За преамбил на настоящия кратък обзор ще си послужа с извадка от един мой предишен подобен: „Пазарджик има стойностни творци, преминали Голготата на катарзисното самоусъвършенстване, чието творческо израстване е факт”. 

 

Още от Платон и Аристотел, а и през 50-те години на миналия век – в лицето на американския литературовед Ерих Ауербах, литературата е възприемана като миметичен процес. Това не я превръща в контрапункт на поезията, нито става дума за „безвъпросна яснота” /по определението на Димитър Михалчев/, а по-скоро в непринудено преживяване и изпитание на съкровено светоотношение. В този смисъл литературата, макар и своеобразно „писане с въображение”, е и документ, а респективно, според херменевтиката и модерната трактовка на британския литературен критик Тери Игълтън в статията му „Що е литература” – факт и фикция. Взаимоотношението на читателя-реципиент с автора чрез художествения факт предизвиква хоризонтът на очакванията ни. „Актът на четене е по-важен от самия текст” е концепция на немския философ екзистенциалист Мартин Бубер… Четенето е вид усилие, пък било то и с хедонистичен привкус. Читателят трябва да поеме отговорност да деструктурира истината – „е или не” произведението класическо… Разбира се, критичният пиетет към художественета литература е друго. През 1989 г. известният културолог проф. Александър Кьосев отсича категорично в един от трудовете си: „Българската литература няма бъдеще”… До сходна тъжна констатация навеждат и мен някои от най-новите тенденции в развитието й, визирайки имена, които и Продрум Димов цитира в своя „Път в безпътицата”, а Яко Бойчев носталгично припомня цветущите й години от средата до 80-те години на миналия век… Нямам амбиции да правя психография на творците, чиито книги охарактеризирам, тъй като това е отговорна научно-изследователска мисия. Трафарет е – писател и неговите колеги да четат едни на други творбите си, като същевременно са и приоритетната им публика… Резонансът от подобни „премиери” в националните медии е също мимикрически. Проблемът с алхимичното версификаторство и войнстващата посредственост е инвазивна иновация. Литературният контекст видимо се промени с новото време след прехода. Още Монтен в своите „Опити” ни споделя, че „естественото четене е индивидуалното”. Прави ли това литературата елитарно явление, а самият автор – еманципиран от социума феномен, бъдещето ще покаже…
Новоиздадените книги на пазарджишките белетристи могат да бъдат жанрово разграничени в четири раздела: гатанки за деца /Стойчо Лазаров, Таня Стоенчева, Тодор Каракашев/, сборник с разкази и новели /Васил Риков, Иван Копривщенов, Никола Аргиров/, документална публицистика /Продрум Димов, Яко Бойчев/ и роман.

 

Минка Халачева-Гемиева ни прави свидетели на една роматично възвисена, но същевременно драматично невъзможна любов между старши-лейтенант Ковальов /украинец/ и берлинчанката Луизе в края на Втората световна война, с неизмеримото си патриархално-идилично щастие, което блика от всеки вдъхновен ред на споделеното закратко помежду им единение. Разказът се води в трето лице, от името на неутрален наблюдател, в кинематографичен „кавър” стил на класическия руски епос за героичния подвиг на армията-победител. Подчертано антимилитаристична, пацифистична, хуманна и социално проникновена книга. Сериозният замисъл на Минка Гемиева е намерил отлична реализация в заплетената от въображението й фабула, която интригува читателя със съдбата на двамата влюбени. Паралелно с блестящите портретни и психологически характеристики на своите герои, авторката умело диалогизира, композиционно градира и ретардира сюжетното действие, вплитайки внезапни ретроспективни импресии, монолози на персонажите, епистоларни фрагменти и описания на обстановката… Силата на изображението в романа не страда от липсата на батални сцени /оправдан риск/. Оригинално хрумване е вмъкването на популярна военна руска песен или стихотворение на любим поет, като обстранно мото при всяка нова глава, както и финалните афоризми за войната. Дали любовта е по-силна от всяка война и разстояние, което ни дели от любимите хора… става ясно едва в края на романа – реалистичната му трогателна развръзка. В горчивите критични размисли на авторката над глобалните проблеми на съвременната Цивилизация и над вечните философски дилеми изкристализират богатата й душевност, неоспорим повествователен талант /умение да борави с вещи изразни средства и похвати/ и ерудираност, макар да не липсват и „технически лапсуси” /примерно обръщането на „360 градуса” живота на девиантния Ханс!!!/. Споменавайки и третия характерологичен периферен образ /синът на Луизе и загиналия военнопленник, майор Клаус/, търсейки асоциативни аналогии, не мога да не цитирам подобната модерна стилистика, с вкус към конкретния детайл на Михаел Енде в „Приказка без край” – като ракурс към един нов прочит на „Том Сойер” и „Клетниците” /с нарицателния Гаврош/. Без панегирична еуфория, дори и в своето предисловие Минка Халачева не крие своя пресантимант… Берлинската стена – като символ на смъртта и алиенацията, бариера на изконното човешко щастие. Стената, която трябва да сломим в душите и умовете си, за да постигнем хармония с природата и Бог – себе си. Звучи утопично, но след като прочетем тази книга, неусетно ни завладява умереният оптимизъм на мъдрия й автор, осъзнал основната мисия на литературата…

