/девет фрагмента из Динековите тетрадки, представени от Евелина Белчева/

 

 

Неизвестна снимка от архива. Петър Динеков, младежът на втория ред вдясно, в бял костюм и вратовръзка, сред ръководството на Дома на изкуствата и печата в Пловдив /1936-1938/. По това време той е учител по български език във Френския колеж „Свети Августин”. Въпреки ранната си „слава”, младият учител високо цени блаженото усамотение в богатата библиотека на старинния град, което му дава възможност жадно да чете и да се образова. През есента на 1937 г. в пловдивската болница умира Йордан Йовков. Младият учител е неотлъчно до него и оставя за потомството в дневника си потресаващи документални записи за трагичния край на големия писател. Старинният град става негов втори роден дом, „резерват” на спомени от ранната му младост. Той обича да се връща там, често пътува за театрални постановки, концерти, конференции и научни изяви, дава щедрата си подкрепа на младите учени от Пловдивския университет. Неслучайно преди смъртта си професор Петър Динеков оставя цялата си изключително богата библиотека на пловдивската културна общественост.
                                                                                                   

                                   Сякаш нищо не се е променило, сякаш времето е спряло да тече…
                                                                      Из едно пътуване до Пловдив,
                                                                                           7 октомври 1984

 

                                                 

 

Рецитал по стихове на Багряна в Стария Пловдив

 

15 юни 1973, петък  //а.е. 107.

 

В шест и нещо тръгваме с влака за Пловдив. На пловдивската гара ни посреща Елена Узунска от управлението на музеите. Предлага да ни заведе в „резиденцията” – възстановена стара пловдивска къща под Хисар-капия. Предпочитаме „Тримонциум”.

 

От първата вечер в Пловдив ни остана споменът за една необикновено услужлива келнерка в сладкарницата на „Тримонциум”. Посрещна ни любезно, предупреди ни, че вече не сервират, защото скоро ще затворят /наближаваше десет и половина/. Когато й пошепнах, че с нас е Багряна, тя поиска някакво разрешение и ни донесе храна от ресторанта. Въпреки сръднята на управителя на сладкарницата за десерта и напитките, се преместихме в хола на хотела. Поканихме сервитьорката да седне с нас – и тя, весела, приказлива, малко пълничка, с хубавичко лице, ни разказа цялата си биография с хумор и ирония, които ни изпълниха със симпатия към нея.

 

 Пловдив, 16 юни 1973, събота

 

Нощувахме в „резиденцията” – просторна стара къща, приспособена за гости. Въпреки старинното очарование и възрожденската атмосфера – предпочитам „Тримонциум”…

Вчера към обед др. Елена Узунска ни заведе в къщата на Недкович – тук някога са се срещнали и свързали Багрянината майка и Багряниният баща.

Къщата сега е реставрирана – като приемна на Градския народен съвет. Помня я в друг вид – преди войната. Като учител в Пловдив често минавах покрай нея – висок зид; порта, висока няколко стъпала над улицата, зад зида се вижда горната част над къщата, в двора – зеленина. Веднъж отворих вратата и надникнах. От къщата се показа старица – слаба, но все още запазена, с някакъв благороден външен израз. Една от наследниците – госпожица Недкович. Покани ме да вляза. Озовах се в широк хол, отстрани врати за стаите, в дъното типична за тоя тип къщи дървена стълба за горния етаж. Стопанката ме въведе в първата стая отдясно. Стари мебели, в средата кръгла маса, на масата панерка със стари снимки, които разгледах с интерес – сякаш пред мен възкръсваше Пловдив от 19. век. Между тези снимки е била и венчалната снимка на майката и бащата на Багряна, с някакъв стих от бащата; много по-късно Багряна я е намерила тук.

 

Ето защо тъкмо в двора на тая къща ще бъде рецитирана поемата на Багряна „В Стария Пловдив”. Присъствахме на репетициите: режисьор Гройс, актрисите Стефанова и Колева.

