Разкриването и интерпретирането на библейските теми в българската художествена литература стана модерно напоследък. Затова са сравнително малко изследванията по тази тематика. Не бива да забравяме, че самата българска художествена литература е доста бедна откъм използуването на християнски сюжети в творчеството на нашите писатели. Това има своето обяснение и корени, тъй като по начало българският народ. в сравнение с другите славянски народи, е вярващ по различен, типично български начин.

Настоящото изследване има за цел да проследи един епизод от Евангелието на Йоан – възкресението на Лазар от Иисус и художественото му превъплъщение в разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус“, който при появата си през 1977г. на пръв поглед застава съвсем изолиран в българската литература. Сам авторът нарича творбата си АПОКРИФ, което му дава право на свое собствено тълкуване на евангелския текст. Дали този текст не е основно променен и претворен в духа на човешкото несъвършенство, за което Емилиян Станев мисли в цялото си творчество – още от първите си разкази – за човешкия страх, за човешката неблагодарност, за предателството и отмъстителността. Според него духовното и рационалното в човека са в непреодолим конфликт. Затова за него Божият Син е най-трагичният спасител на неблагодарните хора. Христос в разказа „Лазар и Исус“ е олицетворение на Духа Божий, на Божието, на Духовното в човека. Сякаш Емилиян Станев иска да ни внуши, че човечеството не заслужава своя Спасител. Дали пък писателят не е срещу възкресението, дали не ни внушава, че трябва да се примирим със смъртта като неизбежност заради своя култ към природата, където всичко умира и се ражда отново, в това число и човешката душа? Всички тези въпроси ни карат да направим отново един внимателен прочит на творбата, както и да прегледаме различни текстове и интерпретации на библейския мотив, особено на тези, които са с антиканоничен и гностичен характер. Намираме това за подходящо, тъй като характеристиките на религиозните теми и сюжети в творчеството на Ем.Станев са с подобен характер.

Библийският смисъл на възкресението на Лазар според теолозите е една репетиция за истинското възкресение. Главен източник на мита (случая) с възкресението на Лазар е Евангелието на един от четиримата евангелисти – Йоан, но се среща и в един по-ранен вариант от Евангелието на Марко. Защо това е така? Ние, съвременните хора, възприемаме Библията като сборник от притчи, за някои изследователи твърде произволни. През различните периоди от историята на света отделни книги са били включвани или изваждани от нея. Известно е, че през 367г. епископът на Александрия Атанасий съставя списък от книги, които да бъдат включени в Новия Завет. Този списък е съкращаван на два пъти – на Хипоския църковен събор от 393 година и на Картагенския през 397г. И след тези два събора не можем да считаме подбора на текстовете за окончателен, защото и до наши дни се намират текстове, които са принадлежали към Библията. Така през 1958 г. професорът от Колумбийския университет Мортън Смит открива в манастир край Ерусалим писмо, което съдържа липсваща част от Евангелието от Марко. Тя е махната по предложение на един от най-почитаните ранни отци на църквата – епископът на Александрия – Климент. В това писмо на епископ Климент до някой си Теодор, той открито му заявява, че трябва да отрича съществуването на такава част от Евангелието на Марко „понеже не всички истини трябва да се казват на всички хора“. Какво съдържа това „тайно евангелие“ сам епископ Климент цитира в писмото си: „И дойдоха във Витания, и там беше една жена, чийто брат бе умрял. Падна тя в нозете на Иисус и Му рече: „Сине Давидов, смили се над мен“. Но учениците Му я отпратили. И Иисус се ядоса и отиде с нея в градината, където беше гробът, и от гроба веднага се чу страшен вик. Иисус се приближи и вдигна камъка от гроба. И тогава влезе там, дето беше момъкът, протегна ръка и го вдигна. Но момъкът Го погледна и Го обикна, замоли Го да го вземе със себе си. И щом излязоха от гроба, отидоха в къщата на момъка, понеже той беше богат. И след шест дена Иисус му рече що да стори и вечерта момъка дойде при Него само с ленено платно на голото (си тяло). И остана с Него нощта, и Иисус го научи на тайната на Царството небесно. Като стана оттам, отиде през отвъдната страна Йорданска“. Този откъс липсва от всички известни варианти от Евангелието на Марко и това е всъщност възкресението на Лазар, което е описано в приписваното на Йоан четвърто евангелие. Но в този откъс има и някои разлики: научаваме за „страшен вик“, който се чува от гроба, преди Иисус да каже на Лазар да стане. Това ни навежда на мисълта, че Лазар не е мъртъв, т.е. в случая се отрича да има чудо. В цитирания откъс проф. Смит вижда и посвещаване в мистично учение – превърнатата в ритуал символична смърт и прераждане, които често се срещат в Близкия Изток от онова време.

