ПЕТЪР ДИНЕКОВ: Печален белег на нашето време и тъжно предзнаменование за бъдещето…

 

„Сега една новина: изкараха ме и мен фашист! – пише младият доцент Петър Динеков в писмо до приятеля си Стойко Стойков на 2 януари 1945 г., с което споделя за нещастието, съкрушило семейството – смъртта на малкия му брат на фронта. - С. К. написа една гадна уводна статия във в. Народ. Посочва ме даже на народния обвинител! Не знам нищо по-гадно и по-безобразно от тоя донос, пълен с най-долни лъжи… Но както и да е – достатъчно добре познавам автора, за да не се чудя много”¹.

 

Обвинението пада като гръм навръх 25 декември 1944-та, Рождество, тъкмо по времето, когато загиват и двамата му братя: Атанас Динеков, току-що дипломиран архитект – в концентрационния лагер Флосенбург, и малкия Ванчо, двадесетгодишен, в сражение при Подуево. Но в това време на разчистване на лични сметки в мътните, слепи въртопи на политиката милост за никого няма. Клеветата не отминава и Динеков, дори той е окалян, набеден в пропаганда на фашистка идеология.

 

След такова обвинение съдбата на младия доцент е на ръба. Но на фона на покрусата в семейството дори този „донос”, застрашаващ живота, може да се отмине. С мълчание… „Впрочем в това смутно време на ръба на две епохи, когато едни умират на война, а други изчезват без следа или са арестувани, без да знаят защо, когато са в пълен ход озлоблението, лъжата и клеветата, спокойствие няма за никого” – спомня си тези събития проф. Стойкова², съпруга на рано отишлия си приятел на Динеков проф. Стойко Стойков.

 

С присъщата си деликатност проф. Стойкова цитира автора на статията само с инициали. Но поради възможните недоразумения и неверни допускания реших, че трябва да открия точното име. И ето какво намирам на първа страница на в. Народ, брой 71 от 25 декември 1944 г: уводна статия, озаглавена „Най-здравото гняздо на фашизма”. Оказва се, че не става дума за еднолични обвинения, заплахата за „чистка от всичката фашистка гад” е отправена към целия Университет, към центъра на духовността, защото основното министерско ядро на цар Борис било винаги комплектувано от Университета, където още имало „спотаени из кишетата на аудиториите истински фашисти и полицейски сътрудници”.

 

И кои са тези „истински фашисти”? Авторът злорадо уведомява, че от университета вече е изгонен „гнусния фашистки неграмотен професор Бешевлиев³”. „Неграмотен” - човекът, владеещ седем стари и нови езика, който разчита Мадарския надпис, надписа на Омуртаговата колона в църквата „Св. 40 мъченици” и още около 150 първобългарски надписа. Немски възпитаник и истински работохолик, той най-много ценял прецизността в работата.

 

Известно е, че историческата наука като важна идеологическа дисциплина буквално е разгромена от “народната власт”. Устроен е своеобразен „съд над историците”. Новосформираните комитети на ОФ при висшите училища провеждат по разпореждане на ЦК т.нар. „антифашистки анкети”. Проверките служат да мотивират решението на Министерския съвет за политическа чистка сред университетската колегия.

 

Под номер 5 от октомври 1944 г. в сборника “Съдът над историците”⁴, под редакцията на проф. Вера Мутафчиева, намирам следния документ: „Предложение за уволнение на преподаватели, обвинени във фашистка дейност”. Тук са имената на професорите Богдан Филов, Борис Йоцов, Мих. Арнаудов, Иван Дуйчев, Веселин Бешевлиев, Димитър Яранов, К. Гълъбов и Жана Николова. Подписите под този документ са следните: Хр. Негенцов, Вл. Георгиев, д-р Наум Чилев.

 

На 18 ноември 1944 г. министърът на народното просвещение Ст. Чолаков внася доклад в Министерския съвет по Наредбата-закон за прочистването, одобрен на 22 ноември от министър-председателя К. Георгиев⁵. За проф. Веселин Бешевлиев тук е написано: „44 г., извънреден професор по класическа филология и виден и явен агент на хитлеризма в университета с устното си и печатно слово”. Той е уволнен незабавно от Софийския университет. Чистката става факт.

 

Следват 5 години без работа. Професорът изхранва семейството си с преводи от произведения на старогръцки. По-късно тогавашният председател на БАН Тодор Павлов го кани да се върне на научна работа в Университета, но той отказва. През 1949 г. става уредник в Археологическия институт, през 1961 - професор и ръководител на секцията по епиграфика и нумизматика. Но без право на преподавателска дейност, да не „развращава” идеологически младите хора. Учен от световен мащаб, поради принципните си позиции и негативно отношение към тоталитарния режим той не могъл да се приспособи и да получи възможност за по-широки международни контакти и изяви.