Обед в „Тракийския стан” – ресторант в стара пловдивска къща, много приятен и уютен, като се изключат някои стилизации и нововъведения, които е направил „Балкантурист” в къщата.

След обяд Елена Узунска ме разведе в няколко стари къщи, които не познавах: къщата на Артин Гидиков, която сега се възстановява; къщата на лекаря на Ламартин д-р Бирдас; непълно възстановената къща на Музейното управление. Първите две са просторни, с широки стаи и салони, а третата е удивителна със своята интимна и топла атмосфера.

 

В 6 ч. започна вечерта, посветена на Багряна, в двора на старинната къща на Недкович. През деня валя дъжд, бе малко хладно, духаше вятър. Но това почти не промени атмосферата. Слушателите, насядали на подредените на двора столове, следяха текста с внимание – и бих казал с особен трепет. Тук бяха дошли първенците на града – първият секретар на Окръжния комитет Дража Вълчева, кметът /образован и възпитан арменец/, секретари на Окръжния и Градския комитет. Това бе внимание преди всичко към Багряна, но заедно с това и към българската култура.

 

Тържеството откри Гройс и внезапно, без да ме предупреди, ми даде думата. След това говори местният журналист Казанджиев. Рециталът мина много добре, при все че едната от артистките /Колева/ не бе сигурна в текста. Ритуалът бе придружен с музика на старинна виола /виола д,аморе/ и хармониум. Не би могъл да се измисли по-добър съпровод. След това се изправи Багряна, в черна тежка дълга рокля със старинни украшения /със същата рокля бе и на тържеството в Ямбол/, и рецитира две стихотворения. Ефектът бе огромен, а тя, застанала в този двор – бе сякаш като статуя, изваяна от черен мрамор, тържествена и същевременно привлекателна, жива, развълнувана…

Блага и Данчо, който пристигна тази сутрин, си заминаха. Ние гледахме в театъра „Свекърва”, новаторска постановка на Гройс, с модернизирани костюми, танци, хора. Сякаш всичко бе някаква гротеска, разиграна с безумна енергия.

                                                                

 

                                                                                  

 

Неизвестна снимка от архива на Петър Динеков. Рецитал на Багряна в къщата Недкович, 16 юни 1973. В центъра - Багряна в тъмна рокля и бял шал, заобиколена от първенците на града, групичката вдясно зад Багряна - Петър Динеков, сестра му, Гена Динекова, Блага Димитрова и съпруга й.

 

 

Вазовата научна сесия в Пловдив - куриози и куриозитети

 

Пловдив, 6 юли 1975, неделя  //а.е. 129, л. 4-10

 

Пристигнах снощи тук за Вазовата научна сесия. Трябваше да напиша последните страници на доклада си в хотела. Късно, към 10 и половина, отидох в Стария град, в ресторанта „Алафрангите”, където се бе събрала групата, пристигнала тази сутрин от София, начело с Тончо Жечев. На една от съседните маси седеше Генчо Стоев, който живее тук вече цяла година /като редактор на „Тракия”/. В мрачината ми се видя едър, пораснал с черната брада, която си е пуснал. Научил, че съм тук – зарадвал се, иска на всяка цена да ме зърне. Направихме нощна разходка до Небет-тепе, минахме по старите калдъръмени улици, слязохме долу, на Джумаята, за да разгледаме разкопаната част от някогашния градски амфитеатър. Изведнъж възкръсна античният Пловдив – познат и непознат, видение от друг свят и друг живот, друг човешки свят и човешки живот…

 

Разговарях дълго с Клео Протохристова, която бе също в групата. Разпитвах я за работата й, за интересите й, исках да й вдъхна повече вяра в собствените й сили. Безспорно – много способен и много културен човек, от нея зависи да създаде дело като литературна изследвачка. Беше много искрена, за да ми разкаже за пречките, които среща в работатата си; вродената й самокритичност я караше да търси пречки преди всичко в недостатъците на собствената си личност. Разговорът ни продължи до късно, на връщане, след като изпратихме Румяна Кордовска, другата асистентка в Пловдивския университет.

