откъс от едноименния нов роман на автора

 

 

1.

 

Винаги, когато си спомняше детството, в съзнанието му изплуваше голяма, влачеща се бавно река , зелен склон, спускащ треволяците си до самата вода и вкопчена в брега върба, полегнала с клони върху пенливи вълнички, къдрени от вятъра.

 

Естествено, в короната на върбата се крие той, яхнал най дебелия клон, надвесен почти до водата, ухилен до уши – с лунички и къси панталони.

 

На главата му - килната шапка от вестник.

 

Коленете му ужулени, чорапите - скъсани точно на големия пръст, който неистово търси къде да се скрие в износената кафява обувка.

 

Някъде сред водите на широкото водно, мътно и дълбоко корито бавно се влачи параход.
…

Не го виждаше, но чуваше сирената му.

 

И отваряше очи.

 

В този миг губеше равновесие и падаше.

 

Цамбурваше леко, почти плавно, после бавно потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, но с потъването му край него ставаше много светло, сякаш летеше към слънцето, толкова светло и все по-светло...че се събуждаше.

 

2.

 

Автобусът спря, въздишайки тежко.

 

- Пристигнахме... - отрони сякаш на себе си възрастната жена.

 

Слаба, с изопнато лице и тъмно шалче около врата, тя източваше шия, за да погледне в тъмнината навън.

 

Приличаше на костенурка.Те винаги изглеждат стари.

 

- Пристигнахме...- съгласи се пак така тихо спътникът й, мъж на нейната възраст с омачкано филцово бомбе, което не беше свалил откакто се качиха в София.

 

Бе седнал до прозореца.

 

Имаше чувството, че отнякъде все духа в този уж нов, лъскав и модерен автобус и всеки момент острата болка в главата ще се появи отново.

 

Вратите се отвориха безшумно, но двамата продължаваха да седят на петата седалка.

 

Няколкото останали пътници зиморничаво вдигнаха яки и слязоха.

 

- Созопол...- поясни жената, оглеждайки почти пустото площадче през прозореца на автобуса.

 

- Созопол...- съгласи се мъжът. - Созопол през зимата...

 

- Поне да беше февруари...- продължи отнесено жената.

 

- Защо?

 

- По близо е до лятото - направи опит да се усмихне тя.

 

Мъжът се надигна и бомбето му опря в рейките за багаж.

Нещо откъм кръста му изпука, по-скоро изщрака и жената до него сякаш се събуди от унеса си.

 

- Чакай - спря го тя, - Аз ще го взема.

 

Тя се протегна към поставката над главите им, където беше напъхан малък кожен сак.

 

- Лекарят не ти дава да носиш...- опита се да я спре с думи мъжът, но тя вече бе дръпнала с последни сили сака и той се люшна към главата й.

 

Опря се в кока й, без да го смачка. Жената го свали с изпъшкване и направи крачка към вратата.

 

Шофьорът видимо нервничеше защото се бавеха, но не каза нито дума.

 

Изчака ги да се изхлузят през предната врата, затвори и веднага потегли.

 

Беше тъмно и студено. Много му се искаше да удари една ракия след дългия път.

 

Двамата вървяха трудно в мрака по неравния калдъръм.

 

Сякаш не стъпваха, а прескачаха едрите, изгладени камъни вкопани от години в земята. Сакът се клатушкаше в мъжките ръце, натежаваше като котва, спускаше се тежко надолу и търсеше дъно сред каменното море.

 

- Помниш ли...адреса... – задъхано попита той.

 

- Още малко....Още малко... Номер 34.

 

- Дали не са я бутнали?

 

Тя не отвърна.

 

Портата изникна внезапно пред очите им.

 

- Ето...

 

- Тук е ...

 

И двамата възкликнаха едновременно.

 

Стояха, като че ли не знаеха какво да правят, докато той се престраши и натисна изпочупеното бутонче на звънеца.

 

Разнесе се електронна медна камбанка...