Този цитат за „тайното евангелие“ намираме в изследването на М.Бейджънт, Р.Лий и Х.Линкълн „Светата кръв и свещенният Граал“,1 издадено у нас през 1997г. В него се проследява и историята на четирите евангелия. За най-ранно се смята Евангелието на Марко, писано през 66-74г., Евангелието от Лука – някъде от 80-те години, на Матей – около 85г. Тези три евангелия носят името „синоптични“ ( в превод от гръцки „общи“). По-интересно за нас е четвъртото евангелие от Йоан. За него не се знае нищо. Създадено е в края на I и началото на IІ в. край гръцкия град Ефест. То има почти гностичен характер, а текстът му е доста алегоричен. В него се обръща повече внимание на края на жизнения път на Иисус в Юдея и Ерусалим. Изследователите смятат, че описанието на разпъването на Иисус се осланя на разказ на очевидец. Четвъртото евангелие съдържа и епизоди, липсващи в първите три – сватбата в Кана, ролята на Никодим и Йосиф Ариматейски, възкресяването на Лазар. Затова се смята, че това Евангелие е най-точно от гледна точка на историята и че в основата му е залегнало древно предание за Иисус, автентично и точно. Посоченото изследване налага и няколко извода и отговори на следните въпроси: Имал ли е Иисус жена, коя е тя – посочват се две вероятности – едната да е Мария Магдалина от селището Мигдала, а другата – Мария от Витания, сестра на Лазар и Марта. Мария и семейството й са много близки на Иисус, имат голяма къща в едно от скъпите предградия на Ерусалим, а от епизода с Лазар се вижда, че в дома си имат семейна гробница, което е признак на богатство и знатно потекло. Съществува и трета теза, според която Мария Магдалина и Мария са едно и също лице. Тази теза се поддържа както от църковниците през Средновековието, така е и според народните предания. Друг, особено важен за нашето изследване въпрос, който се поставя, е за „любимия ученик“. Той несъмнено е Лазар. Ако е вярно, че Мария Магдалина и Мария са едно и също лице, то тогава Лазар е шурей на Иисус, заключават изследователите. Образът на Лазар, както вече споменахме, се появява само в четвъртото евавангелие от Йоан, ако не се брои заличеният пасаж в Евангелието от Марко. Във всички случаи в него – и във възкресението, и в другите – той е представен като човек с привилигировано положение, по-близък на Иисус дори от учениците му. Не е посочен да е сред тях. В Йоан (12:10), когато първосвещениците решават да се отърват от Иисус, те се сговарят да убият и Лазар. Вероятно защото Лазар се е застъпил за своя учител. Това веднага го поставя сред учениците му. В Евангелието на Йоан не се споменава да е присъствал и на разпятието на Иисус. Защо Лазар изчезва от евангелията, защо не се споменава за него?

Когато съобщават на Иисус, че Лазар е болен, не го назовават по име, а го описват така: „оня, когото обичаш“ ( Йоан 11:3). Иисус посреща новината доста необичайно. Вместо веднага да тръгне, той казва: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий“ ( Йоан 11:6 ). След два дни решава да се върне във Витания, като казва на учениците си, че Лазар е мъртав – нещо, което противоречи на предишните му думи. След това казва: „Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя“ ( Йоан 11:11), както и : „Ала се радвам за Вас, че Ме нямаше там, та да повярвате, но да идем при него“ ( Йоан 11:15 ). За какво става въпрос? Ако се върнем към тезата на проф. М. Смит става въпрос за посвещаване в „тайнствено учение“ и на ритуал, свързан с него. Това често се случва в Палестина по времето на Иисус и включва символична смърт, прераждане, обозначавани със следните имена: усамотяване в гроб, олицетворяващ за преродения майчината утроба – ритуал, често наричан кръщаване, и свеждащ се до това, че посвещавания бива потапян символично във вода; чаша вино, отъждествявано с кръвта на пророка или магьосника, ръководещ церемонията. Опитвайки от виното, ученикът символично се слива със своя учител в мистично „единство“. Свети Павел обяснявя с тези думи целта на кръщаването. Вероятно Лазар се е подложил на ритуал за посвещаване, включващ символично възкръсване и прераждане. Затова Иисус е спокоен, а Марта и Мария се тревожат, понеже не са били наясно за какво става въпрос. Защо е избран Лазар да бъде посветен и защо Христовите ученици искат да го последват? Вероятно, защото Лазар е най-обичаният ученик на Иисус, а и защото му е шурей, заключават изследователите.