 

Пловдив, 7 юли 1975, понеделник

 

В девет и половина се откри Вазовата сесия в една приятна зала на Партийния дом. Станах рано – към 5 и половина – събуди ме някакъв шум. Излязох и се изкачих на Сахат-тепе /Дановия хълм/. Сутрешен изглед на града. Наоколо е и някогашният Пловдив, както го помня от 30-те години. Далеч на север и изток се издигат цели редици нови сгради, вероятно жилищни блокове. Сякаш са кибритени кутии – монотонни, досадни за гледане. А долу наблизо старите сгради, макар и овехтели, са много по-интересни със своите раздвижени линии.

 

Отидох по-рано в Партийния дом. Там вече беше дошъл Джагаров. Не бе видял още статията на Федоренко в „Лит. газета”. Носех в чантата си съботния брой и обещах да му го дам. Силно се интересуваше от статията, посветена на 50-годишнината му, при това написана от такъв виден съветски литератор. Някой съобщил в събота вечер на жена му за статията. Оказа се обаче, че Джагаров нито получава, нито чете „Литературная газета”. Не се учудвам – не за пръв път срещам комунисти, които не само „Лит. газета” не получават, но не получават и не четат дори и „Раб. дело”. Джагаров ми каза, че скоро ще ми изпрати новата си книга стихове. В същност това са избрани стари стихотворения, в някои от които е внесъл поправки. Предупреждавам го – да не се повтори случаят с поправките на Фурнаджиев.

 

Джагаров добавя, че на времето Фурнаджиев, който бил негов редактор, настоял да направи някои поправки в стихотворенията си. Така, в „България” вложил епитета „трудови ръце” вместо „ласкави ръце”. Джагаров сега връща първоначалния, своя текст на стихотворението.

 

Оплаква се, че историците представили в Държавния съвет съвсем незадоволителен проект за чествуването на 1300-годишнината на българската държава – описателен, без всякаква философско-историческа концепция.

На сесията имаше куриози. Георги Димов прочете доклад на тема „Вазов и литературната критика” – едно изобличително свидетелство за шаблон, празна фразеология, бедност на ума. Вазов бе представен като блестящ литературен критик, при това с определения, които могат да бъдат отнесени за всяка критика. Пустословие, стигащо до безсрамие. Г. Димов е въплъщение на самата бездарност.

 

Много след […] бе и докладът на Елена Георгиева за хуманизма на Вазов. Елементарно схващане на проблема, изказано с дразнеща претенциозност, със самохвалби – като социалната лирика на Вазов нямало нищо подобно в другите славянски литератури. В паузите Тереса Домбек и Венцеслава Бехиньова, които са пристигнали за сесията, се подиграваха и възмущаваха едновременно.

Затова пък се проявиха чудесно двете млади асистентки в Пловдивския университет Клео Протохристова и Румяна Кордовска. Говориха по въпроси, които са добре проучили. Особено задълбочен бе докладът на Клео. Бих желал нищо да не спре развитието й, защото притежава изключителна интелигентност, проницателен ум, рядка култура.

Вечеряхме в Стария град, в ресторанта „Пълдин”. Малко е да се каже, че това е прекрасен ресторант. Това е нещо изумително като замисъл, като изпълнение, като вкус, като въображение, като реставрация на старината. Рядко съм виждал такова нещо. Бих желал по-често да бъда тук – човек получава невероятно настроение.

Дълго се разхождахме из полутъмните улици на стария Пловдив с Домбек и Бехиньова. И пак спряхме на Джумаята и дълго съзерцавахме разкритите останки на античния амфитеатър.

 

София, 10 юли 1975, четвъртък

 

Връщам се с мислите си към Пловдив. Вторият ден от сесията мина в горещината, която изведнъж падна над града – сякаш не бе валял дъждът една нощ преди това.