 

Но изгонването на Бешевлиев не е достатъчно. Авторът на „уводната статия” в „Народ” продължава: „Неговият другар обаче, доцентът Дуйчев⁶ още се спотайва и никакво решение за него не е обявено”. И той е обвинен в национализъм и шовинизъм. Ето защо доносителят призовава към незабавна разправа с „гнусната професорска паплач”, която се е „свъртяла” около Бешевлиев, начело с асистента на Филов.

Справката показва, че тогава асистент на Б. Филов е бил археологът Димитър П. Димитров, по-късно академик, един от най-видните ученици и последователи на Филов. Ужасяващо звучат спомените на Николай Генчев за неговия професор, ерудит от старото поколение, ръководител на катедрата по археология. Генчев описва как, от ужас какво може да последва и него, професорът превърнал лекциите си в нелепа абсурдистка гротеска, скандирайки с повод и без повод „Сталин, Сталин!“…

 

Дуйчев по убеждения е близък до толстоизма. Но неговата малка книжка "Македония в българската история" /1941/ е включена от новата власт в списъка с "фашистки книги", а той е уволнен от университета незабавно /януари 1945/ и няколко години е принуден да се препитава като превежда романи и научна литература от френски език, работи като коректор и печатар, дори като строителен работник. През 1949 г. е привлечен като ст.н.с. в новооснования Институт по българска история към БАН, от 1967 е професор и ръководител на Секцията по библиография. През 1981 г. е избран за редовен член /академик/ на БАН.

 

*

 

Странно защо в „уводната статия” офанзивата срещу Динеков е най-озлобена и ненавистна. Оказва се, не случайно: Динеков е колега-съредактор във в. „Литературен глас” на автора на статията, а и вече е млад доцент в Софийския университет. Той е обвинен, че като „доверено лице” на германците е участвал в група, която през лятото на 43-та г. била изпратена от военното министерство към Света гора и Солун и „държали речи на войниците за завоевателната политика на професора им Филов”.

 

Следва директен призив: „Архивата на военното министерство трябва да покаже дали и този приятел от „петимата” трябва да последва другарите си”, т. е. – да бъде изгонен от университета, а това значи и да бъде даден на народния съд. След тези обвинения съдбата на младия доцент виси „на косъм”. Но на фона на двойното нещастие в семейството нищо не е толкова страшно, колкото изглежда…

 

А и веднага става ясна причината: „Динеков трябва да каже защо смята антифашистките писатели Крум Пенев, Христо Радевски, Младен Исаев и П. Матеев „за недостатъчно изяснени” още във възможностите си и ги поставя наред с певецът на Бекерле и Ямаджи Петър Горянски. Да каже защо Венко Марковски е само „интересен”, когато за него Тодор Павлов бе написал цяла книга”. Дълбоката причината за омерзението става явна, същата като при Владимир Василев: Динеков не е дооценил левите писатели, макар че с верен усет рискува и включва в антологията си от 1940-та г. редица поети с явни поетически качества - табу за официозните издания: Гео Милев, Хр. Ясенов, Л. Стоянов, Хр. Радевски и др.

 

В това публично оклеветяване са отправени и директни заплахи заради сътрудничеството на младия Динеков в „Златорог”, услужливо припомнено от Камен Зидаров в друга статия, ляв кандидат за престола на „родоначалник на българската драма”, още през 45-та скоропостижно назначен за директор на Военния театър: „Спомня ли си г. Динеков статията на Владимир Василев за сектантството, печатана преди 15 години в „Златорог”, в която днешните поети в „Златорог”, Разцветников, Каралийчев и др. бяха наречени буквално така: „запъхтени бегачи по изрътения колодрум на литературните притурки от „Работнически вестник…?” /Какъв неподражаем стил, и когато го обвиняват, не могат да го засенчат: по никакъв начин! Но по това време Вл. Василев е вече в затвора, заплашен от народен съд, също със скалъпено обвинение: под маската на естетизма прокламирал „фашистки” идеи⁷./

 

Спекулира се и с имената на толстоиста проф. Димитър Кацаров⁸, на Сеизов⁹, директор на Университетската библиотека, на проф. К. Гълъбов¹⁰. Проф. Кацаров през 1939-та г. заявил: „Ние трябва веднъж завинаги да прочистим университета, за да няма вече смутове”. Е, и червените политкомисари на новите властници отвръщат: „Сега наистина университета трябва да бъде прочистен от професори като горните! Това трябва да стане и в името и паметта на загиналия борец В. Воденичарски…” Чистката ражда чистка. Насилието – насилие.

 

Името под този пасквил не е изненада: Стефан Каракостов¹¹, завършил славянска филология в СУ през 41-ва, предложен за изключване като член на студентското нелегално дружество „Жан Жорес”. Редактор във в. „Литературен глас” /1941- 44/, където сътрудничи и Динеков. Незабавно след написването на тази „уводна статия” той получава поста заместник-главен редактор на в. Народ /1945-46/, по същото време става и депутат в Народното събрание.