Авторът на четвъртото евангелие не съобщава кой е, но повтаря, че е „ученик, когото Иисус обичаше“, никъде не нарича себе си Йоан, а всички догадки водят до това, че този любим ученик е всъщност Лазар, а зад името Йоан се крие Лазар. Затова името на Лазар не се споменава повече, а и нему Иисус поверява грижите за майка си, той е и на разпятието. „А Иисус като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: „Жено, ето син ти“. После казва на ученика: „Ето майка ти! И от оня час, ученикът я прибра при себе си“ ( Йоан 19:26,27).

Именно Лазар е човекът, който ще чака Иисус да се върне в Ерусалим, т.е. седмица преди да бъде разпнат, Иисус се подготвя да изпълни пророчествата на Стария завет за появата на Месия (Зах. 9:9-10). Какво става с „любимия ученик“? Според преданията и някои ранни църковници той, заедно с Мария Магдалина, Марта, Йосиф Ариматейски и неколцина други заминават с кораб за Марсилия. Според преданията Лазар и Мария Магдалина умират в Галия: Магдалина в Екс ан Прованс или Сен Бом, а Лазар в Марсилия, където основава първата епархия.

Интересни сведения, подобни на посочените, за „любимия ученик“ намираме в книгата на известния теософ и антропософ Рудолф Щайнер със заглавие „Евангелието на Йоан“.2 Излизайки от архитектониката на творбата, той се спира на стиха: „И мнозина дойдоха при него и казваха: Йоан не извърши никакво знамение, но всичко, което Йоан каза на тогова, е истинно (Йоан 10:41). По подобен начин е завършено евангелието: „този е ученикът, който свидетелства за тези неща и който ги написа; и ние знаем, че неговото свидетелство е истинно“ (Йоан 21:24). Двете съвпадения в текста не са случайни и без значение. Непосредствено след мястото, където става въпрос за истинността на Йоановото свидетелство е разположена главата за възкресението на Лазар. Тя разделя това евангелие на две части. След разказа за възкресението, което се определя като знамение се казва: „А този човек върши много знамения“ (Йоан 12:47). По-нататък разбираме, че заради тези знамения неговите обвинители не искат да имат нищо общо с него, а след това започва и гонението на Иисус Христос. В тази глава се крие една голяма мистерия: пред нас се открива кой е всъщност истинският автор на евангелието на Йоан. Става въпрос за древната мистерия, наречена „посвещение“. И Щайнер, излизайки от принципите на антропософията за медитацията и сравнявайки ги с древните, стига до извода, че е извършено наистина „посвещение“. При него Жрецът - инициатор потапя кандидата в дълбок сън, подобен на смъртта, развежда ученика из висшите светове, а когато го връща в неговото физическо тяло, той е вече свидетел на духовните светове чрез личните си изживявания там. При Иисус Христос се избира някой, който може да бъде посветен в смисъла на християнския езотеризъм. Това може да осъществи само Иисус Христос, а посвещаваният е онзи, когото наричаме Лазар. „Тази болест не е смъртоносна“ (Йоан 11:4). Тя е подобният на смъртта сън, продължаващ три дни и половина. Лазар трябва да се превърне в свидетел на духовните светове. Христос сам посвещава Лазар и той се изправя от гроба като посветен, гробът е мястото на неговото посвещение. Изразът „Този, когото Господ обичаше“ се повтаря пак и за Йоан или по-точно казано за автора на Йоановото евангелие, чието име не се споменава, а носител на името е тъкмо любимия ученик. Той е възкресеният и повторно роден Лазар, с което авторът на евангелието според Р.Щайнер заявява: „Всичко, което имам да кажа, го дължа на посвещението, което приех от самия Господ“.

