(Пролог)

 

Куполът се появи в небето, високо над покривите на къщите, с кръст, подпрян в бели облаци разперили ръце, готови да го поемат в шепите си.

 

- Наистина ли е златен?

 

- Наистина.

 

Стисна по-силно ръката на Тальо, въпреки че много пъти са минавали оттам, но сега със сигурност ще влязат вътре, специално е решено и улиците ги отвеждат право към онази врата, тежка като вратата на замъка в книжките, която нощем, преди да заспи, се отваря със скърцане, за да танцува в ръцете на принца, на когото тя е принцеса… Тогава има остра шапка, отправена нагоре като купола, а от върха й изтича златен воал от звезден прах, какъвто само феите могат да подаряват. Понякога може да бъде и фея. Тогава си има вълшебна пръчка, с която обаче пак се превръща в принцеса, защото иска да танцува в ръцете на принца. Феите не танцуват. Те помагат на другите да танцуват с най-приказни рокли, затова не е ясно кое е по-добре – да си фея или принцеса. Само че, където отиват не е замък, а църква и за първи път Тальо я води там, защото е тайна. Три пъти й каза:

 

- Нали няма да разказваш на децата, когато играеш на улицата?

 

- Няма.

 

Обещано е и няма. Не знае точно защо, но има нещо скрито, а то винаги е тайна, затова сега са само двете и дори Мария не взеха – тяхна е тайната, но на Мария тайно ще каже. Тя й е голяма сестра и винаги знае какво трябва и какво не трябва да се приказва, няма да сбърка, и на Лазар също ще каже, защото той не издава. Само чува, но не издава, така някои хора се раждат, казва мамичка.

Ръката на Тальо е студена, а в чантата й има тънки ръкавички от черна дантела, за да пазят от пролетен хлад, само че тя не ги слага, защото си мисли, че така ще сгрява нейната ръка. Ръкавичките са красиви, каквито другите нямат и когато с мамичка й ходят на гости, ги слага тайно, за да поднесе ръката си във въздуха, където единствено пред нея се появява Невидимия, но са й много големи, увисват в края на пръстите и става страшно, сякаш са счупени. Може да помоли Тальо да си ги сложи, за да станат ръцете й приказни и да я държи с приказна ръка, но е срамно да молиш такива неща, а Тальо и тъй е с най-хубавата си рокля, черната, а отгоре е заметната с палто-пелерина, прилично на шал. Няма какво повече да иска – и тя е с най-хубавата си рокля, защото е празник, от тайните. Има тайни празници, за тях не се говори и всички се събират заедно в къщи на голямата маса, за да ядат вкусни неща, които друг път ги няма, а за този боядисват и шарени яйца, които не се изяждат веднага, а се чакат докато стане магия. Мамичка ги боядиса предишния ден, направи на всички кръст на челото, такъв, какъвто е поникнал върху купола, но ще ги гледат чак до неделя, за да са готови отвътре. После се чупят и се разказват приказки за Исус и разни други, а сега Тальо й обеща, че ще го види. Затова дойде вкъщи, облече й най-хубавата рокля, една синя на точки, отдолу с дантели, и й подари тънки чорапи, в които краката й са почти като на голяма и толкова хубави, че не може да откъсне очи от тях. Донесени са някъде отдалече и ако й позволят да ги обуе, когато на улицата играят, всички ще й завиждат. Обувките вървят, а отгоре тънки чорапи, съвсем като на мамичка, отзад с ръбче. То може да се изкриви, тогава жените го оправят, ще го оправя и тя. И сега би поспряла, за да се увери дали всичко с ръбчето е наред, но е срамно да се оправяш по улиците, Тальо би се присмяла, а и някакъв мъж ги следва отзад и със сигурност гледа точно в чорапите й. Трябва да му харесват – той също не може да откъсне поглед от тях, сякаш с гръбчето го усеща, въпреки че те двете не спират и Тальо върви бързо, защото облаците в небето увисват все по-ниско, а чадърът остана вкъщи. И мъжът върви, но не ги изпреварва, сигурно му е приятно да гледа чорапите й, защото и на нея й е приятно, когато някой гледа в тях.

