Отдавна го държеше на прицел, пръстът му галеше спусъка – отначало нежно, после по-рязко, задържаше, отпускаше, сърцето му биеше учестено и той последва ритъма му – туп – натиск, туп-туп – два последователни, обираше празния ход, докато срещне отпор, отпускаше  и пак, и пак.

От години Али чакаше този миг и ето – срещу него, на десетина метра мъжът беше приклекнал над трупа на мечка. Сигурно скоро я беше убил и сега се наслаждаваше на трофея, по лицето му играеше усмивка –  вече си представяше как ще се хвали пред приятелите си. Али го познаваше и ей тази усмивка най-много го дразнеше, затова леко присвиваше очи и местеше мерника към устата му. Ще ти замръзне усмивката, мислеше си Али, ще те просна до мечката, ей тъй, ухилен, да си лежите двамата един до друг, да й се радваш по-отблизо, да се слее дъхът ти с нейния и да видим тогава кой ангел ще те спасява – мечешкият или христ... Погали пак спусъка и тъкмо да го натисне, в ушите му отекна: „Не убивай – Аллах е възбранил това, освен по право!”. Освен по право, си повтаряше, освен по право. Това си е по право, така казваше и чичо му – ще ми паднат те, ще ми паднат някой ден, да видим лесно ли е да си смел, като те погледне смъртта – и му разказваше за ония години, когато дядото на  прапрадядо му казал „Велик е Аллах...”. Али мигаше срещу него и се молеше да не му стане лошо и да умре - баща му беше заръчал да внимава чичо му да не се ядосва, че му е слабо сърцето и може да се пръсне.

По-късно разбра откъде иде тая злоба. Беше питал майка си защо в тяхното село няма църква, че и наоколо – само джамии. Пък той беше ходил по-нагоре с момчетата, и видя там църква, и кръст видя, не знаеше какво е, поиска да влезе с другите, но не го пуснаха, не си за тука, момче, усмихна се някой презрително и Али усети погледи да плъзват надолу по него. Тръгна си посрамен и тича до дома си, стигна задъхан, блъсна врата и попита майка си – защо? Видя в очите й същия гняв като на чичо си и чу и нейните думи – съскаха като змийчета – така ти казаха, а, там не е за тебе, а, не-е-е... ще ни паднат те...

Докато порасне,  много мисли кой ще им падне и защо. Разбра чак когато се влюби в Елена. Пратиха я да учи далече и той искаше да я последва, но майка му не даде – тука трябва да стоиш, викаше, тука, да ни гледаш, оттука не излизаме, не се месим с тях. С кои тях, мамо, с християните, съскаше тя и хвърляше сърдити погледи към баща му. Нали всички сме българи, мамо, не сме, отсичаше гневна тя, не сме, ние сме други. Какви сме? Ами, че турци сме, не знаеш ли, такива се мислим, Али. Че как, мамо, разбираш ли го ти ходжата като пее, чудеше се той. Я млъквай, ядосваше се тя, разбирам го аз, и ти го разбираш. Ами, разбирам някоя и друга дума – помисли си той, но не му се спореше повече, тоя спор край нямаше. А баща му гледаше тъжно и нищо не казваше, само се страхуваше някой да не умре, че ги обичаше всичките, нищо, че много се караха. Али усещаше, че баща му знае отговора на въпросите му, но не смееше да пита – беше го виждал скришом да плаче и го беше срам – мислеше баща си за силен и не искаше да го вижда как плаче.

Сега, като се сети за това, стисна пушката и пак се прицели – в оная усмивка, искаше да я изтрие завинаги – баща му не се усмихваше така, а някак съкрушено. Веднъж, като се връщаше от училище, го видя седнал на камъка в градината да гледа към планината. Какво гледаш, тате, го попита, нищо Алишко (така му викаше той), нищо... слушам гайдата, каква гайда, не чувам бе, тате, от планината слиза, Алишко, и ми стана едно баирено, сине, ами защо са ти насълзени очите, тате, от слънцето, Али, от слънцето. Пък слънцето залязваше.

