Йовковата научна сесия в „някогашния Добрич“
Толбухин, 27 ноември 1980, четвъртък //а. е. 175, л. 87-97
Втори ден в Толбухин. Пристигнах тук вчера след обяд с една голяма група сътрудници от Литературния институт – за Йовковата научна сесия. В самолета пътувахме с Елка Йовкова и нейния син Боян – високо израснало момче, с лице, което съчетава чертите на Йовковия и бащиния си род (баща му бе арх. Николай Попов, който почина преди няколко дни от сърце). Елка ми разказа за тържествата в Сливен; не е много доволна от доклада на Симеон Султанов – повтарял онова, което бил прочел в Сливен преди няколко години. Говорим и за новото издание на книгата на проф. Казанджиев за Йовков. Не го е виждала, не съм го виждал и аз; едва днес на обяд го купихме от една тукашна книжарница. Интересното е, че майка й е нанесла редица поправки върху един екземпляр от първото издание; имало доста неточности. Тя казва, че Йовков подозирал Казанджиев, че го разпитва и може би записва разговорите. Когато се връщал в къщи, много се ядосвал. Елка ми съобщи, че майка й е написала спомени за Йовков; иска да ми ги даде непременно да ги прочета.
Не съм виждал Толбухин няколко години. Вероятно новите строежи са се увеличили, но обликът на центъра не се е много изменил. Още по пътя за хотела ми показаха новата сграда на театъра, почти готова, бяла, с интересна архитектура.
Веднага се затворих в хотела да пиша доклада си. Писах до три часа през нощта, с едно прекъсване от час и половина да вечерям. Влязох в ресторанта на хотела („Добруджа“). Препълнен. Оркестър, който за щастие свири тихо и приятно. Обаче софийско чакане – едва успях да се нахраня за час и половина. На една от свободните маси седна Андрей Гуляшки с жена си и двама непознати. Оказа се, че е добруджански депутат; от няколко дни обикаля района си; тази сутрин бе на сесията, след обяд изчезна. Камен ми казваше, че бил кандидат за Йовковата награда. Дълго разсъждавали, но решили да я дадат тази година на Илия Волен. Той днес след обяд пристигна със сина си Христо Стаменов (приятно момче, асистент по английска филология). Отслабнал – като човек, който сериозно е боледувал.
В 9 ч. се откри научната сесия за Йовков в читалището /сегашния театър/. Голям президиум, начело с първия секретар Димитров и другите местни ръководители, с чуждите писатели и гости – Холман [Майкъл], Зденек Урбан, Матей Роде, Рандов, Чемоданова, Константин Велики, един испанец, Петър Юхас/. В салона много познати – бивши студенти; мярна ми се Лидия Ставрева. От Пловдив е дошла Клео Протохристова.
Открива Тончо Жечев, представя чужденците и прочита едно от най-несполучливите неща, които е писал и което прочетох вече в „Социологически проблеми“ – за спора между Елин Пелин и Йовков. Безвкусна история, която не бе необходимо да се възкресява. От нея прави доста произволни изводи за „вторичната“ преработка, на която Йовков подлага жизнените си впечатления.
Прочетох моя доклад „Единството на Йовковия свят“. От многото доклади, които чух тази сутрин, три ми направиха силно впечатление: на Зденек Урбан за превода на „Чифлика край границата“, преведен от Вацлавек по време на войната, но издаден с името на Матезиус (много интересна оценка на социалните и класови конфликти, изобразени в романа); на Петко Тотев и Михаил Неделчев – свежо, оригинално, ново виждане на Йовков. Радвах се на успеха на Петко – и отново съжалявах, че той не намери правилно пътя си. Бе един от моите най-добри студенти, а се отклони от науката, за да се занимава с журналистика.