 

Прозорците бяха тъмни.

 

Часът минаваше осем.

 

„Удари” камбанката още веднъж.

 

Някъде зад зида проскърца врата и силен женски глас попита :

 

- Кой е?

 

Двамата се спогледаха в тъмното, но не отговориха.

 

- Кой звъни?

 

- Ние... – прошепна тя.

 

- Ние...- подкрепи я той.

 

Светна лампа.

 

Нахлузени набързо дебели обувки заканително зашляпаха от другата страна. Вратата се открехна и разчорлена, петдесетгодишна жена надникна през процепа. В този миг в очите на двамата блесна ярка светлина. Точно над вратата, право в очите им, избухна в светлина малък прожектор.

 

- Имате ли свободни легла?- попита мъжът.

 

Домакинята го огледа отгоре до долу на ярката електрическа светлина.

 

- Легла ли? По това време... – и беше готова да хлопне вратата, без да иска обяснение за нелепия въпрос.

- Чакайте, чакайте – направи крачка напред мъжът. – Преди години бяхме тук на квартира... Хазайката беше друга…

 

- Майка ми е била... – скръсти ръце домакинята. – Тя почина... Повече от десет години оттогава...

 

- Скоро ще заминаваме... – опита се да обясни жената и нежно погледна мъжа си. - Далеч...

 

- Много далеч – Окончателно... -подкрепи я той.

 

- Дето се казва, не се знае дали ще се върнем отново...- каза тя.- Та затова решихме...за последен път...

 

- Да видим Созопол...

 

- Не сме идвали оттогава...

 

- Да си спомним младостта...Толкова години...

 

- ...минаха.

 

Вратата се отвори точно толкова, колкото да се промушат един след друг. За сака не беше сигурно.

 

Но трябваше да опитат.

 

- Кой е, ма... – избоботи тежък мъжки глас.

 

- Чакай, бе... Идваме...

 

Като наближи входната врата на къщата, домакинята заобяснява:

 

- Стига си викал, бе... Тук едни търсят квартира... Курортисти... Искаш да ни чуят всички ли?

 

- Курортисти ли? Какви са тия курортисти...Видя ли ги хубаво...

 

Когато и той ги видя, въздъхна вече успокоен.

 

Влязоха.

 

Опитаха се да се събуят, но като ги видяха как се клатушкат, домакинът махна с ръка:

 

- Хайде, хайде... Няма нужда...

 

Стаята приличаше на хол, по средата с една баварска маса и четири стола. Върху масата сияеше дантелена до бяло покривка с остатъци от трохи. На стените бурни вълни напираха да разбият пластмасовите рамки на картините. Три на брой.

 

- Е, - каза мъжът и се пресегна да вземе натежалия сак от ръцете на госта.

 

От напрежение, ръцете му почваха да треперят, та на хазаина му дожаля.

 

- Сега какво да ви правим... Какво да ви вземем... Ноември е... – и той се почеса по веждата.

 

- Като през лятото... Онова лято...- великодушно предложи мъжът и погледна към съпругата си, за да получи одобрение.

 

„Дали са съпрузи?” все пак мина през главта му едно съмнение.

 

- Ха, че оттогава минало много време... Цените се промениха... – многозначително подхвърли домакинята.- Ама вие, наистина ли не сте идвали толкова години?

 

- Да...

 

- Не сме...

 

Едновременно отговориха те.

 

- И за колко дни? – попита домакинът, който отново отпускаше гласа си, та се наложи жена му да го погледне с видимо смразяващ поглед.

 

- Ами за един...

 

- И за една нощ...

 

Опитаха се да обяснят двамата.

 

- А-а-а-а... за една нощ..- размахаха ръце домакините.- Не става така..

 

- Ние само чаршафите, дето ще сменяме... - скръсти ръце на хълбоците си жената.

 

Настъпи крехка,чуплива тишина.

 

На нито една от страните не им се искаше срещата да свърши така.