Прегледът на тези интерпретации на епизода за възкресението на Лазар от Евангелието на Йоан прави по-ясен за съвременника разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус“. Формален повод за написването му дава една статия в полското списание „Квик“ със заглавие „Има ли живот след смъртта“. За това свидетелства съпругата му Надежда Станева в книгата си „Дневник с продължение“. Но образът на Иисус вълнува Емилиян Станев още в зората на творческото му дарование. В архива му има запазени чернови от 1942 година., в които още тогава е замислял разказ за Иисус. В Дневника си съпругата му е записала разговор на Емилиян Станев с приятели: „Никой не може да каже какво точно е представлявал този човек, евангелистите са показали само част от него. Притчите вероятно не са единственото и най-ценното в неговото учение, говорил е и други неща, които съвременниците му не са могли да съберат и възпроизведат“.3 Запазени са четири различни редакции от разказа, както и различни бележки на Емилиян Станев при подготовката му, което говори за вещо познание на библейските и евангелските текстове. И все пак още в тях се забелязват и особеностите на религиозното чувство у писателя, което се раздвоява между каноничните текстове и апокрифната литература, по-близка до неговото светоусещане с любовта си към природата, с отричането на институализирането на християнството, с гностическите идеи и т.н.

В разказа „Лазар и Исус“ до епизода с възкресяването на Лазар Емилиян Станев следва Евангелието на Йоан дословно. За нас е по-интересна втората част на разказа – Лазар след възкресението. Защото още в дома му ние не ще можем да осмислим смущението на Иисус от мъртвите очи на възкръсналия, както и думите му: „Днес нашият брат Лазар загуби царството небесно“.4 И на въпроса на Юда: „Как е възможно да го загуби тоя, който го е видял?“, Иисус отговаря: „Царството небесно е у всекиго, но не всеки го вижда у себе си, защото то е като имане, закопано в нива, която стопанинът й оре. Но човешкият разсъдък е наклонен да го отрича, понежи го гнети и отрича свободата му. То е в живите, а не в мъртвите. И който се върне от смъртта може да го загуби, понеже не ще го намери там.“5.

И наистина Лазар след възкресението е друг човек. Неговият разум се е възвърнал, той не е вече оня занесен и стоящ извън времето и нещата незлоблив човек, а хитър и пресметлив. Той вече не е свободен и от това се бои най-много, защото Иисус задължава. На сестрите си Марта и Мария не иска да разкаже за царството небесно и им казва: „Той направи това с мене, той го стори“6. Защото в смъртта той е загубил царството небесно, а с възвърналия му се разсъдък – губи и свободата си.

Поведението му по-нататък е на пресметлив човек, който търси само земното, само блага и богатство на всяка цена. И когато събралите се на пазарището хора чакат да им разкрие тайната на смъртта и да потвърди, че Иисус е Син Божий, Лазар постъпва по друг начин. На въпросите на равина в синагогата дали е бил мъртъв, дали Иисус е Христос, отговаря, че е бил заспал и не помни. „Тогава ти не си бил мъртъв, а само заспал“ – възкликва най-старият от фарисеите. Тези редове в разказа недвусмислено ни връщат към изчезналия пасаж от Евангелието на Марко за възкресението на Лазар и навеждат на мисълта за отсъствието на чудото. Емилиян Станев стига дори по-далече: „Той те е приспал с помощта на сатаната. Народът чака да му кажеш истината, че не си бил мъртъв, а само заспал. Излез и му кажи! Кажи, че той е лъжепророк, и е болен от бяс и с беса си мъчи лековерните. Ако кажеш това, ние ще те възнаградим, защото ще спасиш юдеите от беса му и народа от римляните“7. И Лазар наистина постъпва така – продава се за един дюкян. Дори се съгласява да добави, „че никой не може да бъде възкресен преди да настъпи деня на Страшния съд, и всеки, който твърди противното, е лъжепророк и измамник“8.