 

Още малко ще стигнат в църквата, мамичка казва “черква”, но само думичките се различават и за пръв път ще види вътре, което е тържествено сякаш е тържество, въпреки че според Тальо тя и друг път е била там, но не помни. Изкъпали я като бебе в едно голямо корито в църквата, не същата, една друга, но все едно, защото те само отвън били различни, а иначе са си все същите и всички са на Исус. Бебетата ги къпели там, за да бъдат кръстени. Нея са я кръстили Маги. Магдалена е цялото, но сега е мъничка като църквата, в която са я къпали и всички й викат Маги. И за това не се говори, но то се знае – за тайните не се говори, защото и тъй си се знаят някак, без думите. Нали всички са кръстени, имат си име, значи са къпани.

 

Още само две улички остават, зад онзи ъгъл с голямото дърво, къщата с куличката, която все я събарят, но продължава да си стърчи празна, тогава ще видят цялата църква, но преди да завият тя ще се извърне за миг към онзи мъж, който ги следва, с крайчеца на окото ще го погледне, за да види той къде гледа… точно там: в земята и малко над нея, в чорапите. И тогава изведнъж забиха камбаните, една върху друга и всяка с глас, който така се люлее, че звукът я стиска за гърлото като страх, защото Тальо продължава да мълчи и е все по-тържествено, сигурно така трябва да е, и все пак вече би могла да й каже какво да направи като види Исус, защото съвсем наближиха, а тя ще го познае веднага от картинките в хола на Тальо, които се казват икони и той там е изрисуван и като бебе, и като голям. Понякога е с майка си, понякога без, но и тя трябва да е в църквата, въпреки че всичко това сякаш е било много отдавна и те сигурно са стари, не като на картинките. Сега най-после ще види. Няма да пита, сама ще разбере.

 

Ето я. Отблизо е още по-страшно, особено когато знае, че идват специално, а вътре я чака Исус. Щом е специално, значи е предупреден, иначе щяха ли толкова да се подготвят, а Тальо да й подарява чорапи, донесени отнякъде далеч… Няма да се страхува. Други също влизат – по стълбичките, по стълбичките, те са много широки и точно пред входа изведнъж Тальо я пусна, нещо направи с ръката си, и вече е наистина страшно, защото камбаните продължават да се сипят отгоре, но не трябва да се разплаква, ще се държи близо до краката й, иначе тя може да се разсърди и да реши, че е сбъркала, когато е решила точно нея да вземе в тайната. Ще хване крайчеца на роклята, докато тя продължава да прави онова със същата ръка, която толкова приятно я стискаше – много пъти и много бързо без да спира, и вече са вътре –

 

магьосано е. Песен се пее, но сцената е някъде скрита и затова се чува като в корема, пълзи си навътре, и ако не беше предупредена, че тук всичко е хубаво, песента можеше да се излее обратно в очите от страх. И тъмно е вътре, а хората стискат в ръцете си свещи, с които правят да е още по-тъмно. Понякога денем, когато играе с Лазар и никой не вижда, а той не може да издаде, взима свещта от чекмеджето, където я крият, пали я тайно с кибрита и започва да се взира, взира се в пламъчето и Лазар също се взира, докато стане съвсем тъмнина… Слънцето грее и всъщност не е, но тя си го знае, че щом има свещ, значи е тъмно и тъмното става. Тук всички са запалили свещи и мирише на огънче, а има златни свещници, високи колкото хората, в които толкова много горят, и всичко е толкова много голямо… Само хората са малки, а тя – най. Сега Тальо казва нещо, съвсем до нея се е свела и шепне, но не разбира, защото се пее отвсякъде и кънти, тогава тя й хваща ръката и я прави както преди малко на себе си – затова я е пуснала и сега се опитва да обясни, че ръката й трябва за нещо специално. Точно така: с трите пръсчета на челото, после малко над пъпчето, после на едното рамо което е дясно, после на другото. После привежда глава: всички правят така и щом го правят, ще го прави и тя. Не е като онази игра, която играят и се казва папагал, защото не се гледат един друг, освен това някои си седят встрани и се взират особено в картинките, но пак същото правят. Сигурно им казват кога и само тя не разбира. Там, най-отпред има един човек, специален, с дреха като на цар, може би той казва и вече не се сдържа –

 

- Това ли е Исус?

 

- Не, глупачето ми, той само Му служи. Свещеникът е, при това най-важният. . .