Обяд в Окръжния комитет със секретаря Станев, Елка и Боян, Гочо Гочев и представителите на Сливен и Жеравна. Към края пристига и Симеон Султанов. Няколко много интересни хора – кметът на Жеравна и старият местен деец Райо – висок, побелял, с благородно лице. Още един представител на Сливен – пенсионираният учител Бакалов, който много години е учителствал в едно добруджанско село. След 1941 г. прочел разказа „Песента на колелетата“ и решил – непременно ще отиде да учителствува в селото на Сали Яшар. Млада жена, също учителка, едно дете на две години и друго на осем месеца (“една гайда и една къделя“). Жена му протестира, не иска да отива в този непознат край, Бакалов налага своето. На тръгване Бакалов се отбива в родното си село. Баща му му дава едно шише домашна ракия… „Отиваш на нова работа – да знаеш, трябва да се черпиш с хората…“ А Бакалов и жена му са въздържатели, ходят на въздържателни конгреси. Чудесно ни разказа за пътуването с влака, за пристигането в селото, където той и жена му са назначени за учители, срещата с местните хора – обикновени хора и чифликчии… Край на въздържателството – не могат да не се чукнат за добре дошъл. Всичко това бе описано релефно и живо, с много хумор и самоирония…
Слушах го и си мислех: къде е отразен в нашата литература този момент – връщането на Южна Добруджа? Една жена ги посрещна и ги успокоява: „И румънската учителка, като дойде, – плачеше, и като си отиваше, пак плачеше.“ А селяните гледали новия учител и искали да разберат действително ли говори български.
След обяд сесията се премести в друга зала – в Окръжния съвет. Стоях малко, видях доста учители: Теодора (много отслабнала), Карина Монева, изключително мила и приятна, а също и шуменските асистентки Йовева и Костадинова. Намерих Клео Протохристова и решихме да обиколим града. Използвахме като водач Карина. Дошла е тук преди три години да живее заради мъжа си, който е от Толбухин. С големи интереси, би желала да защити кандидатска дисертация. Разказва ни за учителската си работа, слушам я с интерес, защото много работи ми са съвсем непознати.
Карина ни води най-напред в занаятчийския „резерват“ – една редица от възстановени някогашни дюкяни и работилници. Слава богу, един кът, който говори за някогашния Добрич. Пресичаме центъра, за да отидем да разгледаме новопостроения музей на Йовков. Голяма двуетажна бяла сграда. Изненадаха ме размерите й. Цялата в стъкло. Избрано й е хубаво място. Отпред висока бронзова фигура на Йовков.
Влизаме в сградата. Широк партерен етаж – не знам за какво биха го използвали. Това е по-скоро строено за сладкарница или ресторант. Широко стълбище. Нов етаж, където е разположена изложбата за Йовков – от раждането до смъртта. Много въздух – това е добре, но същевременно има и нещо неуютно, „разградено“. В сутерена хубава зала за лекции или за прожектиране на филми.
Карина бърза за учителски съвет. Разхождаме се с Клео. Разказва ми за доклада, който утре ще чете – за ритъма на Йовковата проза. До началото на новата година вероятно ще напише и последните глави на дисертацията си.
Пред хотела срещаме Елка и Боян. Елка отиде да си почине, а ние – Клео, Боян и аз – се отбихме в близката сладкарница да пием кафе. Живо участие на Боян в разговора. Боян доста е пътувал, има много наблюдения, находчив събеседник, доста ироничен – като майка си.
Вечер с местните власти. На вечерята е и Илия Волен. През цялото време мълчи. Не интересен разговор. Разходка след вечерята с Иван Сарандев, Боян, Христо Стаменов. Разхождаме се до 12 ч. Нощем центърът е без душа – няма хората. Новите високи бели сгради са като мъртви. Но все пак е приятно – има много простор.
София, 28 ноември 1980, петък
Тази сутрин в 8 ч. тръгнах за Силистра. […]
Малко преди 4 ч. сме в пак в Толбухин. Запътваме се за неговата музейна сграда: площадчето и съседните улици са запълнени с хора. Граждани, женици. Едва си пробиваме път. Пред нас блести новата постройка, много красива, лека, извънредно приятна. Виждам между току-що пристигналите гости Стоян Михайлов (с него е жена му, много скромно облечена), Джагаров, Бербенлиев, Светлин Русев. Реч. Ст. Михайлов открива сградата, а след това – Йовковия паметник. Влизаме в музея – на стълбището се е наредил детски хор. Чудесно изпълнение на четири песни в минорно-съзерцателно. Акустиката е много хубава.
