Събудих се потна и дишаща хрипливо. (…) Помнех жаждата за болка, защото тя бе единственото, което ме откъсваше от реалността. Агонията замъгляваше съзнанието ми, но скриваше истината от погледа ми.(…)

Дишах тежко. Не можех да се оттърся от съня. Не можех да спра да мисля за сладката болка и за отчаянието, не можех да се върна в реалността. Не знаех как се казвам. Не знаех коя съм. Не знаех дори защо изпитвам тези чувства, но знаех, че са истински. По-истински от всичко друго. Нямаше нищо друго, освен огромната тежест на раменете ми, каиш около шията ми, вериги, които ме влачеха надолу към дъното, и нямаше нищо, което можех да променя.

(…)

- Какво сънува, Даш?

Вкопчих се в името. Всичко бе толкова нереално, като прекалено ярък сън. Виждах го, как стои пред мен, наведен, за да се изравни с мен, тъмните му очи проблясваха с тревога. Виждах го и едновременно с това знаех, че не бе там. Сякаш бях затворена в огромен мехур, в сапунен балон, чиито прозрачни стени ме разделяха от истинския свят. Светът в балона и светът извън него. Кой беше моят и кой от двата беше истинският?

- Сънувам ... странни неща, Меро - прошепнах. - Не картини, ами усещания ... емоции, по-силни от тези, които усещам в действителност. И не мога ... не мога да ги спра, разбираш ли? Не мога да се оттърся ... не знам защо го чувствам, но ме задушава (…)

- Сънувах мъж с някакво стъкло … с кристал. И ритуал, с пентаграм и песен, която беше на латински и която знаех, и която дори сега мога да повторя … и … сила, удоволствие, знание …

- Лето – прошепна глухо. – Какво беше този път?

 - Отчаяние. Безпомощност. Знанието, че каквото и да предприемеш, ще бъде без значение. Че който и път да избереш, ще свършиш на едно и също място. Страх ме е да заспя, Меро - признах глухо. 

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Димана Атанасова,„Междусъния”, ИК "Весела Люцканова", София, 2013