Подир сенките”, /даже и не всичко оттам/, но в всеки случай не е пък нито като пълното събрание на Славейковите съчинения, нито като Вазовите.
Сетне, поезията на Яв. не била обяснена с психически предразположения, среда, култура и проч. Може да не Ви се харесват обясненията, но обяснения са дадени и в началото, и в края. Влияния? Бодлер, Лермонтов, Метерлинк. Ако има други, посочете ги. Ама нямало подробни съпоставяния, цитати и проч. Никога няма да го направя, както би го направил Арнаудов, да кажем. Това си е мой начин на писане – да ги вмъкна неусетно, да не спират и смущават читателя, да не пречат на цялото. А който иска да изследва стих по стих – да го прави, щом било толкоз важно. Давам на читателя само общи позовавания на този и онзи автор и не ще да го провеждам по целия път на проверки, които съм правил, за да каже – брей, я гледай този колко дълбок изследвач!
Трябвало да разгледам Яв. поезия не само като индивидуална проява, ами и във връзка с развитието на лириката ни. По моя мярка, стигат тия 7-8 страници на края, дето се говори за отношение към поезията на Славейкова, Вазова, за обществени условия, за психика на времето и пр. А и вътре има. Да не седна сега да пиша монографии и истории на бълг. поезия /защото де му е края?/.
Вий особено се спирате на това, което съм казал за Тракия. Може да не е достатъчно, но не може да се отхвърля с 2-3 реда. И друг път съм се опитвал да вмъквам, при обяснение темперамента на писателя, влияние на природата, което е неотрицаемо. Мисля, че писатели като П.Р.Славейков, Пенчо Слав., ПЮТодоров, Елин Пелин никога не могат да бъдат родени в Тракия. Както Ибсен напр. никъде, освен там, на север. Равнината успокоява, но успокоява равнината – степ, равнината арабска и проч. пустиня – като отправя съзнанието нагоре, към някакъв мистицизъм или го приковава в религиозна догма и т.н. За тракийския дух не съм аз първият, който се позовавам на тая особеност. Та неговата нихилистичност, по-слаба религиозност, по-слаба податливост на обществена дисциплина се е проявявала толкоз пъти и в историята ни, и във войните [...]. Научни доказателства за това не може да има, затова и аз го подхвърлям като догатка, като допустимост, която, разбира се, може да се развие, да се направи по-интересна и по-убедителна. Но не му е мястото в един предговор. Както не му е мястото и в една рецензия – за пет тома, да се спори по това.
„Омаловажавам” стихотворенията от първия период на Яв. Дотолкова, доколкото сам Яв. ги омаловажава. Ако им се даде по-друго значение, Яв. ще тряба, както правят някои г-да, да се раздели на две половини, несъчетаеми: до тогаз бил един, пък сетне взел, че станал друг! Хубава критика! Задачата е да се поставят двата периода в единство, като се наблегне повече на ония мотиви в първите стих., които носят зараждането на сетнешните. Социалистическият период трае дълго наистина, но едновременно с „На нивата” Яв. пише и „Лист отбрулен” и „Чудак”, и „Луди-млади” и пр. Аз пък не съм съгласен с такава постройка, каквато искате.
Дето съм нарекъл любовта на Яв. към МЮТ единствена, е истина. Та целите „Безсъници” са писани за нея. И „В полите на Витоша”. За Лора – ни едно стихотворение. Посвещение – ама кога? След случката. Обяснимо. Ами писмата му до МЮТ2, които бе неудобно да се печатат, защото са съвсем лични! Прав сте, че от почит не трябва да се казва, но нали в други случаи /какво да се печата/ не искате да се държи сметка какво Яв. желал? Във всеки случай, аз съм се въздръжал от много приказки по това.
Напразно мислите, че има кой знае какви други материали. Има само едно интересно писмо до Кръстева /не цяло/. Най-важните 5-6 писма от Нанси до мен, които бяха с литературно значение, съм ги затурил кой знае де и не можах да ги намеря. Каквото има недадено, ще го дадем в Златорог, но томът не можеше вече нито с една страница да се увеличава. Аз и без това притурих контрабанда половин кола.
За библиография – добре беше, готова е, по същата причина. И пр. и пр.
Както виждате, не бих могъл да не Ви отговоря. Сетне пък може Вие на мене, и така нататък. Малко са разправиите с другите, сега трябва да пишем полемики и със сътрудниците си.