 

Не обича да я наричат „глупаче”, но сега не може да се сърди, страшно е някак, а най-важният само му служи. Царят казва нещо и всички повтарят, но всъщност не е цар, само прилича, а какво ли ще стане, когато се появи истинският... Не се разбира, езикът му странно излиза, но тя вече може да прави точно с ръката – на челото, над пъпчето, едното рамо и другото рамо. Той прави същото, само че по-бавно и по-голямо. Сега се сеща, съвсем като че рисува във въздуха кръст, както мамичка с яйцето, за да го изпише върху челото, докато още е топличко и може да цапа, само че това е кръст, който не се вижда, остава във въздуха, всеки сам си го знае и не го правиш на другите, а за себе си… Той кога ли ще дойде… а Тальо изведнъж й казва да чака където е, до колоната, и изчезва натам, откъдето дойдоха… не е възможно да я изостави дори да е глупаче, както толкова често повтарят, сигурно трябва нещо важно да свърши, но не е справедливо, защото всички са малки, а тя най и сама… ще се притисне съвсем до колоната, няма да мърда и само ще гледа. Има толкова неща, че очите ще капнат – от тавана виси светещо с безброй малки крушки, а още по-нагоре е покрито небе и от там някой я гледа – ще попита Тальо кой точно е там, дори пак да й каже „глупаче”… и онзи мъж също се вижда. Гледа надолу, може би пак чорапите, но той вече не е интересен, чорапите също, защото най-отпред всичко е златно, в златото картините на Исус заедно с майка му, другите също. Цяла стена са подредили, а в средата врата, съвсем приказна, през нея влизат и излизат най-важните слуги с царските дрехи, дълги до самата земя. Само царете ходят с дълги рокли като жени, тези обаче така служат. Може би са като артистите, които се обличат всякак, защото играят като че ли не са те, а хора от другото време, но ако бяха артисти, Тальо щеше да каже или поне да ръкопляскат, но никой не прави така. Тука е църква и живее Исус, не е театър; зад вратата може би има други стаи, където се спи, а това е мястото за специално повикани като на бал, но със сигурност не е точно бал, само като. На бала всички танцуват и много шумят, тука е тихо и тъжно е, както през лятото нощем, когато излизат на двора в лятната къща, за да гледат звезди. Различно, но същото. И тук има небе, само че е покрито и някой е нарисувал по всички стени много приказки. Ако Тальо се съгласи, ще поиска да ги разгледа, но трябва да се мълчи и няма кой да разказва, тук се говори само наум или едва-едва с шепоти. Освен това, нея още я няма, и ако съвсем скоро не дойде, няма да издържи и ще се разплаче…

 

ето я. Носи свещички, но сигурно няма да даде и на нея, след като й забраняват да пипа, защото гори. . .

 

- Ето тука една, вземи огънче.

 

- Ще гори?

 

- Ще гори. Така човек се моли на Господа, но единствено тук.

 

Значи само тук е разрешено със свещички, защото са специални и на тях се говори. А за Господа знае, той е невидим. Никъде не се вижда, освен синът му Исус – него трябва да види, но не е ясно кога най-после ще се яви.

 

Сега Тальо я хвана пак за ръката, може би ще отидат при Исус, щом имат вече свещички. Много са хората, трябва да се промушват, докато Тальо се спира пред един най-голям свещник и си сложи свещичката там, после запали и втора, но мисли дълго преди и нея да постави, сигурно защото почти няма място, толкова много са, че се ближат една друга и восъкът им тече, а някои се прегъват и падат надолу, като че невидим ги кърши, толкова тъжно ти става, но Тальо си мисли нещо съвсем свое, а после пак й пуска ръката, за да направи така, както преди й показа и тя го повтори, тогава най-после нещо й изшептя…

 

- Ето, сега ще те повдигна и ще сложиш и ти твоята свещичка там, само че първо си помисли нещо хубаво, което го искаш, и задължително да бъде добро. После и друга ще ти дам.

