Мария

 

Сто цигулки в нощта,
в Стария град, на “Съборна”.
Лунен блясък в медта
на антикварна флигорна.

 

Древни музи в музея
са прегърнали арфи.
Тази нощ ще запея
с думи крехки и жарки.

 

Искам да се укрия
в крепост от нежен шепот –
твоя шепот, Мария,
и уплаха, и трепет.

 

Дишам в твойте коси
и не ми се умира.
Искам да ме спасиш,
искам да те изсвиря.

 

Щом си тръгнеш без мене
и те изгубя в здрача,
може да те изстена,
може да те изплача.

 

Сто цигулки в нощта.
Люляков вятър лъха.
Отминава смъртта
с контрабас във калъфа.

 

      

Пръстен

 

Зелена вечер със коси зелени.
Ах, златният венчален пръстен,
изгубен в лозе край морето!

 

Горчи на устните ти изневяра,
но сладко е да бъдеш грешна...
А аз не мога вече да се върна
в далечната градина с кошери.
Ужилено е тънкото ми детство,
ранени са невинните години.
Да бягаме сега между водата
и пясъчната ивица на мрака.
Студено... Топло... Пак студено...
Горещи устни и море солено.

 

Вечерни водопади на кръвта ми
отнасят всеки камък на порядъка.
Отнесено е меденото детство
от прилива на виното зелено.
Не зная път към яснотата
и трябва този хаос да прегазя,
и трябва той докрай да ме обземе,
преди да дойде езерната възраст
на бистрота и тихо озарение.
Ръката на жена ме води
към хаоса, към тъмното и светлото.
Да бягаме сега между водата
и пясъчната ивица на мрака!
Оттатък - снежна яснота ни чака...

 

 

Слънце и луна

 

Събудих се, а рамото ми мокро.
Нима си плакала в съня си?
Главицата ти няма да ми натежи –
и по-големи тежести
познават раменете ми.
А ти си топлият прибой през юли,
не мога да се отделя от меката му ласка.
Нека те погаля.
По шията и над сърцето.
Не се страхувай от ръката ми –
случаен лунен лъч.
Толкова е късно да те лъжа,
толкова е рано да те забравя.
Не си ме чакала.
И аз не бях те чакал.
Дойде в един залязващ свят,
където слънце и луна се срещат.

 

 

Разминаване

 

Старинен град с часовникова кула.
През есенната жълта тишина,
сред мириса на грозде и на дюля
съвсем сама върви жена.

 

След миг ще срещне мен – човек далечен,
случайно минал и за кратко спрял.
Дълбокоезерен и дългоречен –
два погледа, кръстосани с печал…

 

Жена на мойта възраст преминава,
часовникът звъни сега над нас
и всеки удар тръпно ни сближава,
но отминава тя, не спирам аз…

 

Старинен град с часовникова кула.
Заглъхват бавно стъпки на жена.
Следобед. Дъх на грозде и на дюля.
И жълта двупосочна тишина.

 

 

Внезапно спиране на лифта

 

За мой късмет, за нещастие твое
спира лифтът над снежната бездна
и сега ще се гледаме дълго:
ти – със зелени мъгливи очи,

аз – с прегорели от страсти зеници;
ти към върха се издигаш, момиче,
аз от върха, уморен, се завръщам…

 

Сами сме над бялата пустош – две ноти
в едно петолиние, две лястовици,
кацнали върху съседни потрепващи жици.
Ние нямаме избор – така са ни спрели,
на разстояние, твърде малко за безразличие,
твърде голямо за ласка и шепот.

 

След малко ще дойде пак токът. Отново
ще тръгне с потракване лифтът.
И ти ще отминеш смутена нагоре,
а аз ще се спусна безмълвен надолу.
Ще те помня, момиче, ще те сънувам,
защото там, долу, сега се смрачава.
Ще ме забравиш, момиче, защото
на върха все още слънцето грее.

 

Измислена

 

Измислена, невидима, нечута…
Кога дойде, кога си тръгна ти от мен?
И век ли с теб летях, или минута?
За да остана после сам и отчужден.

 

От облак вятърът ли те извая
и те издигна – бяла – над града,
над кулата с часовник, над оная
необуздана майска резеда?

 

Цветя в косата, рокля от коприна –
децата тъй рисуват пролетта;
дойде с дъжда, въздъхна и замина,
забравила две дъбови листа

.

Далеч от мен сега, но все тъй близка,         
нетрайна, временна като дъга.
Наивната ми радост не поиска -
потърси бряг за своята тъга.

 

Дъждовно време

 

Когато сме смутени и съвсем сами,
когато ситен дъжд навън ръми, ръми –
с опряно на стъклото чело, раздвоен,
за тебе мисля аз. Ти мислиш ли за мен?

 

Разтварям книга, търся там забравен стих
от стар поет. И чувам твоя шепот тих.
Тогава ти, модерното момиче,
приемаш образа на Беатриче.

 

И този дъжд над нашия случаен град
ръми, ръми над целия глобален свят,  
от ренесансова любов обединен.
За него мисля аз. Той мисли ли за мен?

                                  

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

 Книгата "Любовна лирика" на Иван Вълев е под печат в ИК "Хермес", Пловдив