Разглеждане на изложбата на втория етаж. Доволни сме. Повече спорове предизвика голямата мозайка. Чудесна в колорита, но не съвсем ясна. Мнозина не разбират съдържанието, включените алегории в образите. Аз мисля, че това е едно голямо постижение на нашето изкуство. Разговаряме със Светлин Русев, той е на същото мнение.
В шест без четвърт тръгвам за летището. Няма да присъствам на тържеството и на връчването на Йовковата награда на Илия Волен. Дотегнаха ми речи и церемонии.
Една приятна вечер
3 март 1981, вторник
Приятна вечер с Клео Протохристова. От снощи е в София. Срещнахме се пред галерията на „Шипка“. Клео дойде с Грашева. Разгледахме изложбата на Борис Димовски (откри я с духовито слово Радичков). Грашева си отиде, а ние с Клео отидохме да вечеряме в ресторанта на Народния театър. На съседната маса седяха Радичков и Сузи, Гришата и Милка Пейкова, Донка Акьова, Елза Янкова.
Какъв човек е Клео – умна и мъдра. Разказа ми за поразиите в Пловдивския университет. Пише усилено дисертацията си. Вълнува се – дали е на прав път. Никой не може да й окаже помощ; по редица въпроси се лута. Не знае какво ще прави в бъдеще; с какво да се занимава – с английска литература или с българска? В Пловдив й липсва среда – няма с кого сериозно да поговори по научни и теоретични въпроси.
Очевидно е, че Клео се интересува преди всичко от теоретичните въпроси. Английската литература е само материал за решаване на теоретични проблеми. За такъв материал й служи и българската литература /напр. Ботев/. Тя […] да продължи по тази линия бъдещата си работа – теорията. Трудно е в България, при бедността на нашите библиотеки, да решава проблеми на английската литература. У нас работи в същност само един литературовед англицист – Марко Минков.
Клео ми каза, че Минков подготвил ново изследване върху Шекспир – занимавал се с някои негови творби, които по-рано иронизирал; изглежда, че сега, на стари години, ги е оценил.
Изтъкнах на Клео, че когато почувства някаква безизходност в научната си работа, нека не се отчайва. Да остави всички теми и да почне да чете – било неща по специалността, било съчинения от общ характер. Мислите, които са я вълнували и за които не е намирала разрешение, постепенно ще се избистрят и пред нея отново ще се открие път за научна работа.
21 януари 1982, четвъртък
Вчера след обяд дойдоха у дома Грашева, Клео Протохристова и Унджиева. Лили беше дошла по-рано – да поговорим за Кирило-Методиевата енциклопедия. От нея научих, че Тончо Жечев питал: „Наистина ли е слаб учен Мечев?” Ето неговото отношение към хората – приятелите са му подшушнали, че Мечев е „подценяван”, едва ли не „преследван”, а в същност се касае за един недобре подготвен специалист по стара литература, без здрава методологична основа, гонещ външни ефекти. Приятел на Конев, Стойко Божков – под влияние на Конев – го „произведе” направо в старши научен сътрудник в един момент, когато Мечев трябваше още да се учи. Той се почувства учен – и по-нататък нищо не направи за своята подготовка. Светлина Николова, която работи с него вече десет години, правилно е забелязала, че основният похват на Мечев е „вторият начин”; той е свикнал всичко да постига по „втория начин”. По втория начин се получават служби, авансиране, повишения, но наука не се прави. За съжаление, Тончо Жечев все повече се обгражда с подобни хора и води Литературния институт към провал.
Говорих с Цвета и Клео за много неща. Уви, и в Пловдивския университет атмосферата не е много добра. Клео е избрала най-добрия път – да стои по-далече от разправиите и интригите, да се изолира преди всичко в своята работа.