 

Редица документи, поместени в споменатия сборник „Съдът над историците” свидетелстват, че в Народното събрание Стефан Каракостов често влиза в ролята на говорител на БРП /к/, когато ръководството на комунистическата партия по тактически съображения не желае неговите депутати да огласяват решения на ЦК. Много често в Парламента се разиграват подобни стратегически варианти, главен изпълнител на които е тъкмо Каракостов.

 

В документ номер 31¹² от 20 февруари 1946 г., при обсъждане на държавния бюджет, в депутатските си изявления Каракостов дава оценки за състоянието на науката и висшето образование в България и отново призовава за „прочистване” на университета, защото в него се преподавала не наука, а „полунаука”, а професорите били „лъжеучени”. Трагичен парадокс: той се позовава тъкмо на дневника на убития още на 1 февруари 1945 проф. Богдан Филов. „Същите тези професори, […] от които Филов се възмущава, днес управляват нашия университет и дават насоки в нашето образование.” Народният представител охулва за „антисъветизъм” и проф. Стоян Романски, защото си позволил да изрече истината, че „само бичът на Сталин” е причината, поради която руските славяни още стоят единни в пределите на Русия.

 

Според Каракостов освен Университета БАН също трябва да се „реорганизира”, защото и там владеел „старият дух на Филов”. Проф. Спиридон Казанджиев, секретар на Академията, е наречен „ницшеанец”, за когото Тодор Павлов писал, че върви „по пътищата на пияната философска спекулация и лично фанатично преклонение пред крупни антисоциални, антикултурни, античовешки личности”. Много скоро Тодор Павлов става председател на БАН /1947-1962/.

 

Същата година, 1946, Д.Б.Митов взема Каракостов в Държавното театрално училище, днешния НАТФИЗ, където той бързо прави главоломна кариера, подобно на други партийни и театрални величия от рода на Георги Караславов и Филип Филипов, стига до ректор на ВИТИЗ /1968-70 г./. След това става професор в Института по философия към БАН.

 

Докъде е стигал Ст. Каракостов в кариеристичните си „алюри”, изкачвайки се - надолу по стълбата, е описано от Георги Марков в репортажа „Цензурна диалектика”: Той нарича Каракостов идеологически полковник от София, който малко преди чешката пролет през 1968 г. обвинява дори съветското изкуство, че позволило да бъде „омърсено” от чужди влияния, и се провиква: „Другари, най-опасната идеологическа диверсия идва у нас… през СССР!“ По-правоверен от папата.

 

„Ние не можем да допуснем съветски произведения да уронват престижа на СССР, на съветския човек!“ — коментирал той на конференция в Москва през 1967 г. Ажаев, Ахмадулина, Окуджава, и остро се нахвърлил върху Радичков, Стефан Цанев и Георги Марков. „Явно Каракостов, който беше тясно свързан с най-сталинистката група всред съветските писатели в Москва – пише Г. Марков, - беше инструктиран да открие огън срещу някои съветски творби, така че неговите московски приятели да имат повод да преминат в настъпление. „Синьокапец!“ — казваха съветските ми домакини, имайки предвид сините шапки на вътрешните войски на Берия”¹³.

 

Същият факт е записан и от критика Любен Георгиев в бележниците му:

 

„3 март 1969 - Хайтов ми разказва в Мл. бар за излагациите на Ст. Каракостов в Москва. Заклал младите – Радичков, Хайтов, Пейчев, Радоев, Русев. Щели да докарат чешки събития. Хвалил „Прокурорът”. Хайтов го насолил – питал го кога е искрен: сега или преди, като отричаше „Прок¹⁴” .

 

Не намерих името на Стефан Каракостов в последното издание на Речника на българската литература, 1994.

 

*

 

Динеков се спасява по всяка вероятност - с цената на мълчанието. Може би си е спомнил думите на своя учител проф. Романски, казани по друг повод: „Достойнството не позволява да се отвръща на такива долни нападки!” Наистина в писмата му до Вл. Василев намерих картичка от август 1943 г. с поздрави от Бяло море и доста се чудих какво е правил там¹⁵. Оказва се, че цяла година преди това страшно обвинение, веднага след завръщането, той е описал и публикувал истината за това пътуване /6 август - 11 септември 1943/. И какъв „копнеж”, какъв „загадъчен кръвен порив” го е завел по тези места: да търси следите на българското минало¹⁶:

 

И чувстваме, че не просто любопитство ни е довело тук, а някаква дълбока, несъзнавана кръвна връзка с тая земя, загадъчен кръвен порив, който е претраял през вековете, за да се събуди отново у нас. /…/ Да се отиде в Света гора, наистина значи да се изпълни една мечта. Това важи за всеки поклонник и турист, но още повече за специалиста, който ще отиде там да търси следите на българското минало – в богатите библиотеки, в паметниците на изкуството и архитектурата, в развалините, за които се разказват легенди. Достатъчно е за българина да си спомни само две имена – Патриарх Евтимий и Паисий Хилендарски, за да почувства по-силно копнежа по тия места. И ние бяхме увлечени от тоя копнеж¹⁷.

