Наставления

Страхът от изчезване не е достатъчен.
Трябва и глина.
Трябват съмнения. Трябват приятели.
Трябва и мъж без име.

Дотук добре – страст, облаци, ябълка.
Трябва ти изкушение.
Но пък трябва да им простиш все някога
за престъплението.
Иначе кой ще поиска безсмъртие
без разкаяние?
Трябва да спрем да градим и църквите
за компания…
Иначе как, като свършат ребрата ѝ,
ще бъде праведна?
Трябват ти повече от консуматори,
за да не е забравена.
Трябва и пещерите ти да са по-тесни.
Трябва смисъл.
Дори да почиваш в неделя е грешно.
Половината свят липсва.
Върни красноречието. И разплитай венеца.
Не ти е нужна верига.
Щом си решил, че ще правиш човеци,
любов не стига.

Аморфологии

той измисля глаголите
аз му говоря за чудовища
той им прави истории
движи ги
дърпа ги
мърда им ръцете
стъпките
и зелените колене
като кукловод
мести моите думи
строи им пространства
и ги развежда из тях
сказуемо
и чаровно
не ми позволява
да си остана на мястото

толкова е лесно
да бъдеш съществително
когато някой друг
владее действието

Saeculum medium

Характеризираш се
с културно значимата си вяра,
с крепостните стени,
с готика и
с рицарските идеали
да ме въобразиш
като дама на сърцето си.
Не плащаш за изкупление
и само хронологически помниш,
че ако ти си Средновековието,
аз съм Западната Римска империя -
трябваше да рухна,
за да дойдеш.

Канцеро-генност

Прочетох по последните цигари,
защо са ме изпушили такава.
Баща ми си отглеждаше хербарии,
а майка ми отглеждаше забрава.

Усукваха ги в лист противоречия,
а аз им бях кутията за котви.
Надписваха ги. Тази ще е нечия,
а тази цял живот ще е самотна.

И заживях с катрани и съмнения
кои пушачи ще са ми спасители.
След пагубните кръвни опасения
отрових всички.
Без родителите си.

В търсене на Зевс

Обожавам да правя филии
така сякаш правя деца.
Принцове и принцеси,
царски особи,
космични създания.
Разбивам яйца,
разбърквам сиренето,
настъргвам кашкавал,
мажа филиите с масло,
заливам ги,
поръсвам с шарена сол
и ги слагам във фурната
да се пекат.
Гледам ги как дишат,
как се позлатяват.
После идваш ти
и изяждаш децата ми
точно както Кронос
поглъща своите.
Наблюдавам те
и си мисля
кое ли от всичките ми
божествени творения
най-после ще те убие.

Отдолу

Разкриха ги.
Хлебаря, дето меси жива плът.
Затриха го.
Рибаря, чиито риби се множат.
Измъчваха.
Винаря, точещ вместо вино кръв
от бъчвата.
Дърварю, закови греди на кръст –
поръчаха.
Спасението възкръсвало от мъст.
Убиха ги.
А ние, дето бягахме от Рая,
простиха ни.
Задето уж един се бил покаял,
платиха ни.
Издали се. Разправят: Да сме хора
не можем.
И вдигнали ръцете си нагоре,
Боже.

Бездарни карета

Навила съм мъжете си до лакът
като карирана внезапна риза.
Изпратих им кръвта. И ето – чакат
да ги застигне и да я оближат.
Потича страх – червен конец на китка
и вече са с две педи по-надолу.
Мъжете ми, удавени на плитко,
не знаят как да ме преплуват гола.
Подлагам си незнанието за суша
да свържа многоточията в роман.
Навила съм душата си до гуша
и ѝ измислям женски имена.

Картина

мога да нарисувам
всичко което видя
ето сега
набързо ще ти щрихирам
края на август
едно куче
дояжда зелената трева
и се дави
две жълти котки
спят в сянката му
а ти седиш
в периферията на ръката ми
и настояваш
че това което рисувам
е септември