Мисля, че ще пожелаете да бъдете тъй добър да прегледате рецензията /сигурно имате черновка, ако нямате, веднага да ви я изпратя/ и да попромените тия пасажи в такава форма, че да бъда освободен от неприятното задължение да отговарям. Ако искате даже, махнете всички хвалби за предговора и за цялата ми работа, недейте споменава по никакъв повод името ми, за да бъдете компенсирани. Ще се увлека и кой знае де ще му излезе края. Омръзнаха ми тия разправии, не ми остава от тях време за друго. Щом мислите инак, напишете една статия за Яв., дайте, с удоволствие ще я поместим.
Моля Ви и очаквам до края на седмицата да получа рецензията /даже и ако тряба да Ви я изпращам/, защото до понеделник книжката ще стигне до прегледа и тряба да се дава в печатницата.
Статията за Литературната легенда, за която ми говорихте, вероятно не можете я написа веднага, затова бих Ви помолил за 8-а кн. пак една рецензия, само ми кажете за какво - да я не вземе друг.
Този ли Ви е адреса?
Радвам се, че са Ви назначили на добро място, и близко.
Много поздрави - Вл. В., Цар Борис 80.
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л. 55-58.
4/. Пловдив, 23 септ. 1936 г. /оригинал/
Уважаеми г. Василев,
Много съжалявам, че не можахме да се видим в София. Вечерта, когато обещах да Ви потърся, задържа ме при себе си проф. Иванов3. А Вашата картичка получих в деня на заминаването. Можете да си представите колко много човек е зает при такива случаи – нямах никаква възможност да Ви се обадя. И съжалявам страшно – защото недоразуменията се изглаждат най-добре в личен, непосредствен разговор, а не чрез писма. Все по тая причина няма и да отговарям тук на възраженията, които ми правите. Моля Ви само да ми изпратите ръкописа /черновка нямам, защото винаги пиша направо/, за да го прегледам още веднаж и евентуално да поправя ония места, по които ми възразявате. Сега не си спомням добре точната форма на изразите си, затова не мога и да Ви отговоря по повдигнатите въпроси. Ще сверя казаното от мене с онова, което ми възразявате, и тогава ще реша дали да го променя. Във всеки случай, трябва да Ви уверя само в едно – че винаги, когато съм писал, ме е ръководило желанието да открия истината, само това желание и нищо друго. Не смятам, че не греша – за един млад човек това е толкова повече допустимо. Но само тогава поправям и променям схващанията си, когато ме убедят, че съм на крив път, - или сам се убедя в това. Ето защо с искрено желание за изглаждане на спора ще прегледам ръкописа си, ще видя още веднъж засегнатите места и, ако намеря, че не съм прав, ще ги променя и ще Ви изпратя рецензията. В противен случай ще я задържа, няма да я напечатам никъде. Мъчно ми е само за книгоиздателството – че му се похабява един екземпляр от това скъпо издание. Но, понеже аз и тъй имах намерение да си купя Яворовите съчинения, то ще му изпратя тяхната стойност. – Колкото за „компенсирането” – на това нещо не мога да се съглася. Което съм казал, то ще си остане. То няма никаква връзка с нашия спор. Не е въпрос за похвали или отричане, а само за истината – така, както искрено, безкористно, без всякакви странични внушения, я схващаме и преценяваме.
Благодаря Ви извънредно много за добрината да прочетете рецензията, тъй обстойно да се занимаете с нея, тъй нашироко да ми отговорите.
Ценя много Вашите бележки и ще ги взема под внимание.
Нова рецензия за кн. 8 с готовност ще Ви изпратя, но не знам върху какво. Ако имате нещо предвид, пишете ми.
Дори можете да ми изпратите и самата книга, защото аз тук не получавам никакви книги.
С почит – П. Динеков
ЦДА, ф. 373К, а.е.78, л. 30-31.
5/. Сф, 25 септ. 1936
Любезний г-н Динеков,
Изпращам Ви днес, хем препоръчано! рецензията и един отпечатък от въджишкия предговор.
Можете да върните рецензията чак идния четв.-петък; защото книжката ще се забави /чакам още Багряна и С. Казанджиев, които още ме въртят/.
В началото на окт. ще Ви изпратя някои книги, за които е добре да дадем отзив, та за която Ви притегне.
Има си хас утре пък да бъдете в Сф, както се разбира от радиото, пък аз да Ви пиша в Пловдив.
Много здраве – Вл. В.
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л.16.