 

Намерих текста във в. Зора, от 17 и 30 септември 1943¹⁸. По възрожденски светъл и родолюбив, ни помен от "великобългарски шовинизъм", да не говорим за „фашизъм”. Изкушавам се да цитирам по-дълги пасажи от текста, защото е неизвестен:

 

През последните 4 седмици петима души имахме възможност да обиколим Солунската област, Халкидическия полуостров и Света гора. Можахме да посетим цяла редица селища от Орфанския залив до Кукуш и Дойран. Неведнъж пътят ни мина покрай сините води на Лъгадинското езеро и Бешик-гьол. Спирахме в Неа Калиакратия – на брега на Бялото море, 50 клм югоизточно от Солун. При устието на Струма в Орфанския залив съзерцавахме огромната бяла фигура на античния лъв, впил поглед на север към България. Там пътят ни почти докосваше солените води на морето. Над Лахна – северно от Солун, по пътя за Сер – гробове на български войници ни спомниха за кървави сражения по тия места. Минахме през Кукуш, за да спрем край Дойранското езеро. По височините над езерото още зеят дълбоки ями и стърчат парчета от шрапнели от бомбения огън през Европейската война. Долу един град – някогашният, старият Дойран – е вече мъртъв. Развалините на една черква и на едно училище свидетелстват за неговото място. Тук е минал вихърът на войната и земята е напоена с кръв и спомени за нечовешки подвизи и страдания.

 

Но нищо по-незабравимо и затрогващо от нашите обиколки из солунските села: Защото там намерихме свои сънародници, почти забравени и загубени в едно чуждо множество от неотдавнашни пришълци. Това не са 5-10-100 души, случайно останали в родните огнища на дедите си. Това са цели села, стотици хора, плахи и мълчаливи наистина – поради лесно обясними причини, но така сърдечни и дълбоко развълнувани, когато могат да покажат това. Те не са имали от десетки години българско училище, някои от тях никога не са чели български книги и български вестници, не са чували божието слово на български език.

 

– И все пак не са забравили България.

 

…. И все в този чист и светъл родолюбив дух разказва за наречието на българското село Сухо, помогнало да се докаже окончателно, че езикът на Кирил и Методий е бил български; за местната фолклорна носия, пак българска по характера си; за български икони в техните черкви, подарени от родолюбиви българи; за хората с още живо българско съзнание, които на деликатния въпрос какъв език говорят, македонски ли, отговаряли: „Ами, болгарски, болгарски”…

 

Странно чувство обладава човека – пътуваш из градчета и села, планини и долини, покрай реки и езера, за да търсиш изгубените си сънародници. И колко дълбоко е вълнението ти, когато ги намериш. Наистина те те срещат първоначално плахо и свито, защото всяка българска дума им е струвала много страдания. Но когато се поотпуснат, виждаш, че българското им съзнание е още живо. И почваш да мислиш за своите многобройни родни братя, пръснати от Солунския залив по далечните степи на Южна Русия. Съдбата е била жестока към тях. Колко усилия са били потребни, за да се запази връзката с родината. Колко мъки, за да се говори майчиният език. Но те не са били напраздни.

 

Не „напразна” е и аксиомата, че архивите не горят. В Архива на БАН под номер 609 е заведен Доклад пред историко-филологическия клон на БАН, представен от проф. Бешевлиев и приет на 11 ноември 1943 г. От този документ става ясно, че през август 1943 г. петимата учени са били в научна командировка. Описано е подробно с какво се е занимавал всеки от тях. Прилагам копие от отчета. Специално за Динеков е записано следното: „П. Динеков описа в Зографския монастир 104 неописани ръкописи от ХVІІІ и ХІХ в. Същият описа още 14 неописани до сега славянски ръкописи в Лаврата и 7 в м. Дионису. Освен това той направи около 750 снимки на славянски ръкописи”¹⁹.

 

В неизчерпаемия личен фонд 1987К, а.е. 2333, намирам две кафяви тетрадки, на които с почерка на Динеков е написано: Света гора, П. Динеков, 1943 - подробен дневник на младия доцент за пътуването и описание на 245 паметника на старобългарски език. Тези записки са дори по-ценни от публикациите, защото са абсолютно автентични и там всяка „драска” свидетелства… Привеждам някои по-характерни записи, но си заслужава тези дневници да бъдат изцяло фототипно публикувани, току-виж излезе на бял свят някое научно откритие:

 

16 август 1943, понеделник

Тръгване от София. Ниш. Вечерта в Скопие.

 

22 август, събота
На сбор в Сухо, срещаме цяло множество, които говорят български. В Сухо всички говорят български. Питам децата дали говорят македонски вкъщи. – Не македонски, а „болгАрски”…

 

23 август 1943, неделя
В черквата св. Параскева – икони с надписи на гръцки – подарък от българи, напр. ап. Петър и Павел – от Стоян Караиванов. В Лагадина – 25 къщи български.
Гробове на български войници. Тук са били сраженията.
Село Висока, черквата е от 1814 г.
На тавана имало български книги, по сведения на нашите военни. Но при проверка се оказа няма.
На времето в Зарево имало само свещеник – грък, всички други били българи.
Стар, пенсиониран свещеник, около 80 г., говори български добре. Може би е българин.