Научна сесия за 220-годишнината на „История славяноболгарская” в Пловдивския университет
15 октомври 1982, петък
Два дни в Пловдив – научна сесия за 220-годишнината на „История славяноболгарская”, урежда я Пловдивският университет. Колебах се дали да отида – нямах време да напиша доклада си „Препрочитайки „История славяноболгарская”. Заминах в сряда с влака в 6.30 ч. Сутринта писах статията за „Кошници” до обяд; след това доклада до 4 и половина. За един час дойде Лиляна Грашева във връзка с Кирило-Методиевската енциклопедия. Довърших доклада в Пловдив след полунощ. Разбира се, имах всички нужни бележки, наблюдения, размисли върху темата през последните седмици.
Бързият влак в сряда – за разлика от днес – бе полупразен. В едно от съседните купета се настаниха Божидар Райков и Илия Тодоров. Приказваха високо – чувах ги, когато нашето купе бе отворено. В него имаше още двама души – някакъв мъж, който все се занимаваше с куфарите си, и една млада жена, висока, с хубаво лице, пуловер, панталон – седна, сложи пътната си чанта в полите си и заспа. Събуди се в Пловдив – продължаваше сама в купето за Свиленград. Каза, че й е много неприятно да пътува в нощта.
На гарата ни чакаха трима души – един от асистентите /Тодоров/, Бистра Ганчева, Клео Протохристова. Тръгнахме пешком за хотел „Тримонциум” по ул. „Ив. Вазов”. И през трите дни минавах покрай чудесните стари двуетажни и триетажни къщи, слава богу – запазени и пребоядисани, и си спомнях някогашния Пловдив. Между тези къщи бе и Домът на българо-съветската дружба, където заседаваше конференцията.
В хола на хотела група езиковедки /начело с Елена Георгиева/ - тръгваха да вечерят. Качих се в стаята си да пиша. Случих се в стая 231, в която съм бивал и друг път; прозорецът й гледа към Партийния дом. Знам, че под прозореца на площада шумят групи младежи и след полунощ, но това не ме смущава.
Вчера сутрин слизам да закуся в сладкарницата. Докато се ориентирам къде да седна, от една маса ми маха Велчо Велчев – кани ме като че не е било нищо, че не е писал статия, в която ме ругае и която възмутила Лихачов. Сядам, разговарям неохотно. А той е особено бъбрив. През целия […] се въртеше около мен. Тази сутрин на закуска се повтори същото – отново ме кани на масата си… Правя се, че нищо не знам – най-добрата броня срещу всякакви разправии.
На конференцията се прочетоха няколко хубави доклада – на Бистра Ганчева /скромно озаглавен „Следи” от Паисий в творчеството на Вазов и Пенчо Славейков”/, Елена Георгиева, Ралица Цойнска, Виолета Милева, К. Босилков, Вл. Янев. Интересен бе докладът на словашкия гост проф. М. Конески /излезе от средновековните определения на термините „хроника” и „история”, за да разкрие жанровите особености на „История славяноболгарская”/
.
Но най-хубавото нещо на тази конференция бе докладът на Клео Протохристова „Паисий и Средновековието”. Познавам Клео отдавна, ценя нейните големи способности, висока култура, дълбочината, с която разглежда всички проблеми, - и все пак бях изненадан. Познанията й по европейските литератури й дадоха възможност да определи точно какво значи „средновековие” и да докаже, че нашето „средновековие” основно се отличава от западноевропейското средновековие. Оттук нататък започна да търси мястото на Паисий в прехода от средновековието към новото време. Блестящ анализ, точни съпоставки, удивителни решения. Цялата зала слушаше доклада при пълна тишина, с невероятно внимание и, разбира се, с възхищение. Когато слезе от катедрата, изразих й възхищението си веднага /бяхме седнали един до друг/. Но не можех да се задоволя с това. Станах и в разискванията дадох висока оценка на доклада. Не можах да се сдържа и заявих, че принадлежа към ония, които неизбежно си отиват, независимо след колко години – в края на краищата в наше време няма библейска възраст. Ако има за нещо да съжалявам, то е, че няма да имам възможност в бъдеще да следя развитието на Клео и да присъствам на такива блестящи нейни прояви. Завиждам на сегашните млади в тази зала, че ще могат и тогава да я слушат…
С Клео вчера обядвахме заедно и говорихме дълго. Разказа ми доста неща за Пловдивския университет.Отбихме се за малко в нейния дом – прекрасна двуетажна къща в центъра на града, стилна, добре уредена. Строена от дядо й, дългогодишен адвокат, който е прекарал няколко тежки години след 9 септември. Живее тук с баба си – и разбира се, с мъжа си, който се върна от специализацията си в Дрезден. Майка й почина трагично преди няколко години.