6/. Пловдив, 30 септември 1936
Уважаеми г. Василев,
Когато получих Вашето дълго писмо от 21 септемврий, имах впечатлението, че съм извършил една некоректност: че съм подценил едно дело, което справедливо заслужава пълна похвала. Но сега, когато отново прочетох рецензията си, убедих се, че с нея не съм извършил никаква несправедливост – напълно са оценени усилията и грижите ви да дадете едно хубаво и точно издание на Яворовите съчинения. Посочени са всички добри страни на изданието, не е изпуснат нито един случай, в който да не е подчертано усърдието и любовта на редактора към започнатото дело. Смятам, че рецензията е написана така, щото читателят да може да добие ясна представа за характера и високата стойност на изданието.
Поради желанието ми да дам по-подробно описание на отделните томове, на места даже рецензията ми е излязла доста сухичка.
Но не върху това е нашата препирня. Направил съм някои възражения. Вие казвате: „Не му е мястото в една рецензия за пет тома да се спори по това /тракийския дух/”. Вадя заключение от тия думи, че смятате, какво възраженията ми заемат твърде много място в рецензията, че съм се спирал на несъществени неща, а не съм оценил онова, което съдържат петте тома. Не съм съгласен с това. Възраженията заемат едва 3-3 ? стр. от една рецензия 18 стр. И при това не се отнасят към предговора само, а за най-различни страни на изданието. Смятам, че най-малко мога да бъда обвинен в „престараване” да възразявам. Аз ясно и точно казвам: „Всяка критическа статия е по свой начин субективна, дава израз на едно лично отношение и затова нямаме право да искаме авторът й непременно да мисли и възприема като нас. Обаче наш дълг е да посочим онова, с което не сме съгласни.” Ето началото, което ме ръководеше, когато правех възраженията си. Затова и в рецензията никъде не се говори за някаква „абсолютна” истина, която е наложителна за всички, а само се посочват и някои други страни на нещата. Постъпвам много внимателно, за да не се получи впечатление, че имам за цел да изтъквам своите лични схващания като общевалидни и общезначни.
Прочетох внимателно Вашия отговор. Все пак продължавам да мисля, че по някои въпроси може да има две мнения. И не разбирам защо винаги гледищата трябва да се уеднаквяват, защо статиите ни трябва да изглеждат гладки, натруфени само с комплименти, възпитани и учтиви като салонни кавалери. Може би се изразявам малко силно, но смятам, че не съгласието и еднаквостта на схващанията, а често пъти тъкмо несъгласието и спорът дават много по-добри резултати. У нас изглежда, тая истина мъчно си пробива път. [Послушността и лицемерието се ценят много по-високо от готовността да изказваш възгледите си. А тъкмо последното говори повече за личното достойнство на хората.]
Не отговарям на бележките Ви – Вие знаете рецензията, следователно знаете и схващанията ми. От тях не мога да се откажа, защото още не съм се убедил в противното. Поради това не Ви изпращам рецензията – излишно е да се печата. [Ще я унищожа.] Аз свойто няма да оттегля. Вие с него няма да се съгласите. Следователно, не ще дойдем до споразумение. Казвам тия думи с истинско съжаление. Може би греша, но съзнанието за отговорност пред себе си и пред другите не ми позволява да постъпя иначе. Ще помисля как да се издължа най-добре на издателството за петте тома. Още веднаж Ви благодаря за готовността да дойдем до споразумение /да ме изслушате/ [и да поспорите с мене. Може би при други случаи да не стигаме до подобни несъгласия…]
С почит – П. Динеков
ЦДА,ф.1987, оп.1,а.е.3753, черн.; ЦДА, ф. 373К, а.е.78, л. 27-28, оф.писмо.
7/. София, 17 окт. 1936
Господин Динеков, получих писмото Ви. Щом мислите тъй – тъй да бъде. Съжалявам и аз. И особено – за окачествяванията, които сте могли да дадете на едно желание, изказано по тъй приятелски начин.
Сега Ви пращам повестта на Спространов4 „Клавдия”. Добре е да дадем една рецензия за нея 2-3 колони. Моля Ви, прочетете я /книгата е малка/ и бъдете любезен да ми съобщите, ще можете ли до 26 октомври да напишете. Защото кн. 8 се реди.
Принуден бях да помоля Конст. да напише само за V том, защото трябва да се подкрепи „Хемус”.
За „отплащане” за томовете няма какво да се безпокоите. Все някога ще пишете за Яворова, те ще Ви трябват. Считайте въпроса уреден.
С поздрав – Вл. В.
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л.4.
8/. Пловдив, 19 октомври 1936 г.
Уважаеми г. Василев,
Получих картичката и повестта на Спространов. Ще Ви изпратя рецензията до 26 окт. непременно. Още тая вечер ще прочета книгата.