 

24 август, вторник
Стагира, родното място на Аристотел.
Към 9 ч. в Йерисос - при германците. Ужасно нощуване.

 

25 август 1943, сряда
Цялото море е сребро. Село Провлак.
[Великолепни описания на пътя към Зографския манастир – статията е вече готова… Отначало ги мислят за германски войници.]
Извънредно много се радват на нашите униформи и на войниците.
Почивка – в владишката стая.
Спомени за Й. Иванов – като свършел вечер, разправял анекдоти и вицове. Бил много весел човек. Скачал от радост, като намерил ръкописа на Паисий.

 

26 август 1943, четвъртък
В библиотеката, от Панарет.
[Следват описания на старобългарски паметници.]

 

31 август 1943, вторник
Събуждат ни рано камбаните. Същата мелодическа песен.

 

1 септември 1943, сряда

Карея. При българския конак – голяма сграда като вила. Поглед от балкона. Кът от Швейцария. Отсреща – Атон, долу морето.
При германския комендант – тесни улици, само монаси, рядко други фигури.
1 септемврий 1943, сряда
Сутринта рано в киното. Посрещат ни старците. Сега е председател представителят на Хилендар.

 

3 септемврий 1943, петък
В Лавра. Манастирът е под Атон.

 

 

8 септемврий 1943, сряда
Тръгване за Солун. Групи, които се прибират. Днес е празникът на Св. Богородица.

 

9 септемврий 1943, четвъртък
В 11 ч. в Солун, Археологическия музей. Саркофази, сцена и портрети. Черквите Св. Георги, Св. София, Св. Димитър.

 

11 септемврий 1943, събота
През Кресненското дефиле на германски камион. Горна Джумая. Горна баня.

 

*

 

На предела срещу идващата 1992 г., два месеца преди да почине, Петър Динеков е имал разговор със Стефан Кожухаров, който звучи като притча. Затова е сметнал за нужно да го запише:

 

31 декември 1991, вторник
Последният ден на 1991 г. Утре започва новата 1992 г. Никога в миналото не съм и помислял, че ще стигна до нея. Днес бе погребението на Куев. Нашето поколение, започнало научната си дейност през 30-те години, си отиде; последният съм аз…[…]

 

Мисля не само за Куев и за моите изчезнали вече приятели. Тяхната съдба се преплита с друга съдба – съдбата на обществените движения, на политическите системи, на нацията. На връщане от гробищата разговаряме със Стефан Кожухаров. За политика – в най-общ смисъл – за Академията, за Университета, за политическата борба, за крайната политизация. […]

 

Казвам на Стефан какво пишеха някога буржоазните вестници за Съветския съюз: Октомврийската революция се оприличаваше на тояга; на двата й края били разбойници; революцията само сменила положението им: долният край станал горен, а горният – долен; порядъчните хора и в двете положения били в средата, те не сменили мястото си…

 

Това е политиката – лишена от почтеност.

 

Вместо послеслов

 

Компендиум от пасквили

 

Ето и сега, историята се повтаря като в магическо огледало, но с обратен знак. Поредното доказателство, че политиката е „лишена от почтеност”. Почти 70 години след „оня списък”, срамен, от университетски професори, наречени „фашистка гад”, 20 години след смъртта си, Динеков е обвинен отново в идеологически грехове: един нов син политкомисар на НБКМ се опитва да превърне дневниците му – изключителен документ за културната ни история, в обвинителен акт срещу самия дарител.

 

„Концепцията” за издаването им е дръзко заявена още преди две години, в „уводна статия” на сп. Библиотека: „Когато времето от приятел се превръща във враг…” – т.е. времето разкрило някаква скрита същност, позоряща и дискредитираща Петър Динеков. Тази нелепа теза дори се афишира като заглавие на бъдещо издание на Народната библиотека. И това се прави по повод 100-годишния юбилей на академик

Динеков.²⁰

.

Всички бележки в следващите анонса публикации са правени тенденциозно, тъкмо от тази гледна точка и с тази цел. Тоест, професор Динеков цял живот е писал и е оставил за поколенията не документална биография на българската интелигенция, не културна история, а автокомпромат, документ срещу самия себе си: как той, с „мълчанието” си „поддържал Живковия режим”. Динеков – отъждествен с някаква си „Живковска България”. Непочтено и непрофесионално. Но това е новата конюнктура…

 

Академик Динеков е достатъчно стойностен – такъв, какъвто е, за да се изисква от него да бъде и нещо, което никога не е бил – някакъв „герой”, дисидент, революционер... Живи сме тези, които помним, че той бе личност, органично чужда на патетиката и на героичния ракурс. Това, че той е успял да се осъществи, без да се опира на политически лостове и инструменти, макар че би могъл, и да създаде школа от стойностни учени с ярко изявена научна индивидуалност, е достатъчно негово достойнство. За разлика от неговите „критици”.

