Изоставената

На 29 юли се прибрах след 22 часа. Заключено. Баща ми се правеше на шеф на бандата. Звъннах, чух стъпките му, видях през шпионката погледа му. Не ми отвори. Щеше да го направи, ако му се умилквах, но аз не съм по милите жестове. Заслизах по стълбите. Мислех да се поразкарам двайсетина минути в градинката зад блока и да се върна. Да натисна звънеца и да не го оставя на мира, докато не ме пусне. Пък може и предвидливо да е отключил. Зад блока ги срещнах. Видът ѝ ми дойде в повече. Майчице! Красота!

Природата хвърлила потенциал за триста жени в нея. Като я видиш, другите наоколо се изпаряват. Затова и момичето с нея забелязах по-късно. Запознахме се. И те като нас бяха две сестри, ама истински. Обичаха се.

– Намери ли си загубеното?

– Какво? – стреснах се аз.

– Уф. От пръв поглед прецених, че ти липсва картинка от пъзела.

– Прозрачна ли съм?

– За мен – да. За другите – питай ги. Свикнала съм да разгадавам хората.

– Невъзпитано е да надничаш непоканена.

– Ами покани ме, де! – усмивката ѝ ме завъртя като люлка.

Преспах у тях. Живееха двете. Тя и по-малката ѝ сестра. Момичето имаше рожден ден и затова бяха излезли на разходка. В тъмното хората не се зазяпват по аутистите настойчиво, както през деня. Момичето имаше два говорещи папагала, Око и Джон. Караше ги да говорят и те изпълняваха. Заиграх се с нея, защото някой се обади и голямата сестра изчезна в другата стая.

– Забавлявайте се един час. Хладилникът е пълен. Пускам ви и музика.

– Тя работи в стаята – каза учителката на двата папагала. – Работи в стаята. Нали и ти?

– Да – не знаех значението на израза и предпочетох да се съгласявам.

Папагалите изпяха песен, в която се повтаряха само „снощи бутилка ром“ и нещо неразбираемо, момичето тропаше с лакти по масата, аз загледах появяващите се звезди. Чудех се на израза „работи в стаята“. Убих времето с надничане в хладилника.

Пихме мляко, изядохме по един банан.

Тя влезе безшумно при нас, закопчавайки копчетата на светлозелената си блуза.

– Свърших за днес. Сега ще духнеш свещичките на тортата.

– Пред нея ли?

– Нали си говорехме да поканим гости.

– Говорихме.

– Изваждам я.

Така аз и те двете ядохме торта на рождения ден.

И пипнах с ръка истинска проститутка. Като бонус.

Тя изкарваше пари за двете от тиха проституция.

Тихомълком канеше мъже в апартамента, оттам и обяснението „работи в стаята“. Не се обличаше предизвикателно и се смаях, когато ми го каза без заобикалки. Представях си, а и бях зървала момичетата от бранша с дрехи като знамена, на които търсещото око прочиташе „платена любов“, поразголена и лъхаща на мъже. Косите ѝ като черен облак те държаха в захлас. Не бях виждала жена с толкова дълги крака, които ти се искаше да погалиш, за да се увериш, че са истински. Тя не говореше, а флиртуваше със сестра си, с мен, с папагалите.

Една дума за или против родителите им не излезе от нея. Беше пример за мен. Двете не бяха паднали от Венера или избягали от родилния дом. Докато аз си падах по хленченето. Поне веднъж на ден се жалвах я на книгата, която четях, я на нощницата си, че няма кой да ми пожелае лека нощ, да се загрижи имам ли температура и знам ли как да се гримирам.

Как само ми го натресе:

– Аз съм проститутка. Ако те е страх, се разкарай веднага, да не се извиняваш после, че не си разбрала.

– Зараза ли е това? – попитах, за да ме хареса.

– Заразно е. Хареса ли ти да го правиш... ставаш работохолик.

– Аз не съм подходяща – смотолевих защитавайки момчешките си панталони и карираната риза, закопчана до предпоследното копче.

– Не пробвай, че ще ти влезе под кожата и ще се конкурираме.

– И тя ли ще работи в стаята? – сестричката ни закова и преминахме на разговор за прически.

Тя ме подстрига. Показа ми как да подчертавам устните си. Преди да се пресекат пътищата ни хранех заблудата, че проститутките са грозни патици, които изливат върху си тонове козметика, за да привличат окото, показват си задниците без задръжки и правят секс, защото са маниачки на тази тема. Тя май не беше земен жител. Поне не от стандартния тип, масовия образец, когото пробутват в статистическите проучвания.

Егоизмът ѝ бе непознато понятие. Егоизмът беше мое убежище. Мразех баща си и майка си и се криех в него, мажех се с омразата като с плажно масло против слънце. Моята сестра се криеше в плуването си и в медалите. И те бяха две сестри като нас. Съвсем различни. Тя ми показа как от сестра се е превърнала в майка. Сестрите са майки, повтарях си през септември и октомври. Забраних си да хленча и постигах успех в два-три дни от седмицата. На 2 ноември чух от нея, че ако се заобичам, ще забравя миналото и ще се влюбя.

– С любовта си промених един мъж. Стана неузнаваем.

– Хайде, бе!

– Ще те изпратя при него, ако не се боиш от прелъстяване.

– Той клиент ли ти е?

– Не. Слабост. Сега е силен и променен. Ще ти помогне да се харесаш.

– Не може ли да го видя отдалече, да излезем заедно навън.

– Измъкваш се. Поставяш условия и се отдръпваш. Заобичай импровизациите. Като мен.

– Аз не съм като теб.

– Ти си момиче, което би продавало билетчета на лунапарк.

– Обиждаш ли ме?

– Не. Лаская те. Предложението за мъжа е в сила. Скоро ще напуснем града със сестра ми.

– Аз свикнах с вас.

– Привързването е опасно. Привържи се към себе си.

Доверих, че без майка си съм като нащърбено, ръждясало бижу. Без майка съм само омраза. Нещо такова неопределено.

– Вторачила си се в майка си. Търсиш спасение. Застрашена ли си?

– Любовта ще замести ли майка ми? – провокирах надничането ѝ в мен.

– Любовта е заместител. За известен период. Намират се и щастливци, които я съхраняват до края на живота си. Покрай любовта защо пък да не изскочи майка ти.

– Тя си тръгна и не каза, че отива при друг мъж.

– Има майки, които се загубват, докато търсят детето си.

– Сега го измисли.

– Измислено е вече. Разказа ми го мъжът, при когото ходех. Единственият мъж, нарисувал портрета ми без глава.

– Той съвсем нормален ли е?

– За съвсем... и ти не си. Светът е несъвършен. Наясно си с отговора. Ела да седнеш до мен, затвори си очите, отвори уста и слушай. Думите ще те накарат да попееш или да поискаш да целуваш.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Христина Панджаридис, "Някъде другаде", ИК "Жанет-45", Пловдив, 2015

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Христина Панджаридис 
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015