 

Ще помисли, защото не е сигурна. Трябва да е добро, а никак не е сигурно. Иска да има издърпани очи като на онова момиченце от съседната улица, на което му викат “японка”, въпреки че си има съвсем друго име. Всички играят с нея и каквото тя каже, това става, заради очите. Ако имаше такива очи, щеше да става все нейното, но това може би не е точно добро. Сигурно не е, защото никой не иска да става нейното. Иска мамичка да ляга вечер в леглото й, или поне да присяда и да разказва приказки, но тя не го прави, значи и това не е добро, поради времето. Тальо го прави, но само през лятото в лятната къща, там има време. За Тальо е добро, за мамичка не е, значи не е съвсем добро. Иска да си вземат котката от лятната къща през зимата в апартамента, да не студува самичка и да не яде единствено мишки. Това трябва да е добро, само че татко й не ще, защото не обича котки. Значи за котката е добро, но за татко й няма да е – и това не може да бъде. Иска Мария да я води навсякъде със себе си, не да бяга, защото й пречи. Това Мария не го иска, значи не може. Иска да остава вечер до късно с всички, но то било лошо и мамичка я заболява сърцето, ако не си легне, сигурно е така, защото насън се расте, а тя е мъничка. Всички си мислят, че ще порасне, само че тя не спи, а си играе на феята или на принцеса, мисли замъка, в който свири музиката за бал и толкова много неща прави зад очите, че ако някой разбере, ще каже, че е „невъзможна” – мамичка тъй казва, а тя всяка сутрин се събужда пак мъничка, защото малко е спала.

 

- Да те повдигна ли?

 

- Повдигни ме.

 

Отгоре църквата е още по-странна, всичко плува из огънчета и въздухът пука от тях, а картинките стават по-близо, като да идват към нея, само че Тальо е слаба и дълго не може да я държи тъй, ръцете й падат, а и онзи мъж е застанал зад тях със свещ и ги чака да се отдръпнат, за да каже и той своето добро, значи трябва да бърза. Свещичката вече наполовина гори, ще я сложи без точно добро и само нещо ей така ще поиска, да види дали става, и ще го пошепне толкова тихо, че и Тальо да не я чуе:

 

- Искам куклата Маша да проговори. Да казва каквото си мисли. И да не си скъсам чорапите никога.

 

Това с чорапите може би не биваше, защото е невъзможно, а и тя все някога ще порасне, тогава ще има по-други – дано никой не е чул шепота, особено онзи зад тях, но свещичката и тъй не иска да влезе, значи всичко се проваля, защото няма място и във всяка чашка горят по повече, превиват се и падат, а тя съвсем не умее и като приближи ръката си, стана топло, опари я и ще изгори, а свещичката се топи и е мека, тече като че плаче, може би защото не се сети точно добро и не е трябвало нищо да иска… Само че Тальо й хваща ръката, взима свещичката и я слага, а така магията сигурно не важи. То е защото не знае какво да поиска, иначе щеше, дори и да се опари, да изтърпи, а сега и свещичката се наведе, клюмна назад и падна сред другите, съвсем бързо потече и така нищо не може да бъде… изгоря. Ако някога дойдат пак, ще знае и още вечерта като легне, ще си измисли доброто, при това истинско. От първия път е трудно, особено когато Тальо никак не й помага, едва пошепва някоя дума и я чака да прави всичко сама, като че трябва да знае и сега пак я поведе нанякъде. Всички вървят, сякаш някой ги вика – дали не Исус – и вече се бутат, дори Тальо се дръпна назад и зачака, защото може да я смачкат, каквато е мъничка. Вече никой не пее, замлъкнаха, повече не е магьосано. Редят се един зад друг, първите застават пред една маса, може би ще има нещо за ядене, а зад масата са сложили такъв голям кръст, стърчи нагоре и дори тя го вижда, а на него Исус, когато го окачили, но после оживял и сега трябва да е някъде тук, нали всички го чакат. Ако е Цар, сигурно се подреждат, за да го поздравят като се появи, но те останаха най-отзад, и не е ясно дали ще стигнат където трябва. Така почти нищо не вижда, единствено гърбове, а като вдигне очите си горе – там е покрито небе и онзи с брадата я гледа… Страшен е. Няма как да се скрие от него, освен ако не замрежи очи и се прави, че и той не я вижда, но така не е интересно и ще се умори…

 

- Там има пейки… до стената. Оттам ще се вижда…

 

- Ако си уморена седни, аз ще те повикам, когато трябва.

 

- Страх ме е самичка.

 

- Глупаче. Тук нищо не е страшно, просто седни.