 

За пръв път виждам такъв уникат: съставителят е в пълен контраст, направо антитеза, антагонист на личността на автора. Бележките са силно субективни и тенденциозни, приличат на „обвинителен акт” от времето на народния съд. Имам чувството, че съставителят е някакъв самозван съдник, нов „народен обвинител”, който обискира чужд интелектуален дом, целенасочено и жлъчно търси нещо, в което да „уличи” автора, за което да го осъди, да издаде „обвинение” - за мислите и чувствата, за целия живот на Динеков.

 

И какъв е резултатът? Компендиум от пасквили.

 

Образцов пример за това как не трябва да се правят бележки. Липсва професионален критерий за културно-историческата стойност на фактите, записани от Динеков. Издаването на тези дневници е особен тип изследователска работа, която изисква няколко типа компетентност: умение и почтеност в работата с архив; информираност за живота на автора и неговия кръг от учени, писатели и културни дейци; познания за развоя и стойностите в българската култура от 50-те до 90-те години. Какви познания има този нов „херостратовец”, който подвежда цялата история на българската култура от това време под знака на „Живковска България”.

Кой е този нов културтрегер и какъв принос има в българската култура, с какво е доказал научния си капацитет, за да си присвоява това право – да съди личност като професор Динеков, учител на толкова поколения литератори, фолклористи, езиковеди, и да се изживява като нов идеологически законодател, въздаващ последна оценка и справедливост? Защо иска да подчини личността му на новата конюнктура и да го измерва с новите идеологически мантри, мерни единици и критерии?

 

Има стойности, които са непреходни.

 

Какво би казал професор Динеков се питам:

-

На нищо ново не сме се научили. Печален белег на нашето време и тъжно предзнаменование за бъдещето…²¹

 

*

Докато се занимавах с този сюжет, непрестанно се питах: Как ли се е спасил нашият професор в тези смутни времена, какво е преживял… Изведнъж се сещам: ами все още има живи свидетели, негови студенти, те не само помнят, но са били в самия въртоп на времето тогава. И ето какво любезно ми разказа г-жа Стоянка Михайлова, известен архивист и директор на музея „Славейкови”, състудентка и приятелка на Блага Димитрова. Самата тя – жива история…

 

Годината 1944 бележи прелом в нашия обществен живот. Така и в Университета. Тук започва „чистка” от професори фашисти. Набелязаните се уволняват. От специалността Славянска филология бяха двама: проф. Михаил Арнаудов и проф. Борис Йоцов, и двамата министри, поддържници на буржоазно-фашистката власт, съдени от Народния съд.

 

Веднага след 9 септември 44 г., в началото на м. октомври бе създаден девически взвод във Военното училище от бивши партизанки, на който бях командир. Очудването ми беше голямо, когато ме извикаха на портала, че имам посещение. Бяха състудентите ми Велко Гатев, вече офицер, и Тихомир Тихов. С тях бяхме активисти на нелегалната организация БОНСС: Велко Гатев – в централното ръководство, Тихомир Тихов, отговорник на Историко-филологическия факултет, аз – отговорник на специалността Славянска филология.

 

Дошли да отидем заедно в Министерството на просветата, за да защитим проф. Петър Динеков, защото някой чрез статия в пресата го наклеветил, че бил фашист. Не мога да си спомня дата и ден, но някъде в края на януари 1945 г. Съгласих се веднага. Разписаха ми билета за градски отпуск и аз с юнкерската си униформа се отправих към Министерството.

 

Влизаше се свободно, всичко беше „наше”. По пътя съчинихме възражението срещу клеветата, което написахме с моя почерк, че бил „най-четлив”, в стая в Министерството, и влизаме в Кабинета на Министъра. Мисля, че беше Кирил Драмалиев.

 

Прие ни ласкаво и започнахме разговор. Особено подчертавахме непосредствената, сърдечна връзка на проф. Динеков с нас, прогресивните студенти, която продължаваше и извън аудиторията. Говорихме и за семинара, който ръководеше по Стил и правопис всеки понеделник от 10 ч., и който беше празник за нас. Задаваше ни свободни теми, по които пишехме, той ги оценяваше, коментираше, влизаше в личен контакт с нас, поощряваше имащите възможност за развитие, великодушно ни прощаваше дързостите, когато критикувахме порядки от съвременността, която беше жестока. Беше уважаван, обичан професор, ерудиран литератор, скромен като човек, изключително толерантен и пр., все в тоя дух. Не сме и подозирали, че и двамата му братя са загинали, точно по това време…

 

От Министъра научихме, че в Университета са създадени комитети на ОФ, които внимателно проучвали, преценявали подготвеността и поведението на Университетските преподаватели и предлагали на Министерството за уволнение „фашизираните”. В изложението си, което Министъра прие, настоявахме проф. Динеков да не бъде обиждан с прозвището „фашист”, което е незаслужена клевета. - Я чакайте, - каза Министъра и дигна телефона. След разговора се обърна усмихнат към нас: - Името на проф. Динеков не фигурира в списъка на фашистките професори от Историко-филолог. факултет. Навярно оклеветяването му чрез пресата е някаква долнопробна лична амбиция…

 

Така завърши мисията ни. Повече не се интересувах. Дните бяха много напрегнати, започваше втората фаза на Отечествената война, а ние бяхме нейни бойци.