С Клео прекарахме и на вечерята, която ни даде университетът в ресторанта „Алафрангите”. Оказа се, че високият, слабичък, чудесен цигулар, който свиреше при акомпанимента на пиано, бил неин състудент в Консерваторията. Много даровит /от унгарско-цигански произход/ не защитил дипломната си работа – темпераментът му не издържал на подобни задължения… Спомних си, че като студентка Клео бе цигуларка и свиреше в някакъв симфоничен оркестър. На връщане по калдъръмените улици на стария Пловдив разговарях и с Виолета Милева. Живеела в Красно село, съседка на Измирлиева. Оказа се умно момиче с интересна биография на семейството й /от Ст. Димитров/.
Тази сутрин във влака се качих в 10 ч. В купето сварих три археоложки – нумизматички /едната жена на Петърчо Димитров, другата – дъщеря на Никола Русев/. Влезе в същото купе и Николай Хайтов с една млада артистка от Народния театър /не знам името й/ - връщаше се от Смолян, където гостувала в театъра. Дълъг разговор с Хайтов за нашите писателски порядки, за „казионността” на Левчев, за „академическата” кандидатура на Джагаров /бе безкрайно учуден…/ и т.н. Не усетих как стигнахме до София.
*
Разговор по телефона с Лиляна Грашева. От нея научих, че Здравко Петров е освободен от зам.-главното редакторство на „Лит. фронт”; казал й вчера Й. Василев. Чорапът почва да се разплита. Слух за възникнал голям конфликт около изданието на „Асеманиевото евангелие”; оплакване на Й. Заимов.
Вечерта отидох у Климентина Иванова; поканила беше Лихачови, Блага и Данчо. Нова изненада: получило се съобщение от Академията в Москва, че Лихачов трябва на 18 октомври да си замине – дотогава му е даден срок за престоя в България; Лихачов предупредил по телефона, че ще закъснее с два дни. Не разрешават; ще пътува в понеделник сл. обяд; лекцията му в Института ще бъде сутринта в 10 ч. Тълкувахме по всякакъв начин това извикване в Москва; не ми се искаше да вярваме, че то се дължи само на бюрократически формализъм.
Лихачови са доволни от пътуването до Мелник и Роженския манастир във вторник и сряда. Първият ден валяло, вторият бил слънчев и много приятен. На трапезата не можа да се води голям разговор. Блага подхвана разговор за изместването на поезията и литературата изобщо от есеистиката, литературоведението /от рода на Р. Барт/. Лихачов не се съгласи; едното не пречи на другото – няма литературознание без литература. Има нещо друго – огромен интерес към документалната литература – писма, мемоари и т.н. Напълно съм съгласен с него.
Изпратихме с Блага и Данчо Лихачови до хотел „Рила”. Вървя със Зинаида Александровна. Казвам й, че съм се запознал със Степанов в Копенхаген. Зинаида Александровна ми разказва за семейството му, за участието му в испанската гражданска война, където бил ранен. В Академията е бил предложен за чл.-кореспондент Дмитриев. Пропаднал с един глас – не гласували за него Алексеев и Храпченко. Не е успял и опитът да бъде предложен за член-кореспондент Панченко. Тъжни разсъждения на Лихачов за Академията в днешно време – понижено е равнището на Ак.