Когато чува, че Иисус ще бъде разпнат край Ерусалим, Лазар изпада в истерия, почва да къса и дрехата си: „Нека, за да не повярва никой в неговото царство небесно, защото то не е нито за живите, нито за мъртвите, и мъчи човека“9. Тези му думи показват, че той не е повярвал в Сина Божий и Христос. Сестрите му се питат: „Нима слабоумието му е било по-добро от разсъдъка му, който Учителят му възвърна! Брат ни беше сърдечен и мил, сега е суров и озлобен“10. И тук е вплетено и дълбокото убеждение на Емилиян Станев, че хората са свързани помежду си чрез доброто, а злото винаги ги разделя; както и че враговете на човека понякога са не някои други, а неговите домашни, какъвто е Лазар за сестрите си. Срещата на Лазар с Юда Искариот, предателят на Иисус, който мисли, че само Лазар може да го разбере, защото предателството ги сближава, още веднъж показват тезата на Ем.Станев, че Бог задължава, че достигането на царството небесно отнема свободата на човека. Юда казва: „Душата ми се замъчи, защото отне свободата й, като я подмами и задължи с великото си безумие, с което ще тиранства над човека“11. Какво мъчи Юда и терзае душата на Лазар? Това е неразбирането на смисъла на възкресението – на този дух – за истината на човешката душа, която Лазар е загубил, духът на висшия разум в Христос, т.е. това, което го свързва с Вечността. Защото след своето „заспиване“ (мнимата му смърт) Лазар попада в сферата на демоничното, а не пред вратите на царството небесно, защото само Синът на Отеца е този, когото върховният Баща ще въведе в своите покои, сиреч в сферата на съвършенното познание и хармонията на духовното. Лазар остава неразбран и от хората във Витания, които все повече вярват, че Иисус е Христос, и когато се изправя пред тях да ги убеждава в противното, те го погубват. Защото Бог му е върнал живота и разсъдъка, но не е съживил сърцето му, нито пък е събудил в душата му вярата.

Разказът „Лазар и Исус“ на Емилиян Станев, завършен през 1977 година, не стои изолиран в творчеството му. Той е сякаш едно завръщане към темите, поставени в романа му „Антихрист“, но в много по-синтезиран и изчистен вид. Сходствата в двете творби са много. Особено във финалите. „През колко мъки и скърби трябва да влезем в царството Божие! Защото ако това не стане с доброта и кротост, ще стане с кръв!“12…

Подобен е и финалът на романа „Антихрист“ с идването на турците и погиването на Българското царство.
Наличието на подобен разказ в творчеството на Емилиян Станев доказва още веднъж неговата прозорливост, неговото съзнание на съвременен и модерен човек, който още през 70-те години на ХХ век е дал една нова интерпретация на библейския текст, защитена по подобаващ художествен начин - нещо, което не можем да намерим в другите автори на нашата художествена литература. Едва 30 години по-късно българите се запознават в посочените изследвания с нови прочити на библейските текстове. Творбата на Ем.Станев потвърждава и отбелязаните особености на религиозното чувство у него, раздвоено между вярата и познанието, по-скоро в духа на гностицизма, отколкото на каноничните традиции, защото, както сам той казва в романа „Антихрист“ - „за да бъде съвършен, на човека са му потребни не само добродетели, но и познание, не само святост, а и мъдрост“13.

Библиография:

1. М.Бейджънт, Р.Лий и Х.Линкълн. Светата кръв и свещенния Граал. С., 1997г.
2. Рудолф Щайнер. Евангелието на Йоан. Лекции пред членовете на Антропософското общество. Прев.от немски. Стара Загора, 1993г.
3. Надежда Станева. Дневник с продължение. 2 изд. С., Профиздат,1981г. с.62
4. Емилиян Станев. Събрани съчинения в 7 тома. С.,Български писател, 1981- 1983г. т. 1. Разкази. с.382.
5. Пак там. с.382.
6. Пак там. с.385.
7. Пак там. с.385.
8. Пак там. с.386.
9. Пак там. с.387.
10. Пак там. с.387.
11. Пак там. с.390.
12. Пак там. с.392.
13. Ем. Станев. Антихрист. С.,Български писател, 1970 г.