 

Проф. Динеков никога не е уволняван от Университета. Ползваше се с неоспорим авторитет. Никога не е подозиран като проводник на фашизма. Един душевно богат, скромен мълчаливец. Никога не е бил политически активен, много достоен човек.

 

                                                          Написала: Стоянка Михайлова,
                                                                           по молба на Евелина Белчева

                                                                                             

9 май 2012 г.
София

 

Приложение:
Архив на БАН, ф. 1К, оп. 2, а.е. 718, л. 7-8.
Доклад от проф. Бешевлиев, представен и приет на 11 ноември 1943 г.

 

До историко-филологическия клон на БАН

 

ДОКЛАД

 

от проф. д-р Бешевлиев
за научните му пътувания в Беломорието и Света гора

 

През пролетта на 1943 посетих на два пъти Беломорието и то крайбрежието между Орфанския залив и Кавала, Буру – гьол, Дедеагач, о. Самотраки и о. Тасос. При тези пътувания можах да посетя още развалините на Амфиполис, гдето преписах 2 неиздадени надписи, и развалините на светилището на кабирите на о. Самотраки. От развалините на някакви постройки при Чаязи на Орфанския залив преписах също два неиздадени надписи.

 

В края на август и началото на септемврий заедно с Ив. Дуйчев, П. Динеков, Василиев²² и Н. Божинов²³ посетих Солун, Кукуш, Стария Дойран, с. Висока, Лахана, Сухо, Лагадина, гдето намерих един неиздаден тракийски конник с надпис, рендина и ставрос. С същите посетих и светогорските монастири: Зограф, Хилендар, Ватопед, Сарай, Пантелеймон, Лавра, св. Павел, Григориу, Дионисиу и Дохириу. На Атонския полуостров аз се интересувах предимно от антични надписи. Такива можах да намеря само в м. Ватопед, Григориу, Дионисиу, Дохириу и Зограф. В Солун фотографирах всички Тракийски конници от археологическия музей и малката привременна сбирка в църквата „Св. Георги”, които конници не са издавани и някои от тях са много интересни. Преписах също така и няколко надписа с тракийски имена.

 

Ив. Дуйчев събра от солунските села доста голям брой надписи на български език от последните 2 века. В някои от гръцките светогорски монастири той намери и фотографира няколко гръцки текста за свв. Кирил и Методий, св. Климента, св. Ромила, а също така и голям брой гръцки документи, отнасящи се до нашата история. В Зографския монастир същият проучи и фотографира всички намиращи се там документи на гръцки и бълг. език, с цел да ги издаде в нарочен сборник, за да изпълни едно отдавнашно желание на нашите монаси. В самия монастир проучи запазените надписи и приписки.

 

П. Динеков описа в Зографския монастир 104 неописани ръкописи от ХVІІІ и ХІХ в. Същият описа от 14 неописани до сега славянски ръкописи в Лаврата и 7 в м. Дионису. Освен това той направи около 750 снимки на славянски ръкописи.

 

Художникът Василиев и фотографът Н. Божинов фотографираха покрай многобройните ръкописи още и всички важни за нас стенописи в Монастир Зограф, Лавра, св. Павел, Дионису, Григориу и Дохириу.

 

Целият споменат тук на кратко материал ще бъде обнародван постепенно от участниците в тези пътувания в научни списания по възможност в най-скоро време. На края трябва да подчертая, че задачата ни беше особено много улеснена от материялната помощ, дадена от БАН и от ценното съдействие на щаба на войската.

 

Сф. 47 ХІ 7 1943                                                                С отлична почит: В. Бешевлиев

                                                                                

 

 

Б Е Л Е Ж К И:

¹Стефана Стойкова, Едно приятелство – Петър Динеков и Стойко Стойков, в: Спомени и размисли за Петър Динеков, 100 години от рождението му, БАН, 2010, с. 18
²Стефана Стойкова, пак там, с. 18.
³Проф. Бешевлиев, Веселин - историк, епиграф и филолог. Член-кореспондент на БАН от 1941 г. Автор на корпуса „Първобългарски надписи” /1935-36/. Следва история и славянска филология в СУ и класическа филология в Германия, където защитава докторат. По време на преврата през 1944 г. е извънреден професор по класическа филология в Софийския университет (1933–1944/. Действителен член на Българския археологически институт. Носител на Хердерова награда - 1972 г.
⁴Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии. 1944-1950 г., т. 1, С. 1995, ред. В. Мутафчиева, с. 50-53: Документ № 5, „Доклад на представителите на ОФ-комитета при Историко-филологическия факултет до комитета на ОФ при Софийския университет с предложения за налагане на наказания на преподаватели, обвинени във фашистка дейност”. Оригинал: ЦДА на РБ, ф. 142, оп. 2, а.е. 411, л. 88.