Пак по залез беше, бяха идвали с баща си до неговата поляна, Али много обичаше да идват тука, баща му го държеше за ръката, стискаше го  здраво, сякаш се боеше да не го изгуби някъде, боли ме бе, тате, викаше му Али, стискаш ме, нищо, сине, казваше той, от тая болка не се умира. А от коя, тате, се умира, от другата, Алишко, дето е в сърцето. Сърцето е мускул бе, тате, няма в него болка, така каза учителката, не знае тя, нищо не знае, някои сърца не са мускули, ами са болка. Ами как помпат кръвта бе, тате, тогава? Въпреки кръвта, сине – каза баща му, въпреки кръвта, но Али не разбра. После се спускаха надолу по стръмното и двамата се смееха.
В този ден всичко му изглеждаше чудно – баща му сякаш правеше света различен, обърнат. По склона един човек теглеше каруца, конят подтичваше след тях и си свиркаше, после гледаха как глухарчетата растат надолу, към земята, на една пейка, до беседката, мечка беше приседнала и им махна с лапа, теснолинейката спря на малката гара, но никой не слезе, нито се качи – имаше само две дървета, а хората се показаха на прозорците и им казаха „добър ден”. Али се отскубна от баща си, подпря ръце на земята, тялото му се изопна нагоре и някак естествено си тръгна на ръце, после усети солена струйка да потича от носа му, а баща му викаше - давай, Алишко, давай, въпреки кръвта, въпреки кръвта.

..
Сега държеше тая пушка и искаше да стреля, да чуе гърмежа, да полети куршумът и да изтрие оная усмивка, по право да я изтрие, в ушите му кънтяха думите на чичо му, сърцето му блъскаше силно – като болка, дето й е тясно, а пред очите му се мяркаше тъжното лице на баща му и шепнеше „въпреки кръвта, сине”. Гилзата щеше да полети към него, да се вмъкне в душата му и да запълни тая празнина, дето преди беше Елена. Права ли беше майка му – не знаеше, искаше му се да замине, да не се връща никога, но не можеше. Не и докато бяха живи майка му и баща му. След погребението на майка си се престраши и попита баща си за омразата. И той му каза – човекът, сине, мрази  тия, дето са го видели, че е слаб. Слабост ли е, тате, да избереш живота? Не знам, Алишко, на мене светът не ми е черно-бял, пъстър ми е – не го съдя за пъстротата му, само понякога ме заболява, че ще се удавим сами в червеното. Ами аз, тате, как да живея? Както искаш, сине, и... както можеш. Толкова му беше казал баща му и доскоро това не му стигаше, но сега... Докато го държеше на прицел, човекът изведнъж се изправи и тръгна надолу по пътеката. Храстите зад него се разтвориха и от тях се подаде рошава мечешка муцунка – едно малко мече се заклати нерешително и тръгна след него.

Ей това му засмука болката от оня мускул, дето движеше кръвта, изсмука я и я изплю.

Али пусна  пушката, седна на земята и се загледа в ръцете си – хубава пушка беше, „Манлихер”, с дървен приклад, гладък и топъл, чичо му я беше подарил, като стана на осемнайсет. Понякога ходеше с нея из планината – тя му беше приятел, дето не пита за миналото, понеже сам беше история. После като насън почна да я разглобява, беше го правил много пъти, ей така, да усеща тръпката и силата на оръжието – затвора, ударника, клина, иглата, пружината... Изправи се и яростно хвърляше частите надалече, сърцето му пак се разсърди, от носа му плъзна онази солена струйка, облиза я и продължи, докато остана само прикладът. Подържа го малко, погали с длан надписа - ”На Али – да дочака” - (прости ми, чичо) и го зави в якето си, отпусна се на земята и заплака.

Като се прибра в селото, вече се смрачаваше. Отвори входната врата и влезе в малката стаичка. На това легло беше намерил баща си издъхнал, а на шкафчето до него две книги – Библията и Коранът. По усмивката на лицето му личеше, че най-после болката му си беше отишла. Двете книги още си стояха там – Али не искаше да ги отваря, не искаше да знае дали нещо в тях беше успокоило баща му. Избърса ги от прахта, понамести ги, остави върху тях приклада – беше дочакал. Обърна се и излезе. Вече нямаше значение, за него тези книги не бяха важни, мислеше само за онзи ден, в който светът беше обърнат наопаки, той ходеше на ръце, а баща му се смееше. И за малкото мече, което днес беше тръгнало след човека. Въпреки кръвта.