13 май 1983, петък // а.е. 200, л. 63
В десет и половина дойде у дома Клео Протохристова – да й подпиша една препоръка за курсовете по гръцки език в Гърция. С готовност подписах. Питам Клео какво има в Пловдив – лекции и изпити, работа със студентите. Но заедно с това невероятни неприятности. Доноси за произхода й, за отношението й към западните литератури (нарочно чела хубави лекции, за да влияе на студентите чрез западните писатели!) и т.н. Чудовищна обстановка! Всеки млад и способен човек събужда завистта на посредствените и бездарниците. Как ще се спасим от всичката тази злокачествена еснафщина?
Структурализмът – едно важно направление в съвременната критика и наука. А Хайтов го отхвърля с настървение…
26 август 1983, петък //а.е. 204, л. 37-38
Разгърнах тази вечер „Септември“. Наистина, стиховете на Радевски са хубави. Стихове на човек на 80 години, който все повече гледа към смъртта, вижда залеза на живота и се сбогува със света. Стихове искрени, излезли от лична тревога и от тревожни размисли. Стихове за смъртта в същата книжка е обнародвал и Ал. Геров. Напоследък той публикува много – всичко, което е написал, много неравно и невинаги добро, но този път повечето от стиховете са интересни и хубави.
Прочетох и статията на Хайтов. Никога така обширно, остро, но и външно „убедително“, не е атакуван структурализмът. Може би конкретните примери да са верни, но те са откъснати от цялото и по този начин не предават истината. От тези примери Хайтов прави обобщение. Не съм структуралист, без да съм противник на структурализма като едно обогатяване на методите за проучване на литературата. Не приемам прекалената чужда терминология на структуралистите, нито стремежа им за формализация на литературните анализи. И все пак не бих си позволил да го отхвърля с лека ръка като едно важно направление в съвременната критика и наука. А Хайтов го отхвърля с настървение.
Още нещо твърде неприятно има в неговата статия: остри нападки срещу Клео Протохристова. Дава голям цитат от нейна статия за ритмичност на Йовковата проза, където тя си е послужила и с числени формули. Те се отнасят за конкретно стилистично проучване, но Хайтов ги е представил като основа на нейните литературни анализи и е направил обобщения, които могат да се окажат неблагоприятни за съдбата на Клео изобщо. А Клео е изключително надарен и много културен изследовател. Не заслужава подобен жесток удар.
17 септември 1983, събота //а.е. 205, л. 25
В кн. 9 на „Септември“ продължават изказвания на критици и писатели в специалната рубрика „Литература и критика – становища и размисли“. В кн. 8 бе поместена нападката на Хайтов срещу структурализма и специално срещу Клео Протохристова. Този път излиза с дълго мнение Зарев – общо и фалшиво, привидно добре написано, но с безсмислени изрази: „национално-народностни“, „общо генерални“ и др. А Бъчваров ми казваше, че Зарев се готви да говори за българския език на някаква сесия, уредена от Академията (заедно с Хайтов)
.
Пълно с лицемерие изказване на Хаджикосев. По-интересно е дългото изказване на Чавдар Добрев – и по-умно, и по-честно. Засегнал е и Зарев, без да спомене името му: „Един от по-възрастните критици на определени периоди пише обемни и високопарни статии за писатели, заели възлови позиции“.
23 ноември 1983, сряда //а.е. 203, л. 56
.
Днес след обяд блестящо мина кандидатската защита на Клео Протохристова. Добре защити и Юлия Николова върху възрожденската басня. Клео е написала великолепно изследване върху пародийното в английския роман през XVIII век (Филдинг и Стърн). Невероятна способност за теоретично мислене, великолепно познаване на английската литература; умение да се създаде един логичен, последователен, подчинен на дълбок анализ научен труд. Клео е рядко явление. Тепърва ще се почувствува нейната дума в българската наука.
2 февруари 1984, четвъртък
Във вторник – дълъг разговор с Клео Протохристова. Предишния ден ми се обади по телефона от Пловдив – ще дойде в София за защитата на Пеньо Пенев, асистент по старобългарски език в Пловдивския университет.