Колкото за Яворов, аз ще намеря подходящ начин да се издължа на издателството. Съжалявам, че така стана, но иначе не можех да постъпя.
Може би вложих в тая работа повече честолюбие, отколкото е потребно; но какво да правя…
Надявам се, че ще ми изпратите септемврийската книжка на списанието в Пловдив.
Приемете искрени поздрави.
Ваш П. Динеков
Много поздрави и на Г. Константинов
ЦДА, ф. 373К, а.е.78, л. 26.
9/. Сф, 19 ноември 1936
Господин Динеков, днес Ви изпратих кн. 8 на Златорог и с пощ. запис хонорара за рецензията Ви. Благодаря Ви за нея.
Сега Ви изпращам и книгата на Константинова за Л. Каравелов5. За нея в следната книжка непременно тряба да дадем. Най-добре е да го напишете Вие и аз Ви моля.
Понеже много закъсняхме, тряба да избързаме с кн. 9-а. До 27-28 ноември, мисля, ще имате достатъчно време. И да я прочетете и да напишете, за да мога до тогази да я имам.
Ще бъдете тъй добър, нали?
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л. 15.
10/. Пловдив, 20 ноември 1936 г.
Многоуважаеми г. Василев,
Получих книжките и записа – благодаря. За книгата на Константинов ще напиша непременно, защото и без това много ме интересува. Трябва да се радваме, че най-сетне и за нашите писатели почват да се явяват отделни монографии. Вярвам, че в това отношение Константинов е написал интересна работа.
Поради разсеяност не съм Ви върнал още екземпляра на „Другата Клавдия”. Днес ще Ви го изпратя. Предполагам, че екземплярът на Конст. книга е за мен.
С почит – П. Динеков
Много поздрави на Константинов
ЦДА, ф. 373К, а.е.78, л. 23.
11/. Сф, 4 дек. 1936
Господин Динеков,
Сигурно си казвате: и миналия път ми определяше срокове, а кн. излезе след 20 дена – няма значи какво сега да бързам… Същата сметка си правят всички и затова всяка кн. закъснява. За закъснението на тая кн. не е рецензията Ви причина, но ако не я получа до 3-4 дена, тя ще бъде.
Моля Ви, седнете и я напишете. Ще Ви бъда твърде благодарен, ако я получа до сряда, 9 дек.
С поздрав – Вл. В.
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л.35.
12/. Пловдив, 5 декември 1936 г.
Уважаеми г. Василев,
Извинявам се, че забавих рецензията за Константиновата книга. Напоследък бях отрупан с много работа, пък и малко боледувах, та едва днес можах да я напиша.
Много поздрави!
П. Динеков
ЦДА, ф. 373К, а.е.78.
13/. Редакция на „Златорог”, София, 10 декември 1936
Господин Динеков, получих рецензията ви, благодаря. Всичко хубаво, но на 2-3 места споменавате за впечатление на „публицистичност” от Константинова, което уж искате да предупредите, а всъщност го внушавате на читателя. А то е достатъчно да подцени книгата толкоз много, че добрите думи за нея остават с твърде относително значение.
Също и бележките за непълно цитиране, за липса на съдържание и указател /сам Константинов се оплакваше, че Хаджиев не му позволявал ни една страница повече, защото книгата излязла по-голяма отколкото е уговорено/, за нестройност, за планът на изложението, и особено за „епитетите, които нищо не доказват”. Може това да са нищожни неща, но който чете рецензията, няма време и възможност /той не знае още книгата/ да преценява и от толкоз много вметнати бележки ще остане поколебан в отношението си към нея.
А, и Вие сте съгласен, че е написана живо, темпераментно, с виждане образа на Каравелова, който Константинов знае да приближи към нас и да ни увлече в него. Щом е тъй, мисля, тряба да му признаем неговия собствен начин на изложение, неговия стил и неговата метода /според мен, най-добрата, дедуктивна: да се даде отведнъж едно внушение на образа и сетне подробно да се изяснява, т.е., да се тръгне от центъра към периферията/ и да не му се вменяват във вина средствата, с които тъкмо постига това. Книгата не носи академичен характер и да се предявяват към автора изисквания академически, значи да се поставя там, дето не е и не желае да бъде.
Моля Ви, най-приятелски: изоставете тия няколко изречения – те много ще огорчат Конст.! От това рецензията от нищо няма да изгуби. С това ще улесните и мене. Ей с такива дребни уж неща успяхме да прогоним някои ценни хора от Златорог. Не правете въпрос на честолюбие, което, уверявам Ви, зная да пазя. /Никога не бих Ви препоръчал да станете редактор на литературно списание./ Пращам Ви двете листчета, в очакване до неделя да ги върнете.