 

- Гледай ме докато стигна и като седна – помахай. После аз ще те гледам…

 

Една крачка, още една крачка, още една – оттам наистина всичко се вижда и хубаво е като си седнал, защото си почиваш, а роклята й е разперена и краката може да си ги скръсти като на голяма. Чорапите са пак красиви, въпреки че никой не я гледа, освен може би онзи мъж, все същият, който стои встрани и от време на време очите му шарят… Тальо едва й помаха и се обърна напред, сякаш я забрави, мисли си своето, затова ще отмести за малко очи от нея и ще разбере какво има там, най-отпред, където хората правят неща. Това нещо изглежда смешно, а не се смеят. Един през друг минават под масата и целуват ръката на най-главния, а той им дава цвете, зеленичко, такова си имат на лятната къща, освен ако това цвете не е някак магьосано и трябва да го отнесат на Исус. Сигурно после отиват при него, иначе кога?… трябва да види къде се отправят. Само че те си правят кръста на себе си и съвсем си тръгват – там, откъдето дойдоха. Излизат, значи не отиват да видят Исус, той също няма да дойде и си е някъде вътре, но защо ги е повикал не е ясно, а на нея вече съвсем й се плаче от това – трябва да пита Тальо, а ако пак каже “глупаче”, после много пъти ще й се сърди, без да я предупреждава. И защото са стари, толкова бавно минават под масата… вече нищо не е интересно, по-добре да си отидат вкъщи и да си играе с Маша, която пак няма да говори, защото магията съвсем не е станала и Господ не й е разрешил думите; или да разказва на Лазар картинки от нейните книжки, където има замъци и рицарски маси, а около тях се събират с още по-хубави дрехи – мъжете са с гащи като балони или с железни ризници, за да не може нещо остро да докосне сърцата им. Да имаше тук друго дете, биха си били двете, за да измислят какво интересно да правят, а ако Лазар беше дошъл, щеше да го хване за ръката и без да е сама, да се промъкнат през онази врата, където да видят Исус, тайно…

 

…може и сама да опита. След като тук няма нищо страшно и всичко прилича на сън както вечер, когато си легне и си представя как прави опасни неща, досущ рицарите, въпреки че е момиче… Ако види Исус, ще бъде безстрашна, иначе – срам. Тальо е казвала, че той е най-добрият, при това син на Господа, значи, ако влезе при него, не може съвсем да й се сърди, нито пък ще я набие; нея, само понякога, мамичка я удря с ръката, когато много заслужи, съвсем леко. Освен това той обича децата, майка му също и ако отиде при тях ще се радват – тя е толкова мъничка и с хубава рокля, специално се облече с тънки чорапи и не е честно да ги няма, освен ако са много остарели… А Исус може и да е съвсем сам, защото големите не живеят с майките си – стои в стаята поради старост, освен ако не гледа тайно отнякъде, но и това не е честно, значи не може… тя, когато подслушва или гледа през ключалката, й казват – не е честно, така не се прави. Тальо пък казва, че така гледа Господ, защото е невидим и вижда навсякъде, но за Исус не си спомня да е чувала това. Ако отиде при него, няма да му попречи, само ще му целуне ръцете като в приказките, когато застанеш пред Цар, а той е и син на Господа, което било още повече. И после ще има какво да разкаже на Лазар – никой не го е видял, само тя…

 

Смела е. По пейките, по пейките край стената, отгоре я гледат лица, но никой друг не я вижда, Тальо се взира напред, сякаш я няма, само онзи мъж продължава от време на време да поглежда към нея, но тя ще му се изплъзне в нишата, там може за малко да спре и пак да огледа, да не би някой да види как пълзи към вратата и ходи приклекнала, за да е още по-малка. Само дано няма много стаи, за да не трябва дълго време да търси, или може да попадне в лабиринт, а там – звяр. Лабиринтът е място, от което не се излиза, защото се губиш завинаги. Оставаш си там. За един лабиринт Мария й е разказвала, но той е съвсем друг, въпреки че кой знае… ако тук имаше нещо толкова страшно, в което се губиш, някой щеше да я предупреди, а и зад такава красива врата… невъзможно е. Тя си измисля все лоши неща, а тук се измислят добри – сега ще успее и ако Тальо я повдигне пак, за да си сложи свещичка, това ще си каже: искам да видя Исус – как не се сети! – ако го беше измислила, сега щеше съвсем спокойно да иде, без да се крие. Искаш и става, а това не би могло да е лошо, добро е, щом и той е добър…

 