Клео ми съобщи, че вече нейната дисертация е минала и през атестационната комисия. Слава богу, вече няма за какво да се безпокои. Съветва се с мен за книгата за Ботев, която готви за изд. „Нар. просвета“. Цвета Унджиева й е помогнала да се приеме предложението. Книгата ще бъде върху Ботевата поетика. Има колебания върху съдържанието на книгата и особено върху нейния характер. Дори е готова да се откаже – не е доволна от досегашните си статии. Посъветвах я да напише книгата, да я даде в издателството така, както я е замислила. Разбира се – едно условие: по-малко теоретизиране, по-достъпно изложение на теоретичните концепции. Използвах стария афоризъм: „Човек съжалява не за това, което е направил, а за това, което не е направил“.
Но голямата грижа на Клео не е книгата за Ботев, а обстановката в Пловдив и Пловдивския университет. Мъчно се работи. Доноси и клевети. Виждам колко тежко e да се работи в провинцията.
Нещо като научно дисидентство…
18 октомври 1991, петък // а.е. 294, л. 55-56
Клео Протохристова преди два дни е заминала за Щатите – лекторка по български език в университета в Сиатъл. Както някой каза – да поправи пакостта, която се получи след лекторството на Стефан Елевтеров – толкова благополучно, че след неговото напускане американците закрили българския лекторат. Това бе преди десетина години, сега лекторатът се възстановява.
Клео е блестящ ум, висока култура, отлично знае английски, познава американската литература. Убеден съм, че ще ни представи отлично. Заминава със съпруга и детето си. Още като студентка в Софийския университет оцених нейните способности; доколкото съм могъл, съм я насърчавал и съм й помагал. Родена в Пловдив в семейство с големи културни традиции, тя постъпи на работа – като асистентка и преподавателка по антична и западноевропейска литература в Пловдивския университет. Софийските студенти могат само да съжаляват, че не са слушали нейните лекции, а пловдивските трябва да бъдат признателни.
Надарените и изключителните хора, уви, не са винаги щастливи; по-точно – срещат в живота си много пречки. Така е и с Клео: трудности в семейството, трудности в Пловдивския университет, трудности при защитата на кандидатската дисертация при такъв много добър ръководител като Людмила Стефанова (забавяне). Сега научавам, че се бави доцентурата й – Никола Георгиев повече от две години не представя рецензията си. Не ми са ясни причините; той е способен учен, човек с голяма култура; Клео върви по неговия път – напълно споделя методологията и възгледите му; тя е учила при него, съгласил се е да напише рецензията…
Вярно, Никола Георгиев по характер е особняк, доста затворен в себе си, сякаш не живее в общество. И той имаше трудности – срещаше пречки – незаслужено! – в университетската си кариера. Състуденти с Цветан Тодоров, ученици до голяма степен на Мирослав Янакиев (той ги насочи към структурализма), започнаха заедно своята литературноизследователска работа. Но получи се така, че Цветан попадна във Франция и разгърна напълно своите творчески възможности, а Никола Георгиев нямаше тази възможност. Трябваше да работи в нашата еснафска среда, в една закостеняла идейна атмосфера, при непрестанни подозрения, че не следва „линията“, ориентира се към „запада“, не следва марксическата методология – нещо като научно дисидентство. Уви, срещу Никола Георгиев действаха не само ограничени и тъпи бездарници, но срещу него се обяви и групата на Тончо Жечев, противници на структурализма и на новите търсения в литературознанието. Това не е възможно да не се е отразило върху характера му. Затова съм склонен да обясня отношението му към Клео с особеностите на характера му.
Не можах да се видя с Клео Протохристова преди заминаването й, но прегледах двете й книги: „Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта“ /1991/ и „Несъвършени изречения“/ 1990/. Безспорно интересни като проблематика и изследователски подход, на равнището на модерното, най-съвременното литературознание. Сега само ги прелистих; ще ги прочета; познавам някои от статиите във втората книга от отделното им обнародване в списания. Убеден съм, че и в Сиатъл ще се отнесат с интерес към изследванията на Клео.
Бележка от съставителя: Заглавията на епизодите са поставени от мен. Спазен е точно правописът на Петър Динеков. В квадратни скоби са поставени неразчетени думи.
-----------------------------------------------------------------------------------------------
Край
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Евелина Белчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012