Два ужасни по глупост и баналност доклада: единият на Величко Вълчев за мястото на Вазов в европейския литературен процес, а другият на Хр. Йорданов за Вазов и народопсихологията…

Но имаше една изненада: докладът на Тереса Домбек за Вазов в Полша. Веднага пролича, че това е друг свят, друга наука, друго теоретично равнище. И ти е жал, че нашата страна е толкова изостанала, че преразказването на познати неща може да мине за научно изследване, че най-елементарната проблематика се представя за съвременна наука. Като слушах Тереса Домбек, реших, че в нашето литературознание трябва да се извърши някаква революция – иначе ще претърпим истинска катастрофа.

Домбек е безспорно и умна, и добре подготвена, и задълбочена, но на фона на полската университетска наука тя е един редови, неотличаващ се с някакви особено високи качества учен. Блести у нас, защото представя една висока научна традиция. Кога и ние ще изоставим нашия научен консерватизъм? Радостно е, че има млади специалисти, които правят опит да надскочат нашето научно равнище.

След сесията казах няколко думи пред представител на радиото, а след това обядвахме в градината „Тримонциум” с Милена Цанева, Клео Протохристова и Румяна Кордовска. Говорим на различни теми. Между другото Клео ни разказа за семейството си. Прадядо й – свещеник – е погребан в двора на черквата „св. Богородица”. Живее с майка си и баба си. […] Оказва се, че съдбата не е била много ласкава към нея.

 

Ден препълнен със срещи

 

17 август 1978, четвъртък  //а.е. 155, л. 61-62.

 

Ден препълнен със срещи.

Сутринта четох доклад „Българската литература през 17. век” в Летния семинар по български език и култура. Предизвика доста голям интерес, малко неочакван за мен.

След доклада разговарях с Дел, Агата, с когото пътувахме с автобус 280 за София. Между другото каза, че прочел три пъти последователно „Антихрист” на Ем. Станев. Това рядко му се случвало. Ще пише за езика на книгата. Освен това ще пише статия за нея в една от най-известните италиански енциклопедии, посветена на отделни литературни творби.

След обед в 4 ч. среща с участниците на Старобългарския колоквиум и Летния семинар в Центъра по езикознание и литературознание. Най-напред казахме по няколко думи Вл. Георгиев, Вал. Станков и аз, а след това участниците се пръснаха по секциите в двата института – да се запознаят с тяхната работа. И в нашата „Кирило-Методиевска” стая имаше доста хора.

В шест и половина отидохме в ресторанта на академичния хотел – с Лиляна Грашева, Климентина, Светлина Николова, Красимир Станчев, Стефан Кожухаров и проф. Дейвид Робинсон от университета в Колумбус. Помня колко хубаво прекарах на два пъти в неговия дом. Там ми се виждаше по-отворен, по-авторитетен. Тук е малко свит, плах, мълчалив, но много приятен и симпатичен със своята естествена скромност. Хубави разговори, спомени, шеги. Исках да надникне малко в средата на нашите млади изследователи, да се запознае с тях, да получи представа за българската научна младеж.

[…] Миналата седмица почина майката на Клео след мъчително боледуване. Невероятно красива и интересна жена, към която Клео била много привързана. Аз изпратих телеграма на Клео в същия ден, когато Лиляна ми съобщи за смъртта на нейната майка. Eдно писмо може би ще вдъхне малко надежда на Клео – необикновено умна и дълбока като личност. Днес преглеждах току-що излязлата й статия в „Литературна история” за Ботев. /”Наблюдения върху интерпретацията на времето в поезията на Ботев”/

 

Методологическото равнище на тази статия е изключително високо – за да я разбере, човек трябва да я чете бавно, а също така да усвои цяла редица нови литературоведски понятия. Клео е една от най-добрите млади, които имаме в нашата наука.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Евелина Белчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012