Не, никой не я вижда. Сега ще е най-трудно покрай каменната стена с картинки, защото натам гледат много хора, а някои дори отиват пред нея, избират си голямо лице и пак правят кръста на себе си… вътре, обаче, никой не влиза, само онези с дългите рокли бяха преди ту вътре, ту вън и изнасяха разни неща, после спуснаха завесата… дали е облечена правилно… Щом Тальо й сложи точно тази рокля, не може да е сбъркала… Ще прави и тя като хората пред стената, за да не я забелязват… пред едната картинка: Исус като бебе, майка му със синя рокля и двамата върху трон; след нея някакъв друг, после пак друг с книга, после идва Ису и ръката му, която е толкова дълга при пръстите, вдигната сочи нагоре… пред всяка ще спре, ще направи кръста си, сякаш нищо друго не мисли и готово – ще стигне вратата… Тальо не вижда отпред, хората пречат. Докато стигне до масата и реши да я вика, тя ще излезе, само да не са много стаите. Трябваше наистина да вземе от Тальо още една свещичка, тогава щеше сама да отиде до свещника на земята, той е по-грозен и целият в пясък, но гори ниско долу, за да го стигат децата, щеше да бодне свещичката там и да си пожелае като шепне така, че всички да чуят:

 

искам да видя Исус.

 

Тогава някой може би щеше да я заведе, но сега ще отиде сама, след като вече пропусна – няма нищо за страх. Един кръст на себе си, още един кръст на себе си… и е пред вратата-преградка, а зад нея завесата… трябва да я повдигне и щом прескочи златното, вече е вътре…
…

ето сега – вътре е.

 

Никой няма. Празно е и без други врати. Отгоре също покрито небе, само че по-малко. Значи Исус не си е в къщи, освен ако не е в някоя друга църква, защото Тальо казва, че всички са негови, но защо тогава днес ги повика точно тук? Не е честно. Много силно мирише и има разни неща – маса и съдове, прилични на царски, целите от сребро, и пак свещ, каквато никога не е виждала, толкова е голяма, но на друго мирише. Нещо като че пуши, от една купичка излиза миризлив дим, а преди малко някой люлееше дима на едната страна, после на другата… тук със сигурност не се спи, защото е душно и е някак особено в този пушек, сякаш от всичките свещички се събира в едно място… нещо се мае. Съвсем е магьосано, а Исус все пак го няма и ще каже на Тальо, тя може и да не знае. Сигурно мисли, че е някъде наблизо и ги гледа… иначе защо се облякоха толкова хубаво… не иска просто тъй да го няма, тя толкова смело тръгна, като че играе на рицар и ще победи звяр… а него го няма. Пак само картинки, те са навсякъде, и разни други неща, не ги знае. Поне разбра и няма да съжалява, че не е проверила. Може да си е отишъл за малко, да вдъхне чист въздух, защото толкова силно мирише и няма прозорец, мае главата сякаш облачета се движат наоколо и ако дълго ги гледа, като че стават на хора, но това сигурно тя го измисля, защото не е възможно да плуват из въздуха, като песните да влизат в корема – то е от пушека, а тя не е свикнала и не става добре, крачката й сякаш отпадат, може да падне. Сигурно нямаше нужда да идва дотук, след като него го няма, а не може току-така да излезе – трябва внимателно, за да не види някой и да се кара… въпреки че тя не прави беля и ще излезе веднага, само да седне за малко и за миг да притвори очите, зад които се мае, и става все по-тъмна завесата… Има завеса. Може да мине под тази маса, не под другата, а докато минава, да остане скрита за малко под нея, защото краката омекват, а в ухото й нещо пищи – не е песен. Просто пищи, като че въздухът влиза в него и свири, но само с един звук… И е много по-тъмно, съвсем тъмно, не само от свещичката като слънце, без никаква светлина… Тази свещичка е друга, прави истинска нощ без звезди… и не може да се върне назад. Ще поседи, докато въздухът престане така да се мае, после ще избяга и ще каже, че не го е намерила – ето това ще каже на Лазар: проверих, но не беше там, ще го потърсим друг път, при това заедно. За да не е страшно. Всъщност, не че е страшно, но е толкова уморено и тъжно, че ще се пъхне под масата, за да не би някой да влезе, докато си почива… там може би има килимче, а може би няма…

 

… на съвсем тъмно и скришно. Покривката крие, тя е почти до земята и свещта не се вижда, и вече никой не я гледа, а онези лица по стените толкова много се взираха… като Лазар, когато иска нещо да каже, а не може… сега само на главичката да олекне и да не се мае толкова много… а още по хубаво би било изведнъж да си е в леглото и Тальо да дойде съвсем тихо, да я погали и да й каже:

