Приказка за Пинокио
 
Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи –
ето, малкият дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.
 
Двете палави весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживяват несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.
 
И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лунички,
и сред една малка луна.
 
Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.
 
Той се смее, почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.
 
И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.
 
Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.
 
Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата,
цялата в лунички
на все същото рясно легло.
 
Ех, Пинокио, има ли смисъл?
„Има смисъл –
отвръщаш ми ти.
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.
 
Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов.”
 
1966
 
 
Някога, някога,
 
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
 
Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.
 
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни –
изгряваха вредом звезди.
 
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
 
Може би времето,
може би времеенно,
може би от възрастта –
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.
 
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме, 
нещо пак ще боли.
 
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
 
Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъи любовта...
 
1966
 
 
В нашето време на трезвост
 
и на разумни неща 
стана съвсем неуместно
да повървиш във нощта
 
покрай морето издраскано,
жълто от лунния лък,
да разговаряш със пясъка
и да подскачаш във кръг.
 
Дългият шлифер, баретката,
ласките в тъмния вход
вече не влизат във сметката,
в хода на твоя живот.
 
В нещо дали не си сбъркал?
Стана ли нещо със теб?
Вече не вярваш във щъркел,
но и не вярваш в човек.
 
А по средата на лодката 
мачтата гола стърчи. 
Ето, на пясъка охлювче
мъртво и празно мълчи.
 
Минали делници, где ви е
старият празничен зов?
Стана почти ежедневие
къщната наша любов.
 
Може би нещо сме сбъркали
в нашия възрастен век.
Продава се вяра във щъркели!
Търси се вяра в човек!
 
1966
 
 
След толкова години вече...
 
Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече еднакви дни... Еднакви нощи...
И стар... и грозен... и объркан... И нямащ време, нямащ време...
Кажи, обичаш ли ме още... Кажи ми, дявол да го вземе.
 
Недей мълча... Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета... И остри зъби... И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.
 
Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „Не” – кажи го
и напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма... няма... няма...
 
Но има... има... има... знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно...
Натаралежена, сърдита... как искам аз да я погаля...
Но като бодлива топка по стръмнината се търкаля.
 
И тъй... Аз още те обичам... Ще ти го кажа някой ден, но...
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам, тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли още? Обичаш ли ме още... Още...
 
2008 
 
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 
Автор: Недялко Йорданов, съставител: Ивана Джеджева, ИК "Труд и право", София, 2009
                                                                                     
   
© E-LIT.INFO