Траяна препрочиташе, за кой ли път вече, книжката. Беше подарък за един рожден ден. Бриян знаеше, че обича Хайне и я изненада. А неспокойният дух на поета я заразяваше от разстоянието на повече от век и половина време, като че спирала минаваше през новите реалности, увличайки и привнасяйки вкусът на драматизма от човешките несъвършенства. 

 

Траяна погледна часовника. Имаше важна среща, а беше почти единадесет. Трябваше да побърза. Знаеше, че е време да тръгва, но нещо я караше да разгърне отново страниците, само замалко... 

 

 

 

 

- Е, ще ми разкажеш ли за твоята страна? Всъщност - Роана замълча, погледна навън нощния мрак, който заливаше улиците на Уелингтън, и добави. – Някой друг път... ще ми разкажеш. Наближава десет и ще изпуснем шоуто. Излязоха от заведението и се отправиха към брега. За момент Бриян спря да възприема невероятния свят наоколо. Как можеше да живее в две реалности?! И как точно щеше да й обясни защо не е в красивата си страна, носеща духа на древни цивилизации?! И не по-малко красивия си роден град. Как точно?! 

 

Но сега тя се усмихваше, а преливащата глъч наоколо постепенно открадна мислите му и те се разтопиха в действителността. Провеждаше се един от многото фестивали в страната, характерни за периода от декември до февруари.

 

- Погледни ги само, колко са живи! Това е специфична дърворезба. – и Роана посочи към маорските фигурки, докато минаваха покрай една витрина. - Имаш много неща да видиш! Един живот не стига, за да опознаеш толкова много култури. 

"Да, не стига", помисли си Бриян. Покрай тях мина една татуирана по цялото лице маорка. 

 

- Тук можеш да ги срещнеш навсякъде. Татуировката на цялото лице - "моко" продължава и до днес да се прави като опит да бъде съхранена традиционната култура и идентичност на коренното население. Всъщност, предполагам, че знаеш - древната им цивилизация е първата, която вкарва в употреба татуировката, като рисунка по кожата. – отговори Роана на изпълнения с нескрит интерес поглед на спътника си. 

 

Той кимна в знак на съгласие. Наближаваха брега. Живописният залив между красиви зелени хълмове в най-южната част от Северния остров ги очакваше. Бриян бе все така мълчалив. Светът го поглъщаше... Сега щяха да видят един от най-известните маорски обичаи - танцът на войната "Хака", както и едно невероятно шоу – огненият пой, древното изкуство на маорите.

 

- Преди идването на Пакеха( Белия човек) културата им се предавала от уста на уста, чрез техните легенди и песни. – продължи сладкодумната екскурзоводка на Бриян, в стремежа си да го разведри. Тя всъщност усети, че желанието й преди малко да й разкаже за родината си, някак изведнъж го промени, хвърли облаци по лицето му, което все пак искаше да се усмихва. 

 

- Чел съм, че според преданията на маорите те дошли преди хиляда години от "Хавайки" - митичната им родна земя. Когато пристигат в Нова Зеландия, откриват земя, значително по-различна от тропическа Полинезия. Но тук, освен че било доста по-студено, но и имало много повече вулкани и планини със заснежени върхове. 

 

- Да, оттам и името, с което те наричат двата острова - Аотеароа "Земята на дългия бял облак" – допълни тя, отмятайки огнено червената си коса. - Нооо, стига толкова за днес. А сега те оставям да се насладиш на едно автентично изпълнение на пой, което всъщност означава топка на маорски. – Вятърът разпиля огъня в косите й. 

 

- Неслучайно ни наричат „Ветровитият град”. – засмя се Роана и отмятайки отново коса, посочи към импровизираната сцена.

 

Бриян беше гледал изпълнение на пой като част от модерната улична култура в родния си град. Но усещането тук бе друго. Изпълнението от самите носители на тази култура бе съвсем различно. Гъвкавите ръце завъртаха въжетата с вързаните на тях огнени топки и причудливите движения спираха дъха. Огънят флиртуваше с тъмнината. Роана също нямо наблюдаваше. Беше впечатляващо. Вятърът отново се заигра с косите й. А червеното от тях се сливаше с огнената магия. Не смеещ да развали тази магия, Бриян едва докосваше подарената му от вятъра коса. И малкото кръстче на верижката, подарък от Траяна, също усети ласката на вятъра. 

 

А огънят продължаваше да чертае рисунки в мрака.