 

ти вече спиш,
ти вече отдавна си заспала,
и е така отмаляло…
в черното нещо започва да плува,
магьосано е…
и сега съвсем ще изплува, сигурно е…
…

ето го, някакъв човек пристъпва на пръсти, а косата му е толкова дълга, очите добри и май не ходи, а съвсем като птица лети, носи се някъде, а под масата става все по-голямо, много голямо, като пещера, по-голямо от църквата, защото краят вече не се вижда… и още един идва отзад, той е страшен, с голяма глава като онзи, който гледа отгоре, но тя въобще не се плаши, наистина няма страшно и страшното сякаш не е, а тук и небето не са го покрили, за да не пречи на птиците и всичко е само небе, много птици хвърчат и пеят с някакъв глас, който е друг, не е като в гората, а в очите звездичките светят, защото е тъмно, не са вън, а са вътре в очите, и птиците също, и те са в корема, в ушите, летят си отвътре, само онези двамата, много големите, ако и те… 

 

- Маги детенце, Магдалена…
…

някой говори с глас, който прегръща, гали я по телцето и толкова хубави тръпки… но съвсем не може да отвърне, езичето е залепнало в небцето и никак не иска да се движи, думичките спират вътре и като не могат да бъдат изречени, издуват се и стават балончета, а после дупчица ги пробива, пукат и започват да пеят като птичките, с глас…

 

думички-песен…
думички-песен…

 

може и тъй да се казва, навярно нещо се казва така, но не знае какво и дали тя го изрича, нито дали онзи, който толкова внимателно гледа и гласът му влиза в очите, разбира птичата песен, само едно е съвсем сигурно – то е толкова хубаво, защото е съвсем сигурно, най-сигурното нещо, и тя въобще не иска вече да е друго,
не иска да се буди,
само слуша някъде до сърцето, в гърдичките как я прегръща –

 

- Маги детенце, Магдалена,
ела детенце при мене…

 

и ето, извикаха я, и то е толкова сигурно хубаво, само първо на Тальо ще трябва да се обади, не може да си тръгне току-така, но и да каже не може, защото езичето… само думи-балончета пеят… а трябва да каже, за да е съвсем сигурно…и тя да не я търси. .. те ще я пуснат да каже и после тя ще се върне. . .

 

в гърдичките думи се блъскат, но не излизат, а трябва да каже и както напират, започват да спират в гърлото и там се издуват, издуват, не може да диша и ако нещо се спука, ще я напусне всичкият въздух, а друг повече няма – колко е страшно, и изведнъж онези, добрите, които я викаха с глас-прегръдка, вече ги няма, вместо това само мрак без простор като дупка, и птиците спряха да пеят, съвсем черно е, няма небе, и вече нищо не помни. Отидоха си, някой имаше, но изчезна… и само тъмно, и тихо без въздух… – ще крещи. Ще крещи и дали не беше заспала, когато нещо много страшно се случи – къде е не помни и само черно наоколо, на земята едва-едва светлинка, вече крещи. Крещи, някой трябва да дойде, Тальо трябва да дойде, не може сама да излезе оттук, страшно е толкова много и навсякъде нещо мирише, бяха в църквата, тъй беше, а тя се промъкна да търси Исус, така беше… само Тальо да дойде…

- Там е детето.

 

- Къде?

 

- В олтара. Вика се.

 

Някой вдига покривката и нещо блести, лице с голяма брада се явява отдолу и очи се протягат към ъгъла, две ръце излизат от златни ръкави, дали сънят продължава, пробил си е път през много сълзи и крясъкът, който потъна там, откъдето онова нещо го породи… Само хлипа. Нека я вземат, тя не може да излезе сама, да я носят незнайно къде, вече няма сили за страх…
…

онази дреха, златната… съвсем твърда, не гали, а драска, значи слугата е… беше най-главният, с най-голяма брада… очите му са сърдити, ще я отнесе някъде. Излизат през онази врата, сега помни – оттам тайно влезе. Това е пак църквата, само че още по-тъмно и празно, хората са избягали. Само тук-там по някой, другите – тръгнали, ами ако и Тальо…

 

ето я Тальо.