⁵Оригинал. ЦДА на РБ, ф. 136, оп. 1, а.е. 45, л. 25.
⁶По това време Дуйчев /1907 - 1986/ е доцент по средновековна българска история в СУ (1936 - януари 1945). През 1932 г. завършва история в СУ. Специализира гръцка и латинска палеография и византология в Рим, защитава докторат в Римския университет /1934/. Обвинен в национализъм и шовинизъм и отстранен още в началото на 1945 г. Проф. И. Дуйчев има изключителен принос в средновековната българска и византийска история. Издирил и публикувал изключително важни нови извори за българското средновековие. Изданията на редица от тях могат да бъдат смятани за образцови във всяко отношение.Учен с изключително широки контакти, И. Дуйчев с право е получил голямо международно признание. Той е избран за член на Академията в Палермо /1967/, удостоен с Хердерова награда /1974/, почетен член на Британската академия /1976/.

⁷Делчев, Б. Фашизмът в нашата литература. Раб. дело, г. 17, № 15, 4 окт.1944, с. 4;

⁸Проф. Димитър Кацаров е виден български учен-педагог. Завършил философия и педагогика в Швейцария. Дълги години е преподавател и декан в Софийския университет. Под негово ръководство през 1937 г. се създава първото помощно училище в България.

⁹Кирил Сеизов, преподавател от Физико-матем. факултет, директор на Университетска библиотека от 1936 до 1945 г.
¹⁰Проф. Константин Гълъбов учи славянска филология в СУ. Следва германистика, философия, история на изкуствата и археология в Гьотинген. През 1912 г. се завръща в България, за да вземе участие в Балканската война. През 1923 г. основава катедра Немска филология. От 1930 г. е редовен професор в СУ. Почетен член на Германската академия в Мюнхен, член на българския Пен-клуб, а през 1928 г. - основател на Дружеството на българските есеисти.
¹¹Стефан Каракостов - /1915-1988/, български театрален и литературен критик и историк.

¹²Сб. Съдът над историците…, № 31, с. 128 – 134

¹³Репортаж на Г. Марков „Цензурна диалектика”, вж. http://georgimarkov.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/01/13/cenzurna-dialektika.471433

¹⁴ЦДА, Ф. 1289, оп. 1, а.е. 235, Бежов бележник, Записки /бегли подпорки за слаба памет, ноември 1968 – 31 декември 1969, л. 90.
¹⁵63/. Военна пощенска карта, 24 август 1943 г. Много поздрави от Бяло море! П. Д.; http://e-lit.info/lit-teory/379-vladimir-vasilev-petar-dinekov-73-neizestni-pisma-1936-1953.
¹⁶Интересът на Динеков към тези старини не е нещо ново. Ф. 1987К, оп. 1, а.е. 1073 съдържа начало на ръкопис, озаглавен „Български надписи от Македония”, парафиран от Михаил Арнаудов: „Да се печата след статията на Жана Николова!” В увода Динеков разказва, че е бил в Македония през декември 41-ва и през септември 42-ра. Задачата му е била да посети по-значителните македонски средища и да направи „някои научни издирвания”: „Преди всичко исках да се запозная с техните културно-исторически паметници и по-специално да разгледам и препиша по-ценните за нашето минало, неизследвани и необнародвани надписи из черкви и манастири.[…] Понеже проф. Йордан Иванов /а също тъй някои други изследвачи/ в своите пътувания из Македония е събрал почти всички значителни по-стари надписи, главно от средновековието, аз насочих вниманието си към надписите от по-ново време, главно от 19., а дори и от 20. век, които свидетелстват по несъмнен начин за българския характер на македонската земя. […] Поробителят е схващал несъмнената цена на надписите като свидетелство за българския характер на страната и затова се е старал да ги унищожава.”

¹⁷Динеков, П. На път за Света гора, в. Зора, бр. 7279 от 30 септ. 1943, с. 6. Поместен непосредствено под статия на Данаил Крапчев със заглавие „Историческа памет”.

¹⁸Динеков, П. Из солунските села, запазени следи от езика на св. Кирил и Методия, в. Зора, бр. 7268 от 17 септември 1943 г., с. 6.
¹⁹Доклад от В. Бешевлиев пред историко-филологическия клон на БАН, Архив на БАН, ф. 1К, оп. 2, а.е. 718, л. 7-8.
²⁰Асен Георгиев, Когато времето от приятел се превърне във враг…, сп. Библиотека, г. ХVІІ, бр. 6, 2010, с. 12.
²¹Думи на П. Динеков, казани по повод заклеймяващите статии в „Литературен фронт” през 1975 г. за известната книга на Бл. Димитрова и Й. Василев за Багряна, неиздаден дневник, 16 октомври 1975.
²²Асен Василиев, български изкуствовед и художник /1900-1981/. Изследва българското изкуство от епохата на Възраждането.

²³Никола Божинов – фотограф.   

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Евелина Белчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2013