- В книжка 10 ще турим покана за новата годишнина, в която обявяваме работите, които ще дадем. От Вас ще обявим „Литературната легенда”, нали? Само ми кажете към кога ще бъде готова.
- Трето: тия дни „Хемус” пуща „Аз, ти, той” от Елин Пелин, „Ако можеха да говорят” от Йовков, „Княз без корона” от Полянов6, „Момичето и господаря” от Гюро7 и „Мадрид гори” от Св. Минков. Искате ли да напишете рецензия за Пелина или за Йовкова? Или за кого?
С поздрав - Вл.В.
ЦДА, ф. 1987, оп.1, а.е. 3753, л. 48.
14/. Пловдив, 11 декември 1936 г.
Уважаеми г. Василев,
Твърде много уважавам и ценя Г. Константинов, за да искам да го злепоставям пред читателите. Толкова хубави работи съм казал за него в рецензията си. И съм ги казал тия неща с удоволствие, защото работата заслужава да бъде похвалена. Смятам, че никой читател не би могъл да се заблуди за стойността на книгата от няколкото бележки, които съм направил. Те са твърде незначителни, но не могат и да бъдат пропуснати, защото изразяват мои схващания и убеждения. Константинов едва ли би се разсърдил – познавам го добре. Пък и не бива да изискваме от един рецензент само хубави неща да посочва. След като е изтъкнал стойността на книгата, нима няма право да направи и някои възражения? Искрено Ви казвам, не мога да разбера Вашите опасения. Те ме твърде много очудват, защото вече втори път имаме подобно недоразумение с Вас. Държа статията да излезе без промени. Ако се съгласявате, обадете ми, за да Ви изпратя листчетата. – „Литературните легенди” ще бъдат готови за февруарий, защото целия януарий ще бъда зает с държавен изпит. За която и да е от посочените книги мога да напиша рецензия.
Ваш Динеков
ЦДА, ф. 373К, а.е.78, л. 21
Б Е Л Е Ж К И:
1Известно е ироничното отношение на Вл. Василев към някои професори /дори за своите сътрудници Б. Филов и Б. Йоцов изненадващо се изказва „без особен възторг”/. Вероятно критикът не е могъл да прости на проф. К. Гълъбов несправедливите обвинения към своите любимци: в беседа за съвр. бълг. поезия /15 дек.1924/ Гълъбов обвинява Багряна, че у нея нямало „жизнен сок и чувство” и че „върху всичките й творби лежи сянката на Ахматова”; потресаващите с трагизма си стихове на Разцветников от цикъла „Удавници” – нарича безлични, а с Фурнаджиев се държи нечестно. По този начин Гълъбов явно иска да уязви косвено редактора на „Златорог”, защото си е внушил, че статията му „Маршът на победата и на смъртта” е плагиат от негова статия за Йовков. Василев не пропуска да му отговори с красноречивото заглавие „Един професорски „пасквил”. Литературната вражда има своята кулминация през 1927 г. След излизането на брошурата „Пакостната дейност на един критик” на Гълъбов, Вл.Василев отговаря в „Златорог” с текста „Хулиганството в литературата ни”, кръщавайки го с ироничния псевдоним „проф.д-р Гъл.”
2[Мина Юрданова Тодорова].В спомените си за Вл.Василев Любен Георгиев обаче записва, че в среднощните си изповеди пред него старият приятел на Яворов му доверява друго: „Искаше всичките си стихове да посвети на нея /Лора –б.м./. Не знам преди какви са му били чувствата към нея, но според мене той я обикна истински чак след смъртта й. Ако можеше да пише, щеше да пише само за нея. С нетърпение чакаше срещата си с нея там, затова и избърза.” /Любен Георгиев, Литературни показания. Спомени за Вл. Василев. Пламък, 1991, бр. 5, с.83. /
3През целия живот на Динеков нататък образец за университетско и научно присъствие остава неговият професор Йордан Иванов.
4Димитър Евтимов Спространов, „Другата Клавдия”, 1936.
5Става дума за монографията на Георги Константинов „Любен Каравелов. Живот – творчество – идеи”, 1936 г.
6Владимир Полянов – „Княз без корона”. Роман. 1937.
7Гюро – псевдоним на Георги Райчев. Става дума за книгата „Господинът с момичето”, заради която са го наричали на шега „Господинът без момичето”.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Снимка на акад. Динеков от 40-те години.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------
Продължава
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Евелина Белчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012