 

Не я е изоставила, появява се от тъмното и тича, а тя никога не тича… грабва я от ръцете на онзи и колко е мекичка, защото нейната рокля е копринена, палтото като козината на котка, а другата – златна… златното е хубаво само отдалеч, но не гали, а Тальо изглежда и плаче, лицето й бяло като свещичка, размекнато и тече… защото слугата се кара. Със сигурност е ядосан, и гласът му е лош, въпреки че го гълта навътре в гърлото и не вика, а само шепти…

 

- Ето момиченцето, госпожо, в олтара, да бяхте по-внимателно гледали.

 

- Само за миг я изпуснах…

 

- Не е било само за миг и нямате право – голям грях е натрупало.

 

- Но тя е дете.

 

- Дете, но момиче. Поне кръстена ли е?

 

- Кръстена е.

 

- И това не спасява. Доведете я някой ден, ще й пеем молитва да я очистим.

 

Сега Тальо свежда глава, а в очите й – още повече сълзи, ще изтече… значи тя е виновна…Трябва да се оправдае, но не знае точно как, за да й мине на Тальо…

 

- Маги, виждаш ли какво направи?

 

- Не съм направила нищо, него го нямаше.

 

- Кой го нямаше?

 

- Исус.

 

- Господи, не говори глупости!

 

Щом казва Господи, много е лошо. Вече никой не ги чува, онзи лошият, със златните дрехи, си тръгна, влезе натам, където тя беше, а Исус наистина го нямаше, но Тальо въобще не иска да я слуша, защото е много разстроена, а и в нейните гърдички продължава да хлипа, трудно е да говори и дори не може да се оправдае, след като никой не я слуша, а толкова иска… Тальо я пуска пак на земята и сега вече си тръгват, ще трябва да разбере какво точно е най-лошото, което се случи, и страшно дори, щом Тальо плаче, а никога друг път не е правила тъй – значи и тя може да плаче от страшно, но трябва да е много, много страшно, за да се издаде… най-после излизат на светло. Колко е хубаво, няма слънце заради облаците, те са паднали още по-ниско и са прегърнали църквата. Като че ли е валяло – по земята е мокро и локвички, те трябва да бъдат прескачани. Само че, ето на, когато погледна надолу…

 

- Престани вече да плачеш. Защо ли те взех… И помислих, че някой те открадна. Ако знаеш какъв ужас…
- Чорапите. Скъсани.

 

Съвсем е наказана, сега само ще плаче и нека пак завали, за да не се вижда кои са сълзите й. Всичко излезе лошо, всичко е лошо, защото не знаеше точно добро, а онзи мъж пак върви зад тях, гледа чорапите й – те вече са скъсани и я е срам.
- Като се пъхаш където не трябва – знаеш ли какво направи?

 

- Защо да не трябва.

 

- Защото си момиче. Там не влизат жени.

 

Исус не ги иска, и нея не е искал да види, а тя си мислеше да го зарадва, добре че го нямаше. Значи е все едно и все пак не е, и сега е наказана, чорапите скъсани, защото Господ отвсякъде вижда, разбрал е, че е влязла където не трябва. Няма повече. Няма вече. Църквата е далече, а тя не се е изцапала, само чорапите са се скъсали, когато се мушна под масата. Това е най-лошото. Няма до отиде с Тальо да я чистят, дори и тя да иска, нещо такова каза онзи със златната дреха, когато се караше, и дали няма да решат пак да я къпят в коритото, а значи да й дадат друго име – не, няма да им разреши, иска си своето. А от небето наистина започна да капе, защото не е покрито. Нямат чадър и сега никой не забелязва сълзите й – като капчици са.

 

“Ето, поисках и стана.”

 

Когато се намокри от дъжд, вкъщи я къпят в нейната ваничка, за да е още по-мокро, но топло. И защото все по-силно вали, Тальо й стиска ръката, но не както преди, а трепери – сигурно е от студ и защото роклята й лепне от мокрото, тя ще се разболее нарочно, за да не се сърди Тальо, а да се тревожи. Когато големите се тревожат, не се сърдят.

 

“Сега много ще изстина и мамичка ще ме пари в банята. И ще съм съвсем чиста, а довечера като си легна, ще влизам през същата врата както преди и пак ще бъда принцеса.”

 

Вече са далече. Отминаха порутената къща и ето там, от маранята, изникна тяхната уличка…

 

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Емилия Дворянова, "Госпожа Г.", ИК "Фенея", 2001

(На романа предстои издаване на френски).