откъс

 

Огледалото

 

Понечих да се погледна в изящното гравирано сребърно огледало, ала нищо не видях.

 

Не се отказах. Старото огледало, леко потъмняло, отразяваше предметите зад мен: рафта с кана, карамфила в черната ваза.

 

«Сънувам», казах си и се ущипах. Останаха ми белези по бедрата и ръцете. Но огледалото не ме приемаше.

 

В изблик на гняв го блъснах, то политна. Накрая се разби в земята.

 

Докато събирах бляскавите частици от тази звезда, която държах в ръцете си, видях две сълзи... два кристала.

 

 

Канапето

 

Тя спеше на едно канапе, обичаше да спи на това канапе. „Ампир” или „Луи-Филип”? То беше покрито със зелена коприна, с това златисто зелено на пролетните поля, любимото райско зелено.

 

Гордo и изпъченo, канапето се издуваше като кораб и плаваше в нощта.

 

Всяка сутрин жената с неохота се надигаше от него. Тя бе повярвала, че спи в обятията на любовник.

 

 

Мечокът

 

Той метна на гърба си голяма меча кожа и нахлу в стаята.

Девойката го видя и започна да се преструва. Тя се строполи на земята; правеше се на мъртва. Мечокът – един мъж, който я обичаше, се наведе над нея.

Тя почувства хладния му дъх през маската. Две въздишки във врата й. Те й се сториха толкова сладостни, че примря. На третата извърна лице към муцуната на мечока. Смееше се.

Но пред очите й изникна само сумракът на празната стая.

 

 

Конят

 

Девойката преминаваше през пасищата, където нямаше бикове, а само коне. Конете бяха препускали от ранни зори, а сега си почиваха.

 

Девойката вървеше сред елите с протегнати ръце, прилични на клони. „Търся моята любов, сам сама съм на този свят”, шепнеше тя.

 

Внезапно се спря. „Сам сама съм на този свят, а любовта ми е мъртва.” Един кон се приближи. Захапа леко със зъби косите й. „О, това не е трева!”, извика тя. Погали го по челото. „Коньо, коньо.” Той я гледаше с петролено черното си око. Там тя зърна собственото си уплашено лице.

 

Пристъпи, той я последва. Тя понечи да избяга, той неизменно я следваше. Обгърна снагата й с шията си.

 

„Къде са ръцете ти, любов моя?” Пусна я чак вечерта, когато падна нощта.

 

 

Мишката и котаракът

 

– Обичам те: не можеш да си представиш какъв страх ме обзема при мисълта за теб, когато си далеч от погледа ми, боя се, че ще те загубя безвъзвратно, боя се, че ще те споходи зло… О, мишчице, не знаеш колко важно място заемаш в сърцето ми. Ти си толкова хубава, толкова нежна и сладка, белите ти лапички и тънката ти розова опашчица ме карат да се просълзявам… Влез в устата ми, излегни се на езика ми… Ела, любов моя, цял съм твой.

 

Мишката не успя да отговори: вече беше изядена.

 

 

Майката

 

Беше създадена, за да се ронят от устата й цветя, а изпод пръстите й да излитат птици.

 

Ала трябваше да превива гръб, да чисти и пере мръсните неща. Прахта й служеше за пудра, заплюваха я, вместо да я кичат със звезди.

 

Но тя неспирно се усмихваше – толкова обичаше живота. И за да й се отблагодарят, те й говореха със странни думи.

 

Думи, които не разбираше.

 

- Моля? – попита тя.

 

Тогава те изкрещяха в ушите й:

 

– Да не се отървеш от късмет!

 

 

Животът

 

Животът в онази къща за нея беше мъчение, толкова непоносимо, че тя я напусна. 

 

Вървя триста дни и откри езеро. Каза си: „Най-сетне място, където да се удавя...”

 

Ала езерото беше дълбоко само един пръст.

 

Осъмваше на път още триста утрини.

 

Насреща й се изпречи дърво. На него вече висеше въже. Ала когато тя увисна и си помисли: ”Най-сетне, най-сетне…”, клонът се скърши.

 

С два счупени крака: истинска сакатина! На това му се вика „ни жива, ни умряла”. Слънцето довърши започнатото. „Да се печеш на бавен огън”– нали така казват?

 

 

Обесеният възлюбен

 

Вървях по опасан с тополи път. Бях облечена с яркочервена лятна рокля, а на главата си носех перука от жълта вълна.

 

Виждах любимия си обесен на всяко дърво. Няма по-неподходящо нещо за бесилка от отвесните клони на тополата.

 

Гледката не беше тъжна. Може би заради златистата светлина, която листата излъчваха: моят любим се поклащаше в средата на слънчевия диск.

 

Продължавах все напред. И внезапно видях него, моя любим, далеко по пътя. Жив и здрав крачеше насреща ми.

 

Когато стигна до мен, той се умножи и неговите двойници ме наобиколиха в кръг. Това трая само миг. Отново се озовах сама, приседнала до дънера на една топола. А пред мен – моят любим.

 

С двете си ръце разкъсах гърдите си и сърцето ми се оголи.

 

– Погледни!

 

Огледа се целият в сърцето ми.

 

Свалих перуката, закрепена за черепа ми с желязна фиба, и мозъкът ми се оголи.

 

Отново му казах:

 

– Погледни!

 

Огледа се целият в главата ми.

 

Протегна ръка към бузата ми, за да събере в празната си шепа перлите, които се ронеха от очите ми.

 

– Вземи ги – казах му, – могат да ти послужат, щом си тъй беден.

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Превод от френски: Жулиде Хамзова («Огледалото»; «Канапето»; «Мечокът»; «Конят») и Теодора Дишовска («Мишката и котаракът»; «Майката»; «Животът»; «Обесеният възлюбен»).