 

Двамата възрастни направиха първата крачка за споразумение:

 

- Ами...да платим двойно... – предложи жената.

 

Домакините се замислиха.

 

- То й тройно да ви вземеме, пак не мож плати труда... – обади се гръмогласният.

 

- Затова не приемаме курортисти през зимата – обясни и съпругата му.

 

И погледна към входната врата , сякаш там, в тъмнината се бяха наредили десетина курортисти с куфари при нозете, в очакване да наемат квартирата.

 

- Няма проблем - склони възрастният мъж. – Може и тройно...

 

- Само, ако може...онази стаичка...над морето...-обади се жената с шия на костенурка.

 

Домакините се спогледаха.

 

- Ха, сега, де... - плеснаха с ръце един след друг те. – Ами там сме натрупали килимите...Смърди на нафталин.

 

Но сякаш едновременно решиха да не издевателстват повече над провидението, донесло им малко парички сред зимата.

 

Затова, като по команда млъкнаха.

 

И четиримата тръгнаха бавно по стълбите нагоре.

 

Все повече ги удряше силна миризма на нафталин, смесена с дъх на мухъл и още нещо кисело и стипчиво.

 

Стаята беше същата.

 

Докато двамата възрастни стояха, като онемели по средата й, домакините награбиха по няколко одеала и понечиха да си тръгват.

 

- Оставяме ви две - да се завивате- сети се жената и върна две одеала.-То, тук зимите са меки, ама...

 

- Благодаря...- тихо каза мъжът и излесе от унес.

 

Домакините обаче не тръгваха.

 

Стояха до вратата, от вътрешната страна и не помръдваха.

 

- А-а-а...досети се жената. - Трябва да платим.

 

И мъжът се размърда.

 

Внимателно бръкна във вътрешния джоб и извади банкноти. Отдели десет лева, а останалите подаде на домакините.

 

Те не ги броиха, защото с поглед бяха преценили, че са точно, докато възрастният мъж ги вадеше тържествено от джоба си.

 

- Е, хайде , лека нощ...- Дано утре времето е хубаво – казa домакинът.

 

- Е, няма да е за плаж...- допълни жената и го сбута да тръгват.

 

После излязоха.

 

Възрастните се спогледаха.

 

Приближиха плахо до прозореца и го отвориха.

Нахлу шум от прибой и тъмен, влажен въздух. Стаята се намираше точно над морето. От тази страна къщата бе кацнала отвесно на скалите и само някакви си 6-7 метра ги деляха от пенещите се вълни.

 

- Господи...- възкликна жената.

 

- Колко е хубаво...

 

- ...пак.

 

И двамата се прегърнаха.

 

Той нежно я целуна, усети как тя потръпна и очите му болезнено се навлажниха, както преди 40 години,
когато погледна без да иска яркото юлско слънце над Созополския плаж, отмествайки неприлично втренчения си поглед от малките и стегнати гърди,

 

докато тя пристягаше горнището на банския,

 

преди да хукнат към вълните,

 

преди да се потопят в топлата вода,

 

преди да вечерят в онзи ресторант на носа, в който циганин, смърдящ на чесън им свири на ухо с цигулка,

 

преди разходката им по скалите, огрени от огромната луна,

 

преди да си легнат на едното легло, ухаещо на нафталин в същата квартира, пълна с мухи и комари, на няколко метра над морето...

 

Боже, това ли само си спомняше...

 

После бяла мъгла го обгърна отвсякъде.
...

Tой с умиление видя как един делфин изскочи от тъмно – черната вода, грациозно изви тяло, погледна го бодро с едното око и цопна отново в морето.

Последната му мисъл беше за делфина:

 

„Не му ли е студено през зимата в Созопол?”

3.

 

На сутринта хазаите не откриха никого в стаята. Двамата странни посетители се бяха изпарили.

 

Мъжът махна с ръка, нали си бяха платили.

 

- А бе знам си аз – каза жената.- Кой почива през зимата в Созопол?