 

Втората книга „Гатанки и рими” на Стойчо Лазаров, както в литературата за деца имаме традиционно сполучливи завоевания в лицето на: Иван Копривщенов, Соня Хай, Стефка Данева – не прави реверанс на баналността, и безвкусицата, Това с „по-трудното” писане за най-малките, по Марк Хадън, повечето професионални поети и писатели го знаят... На фона на стойностните: „Ряпа”, „Светулка”, „Футболисти”, „Хляба”, „Ер малък” /не по-малко „чепат” от Ъ/, сред 50-те лапидарни стихотворения-гатанки на автора /естетично онагледени с графични и фото-илюстрации/ се натъкваме и на някои несполучливи римушки: „кукли-букви”, „Тод-йод”, непонятна за възрастовата група лексика: „респектира”, „спектакъл””, паралелно с езиково некоректните – „заяк”, „премена”... Положителното е, че липсват банални шаблонни заемки, така характерни за някои плагиати. Словосъчетанията са запомнящи се и от тях струи неподправения слънчев пиетет на автора към неосквернената детска душевност.

 

„З0 разноцветни гатанки” на Таня Стоенчева определено са предназначени за най-малките. Изказът тук е по-ведър и диалогичен. Дидактичният стил е съчетан с умерена императивност, не му липсва дозата чудатост – разковничето, което кара детето само да открие верния отговор, както в приложените ребуси и помощни графики на Мартина Савова /чудесни и за оцветяване/, така и в съдържанието на книжката. Макар при Стойчо Лазаров да се откроява по-силно поетическото, несъмнено хрумванията тук са по-сполучливи визуално. Не липсват подобните „технически” лапсуси, плод на „бремето на перото”: „далече – Верче”, „кротка – топка”, „Лия… ютия”; „природния ни план” /?!!/, „йоника”, „ангажиран”, „името й е… паун”…
В своето оригинално послание и към по-възрастните Тодор Каракашев се опитва да даде отговор на сложните за детската психика „екзистенциални” въпроси като: „Защо слоновете имат дълги хоботи”, а когато се отговаря на такива необичайни въпроси, се „раждат” приказни истории, както тези на първомайстори като Джани Родари, Валери Петров, Йордан Радичков... Подтекстът на трите авторски приказки на Каракашев е многозначителен, но и дълбоко познавателен. Налице са както причудливи имена на героите и географските топоси, така и житейските им препятствия. Остроумие и духовитост, деликатен интелигентен хумор и литературна култура струят сред 20-те страници на тънката книжка. Малцина български автори успяват да заинтригуват с подобни четива всяка читателска аудитория, а този за пореден път изкусно ни уверява в правотата на аксиоматичната констатация на Рей Бредбъри, че: „Книгите съществуват, за да ни напомнят какви магарета и глупци сме” /„451 градуса по Фаренхайт”/.

 

Сред книгите с разкази и новели се откроява „В огромното сияние на залеза” на Иван Копривщенов. Написана с подчертана литературна грамотност и емоционален заряд. Историите, на които ни прави свидетели писателят, са с подчертано автобиографичен елемент, което им придава още по-ярка достоверност и образност. Езикът му е динамичен и живописен, изпълнен с редица умотворения и философски находки. Независимо от пасторално носталгичния привкус на повечето творби, цялостното впечатление е жизнеутвърждаващо, макар героят от едноименния разказ да споделя на финала му: „Сякаш душата ми е останала в огромното сияние на залеза и за друго нямам очи”. В „Мокамбото” имаме чувството, че сякаш летните „Косачи” на Елин Пелин са патриархално превъплъщение на зимните си побратими. Закачливият диалог между героите поразително напомня компанията на сладкодумеца – Благолаж… Наситени със същия топъл колорит са и образите тук. Стилистиката и на „Преди изгрев слънце” е същата: „Понякога болката се окаже по-голяма и силна от човека, зашлевоса го яко по врата и го събори в леглото” – размишлява безработният угнетен Дончо, проекция на „малкия” голям човек в съвременния безсърдечен социум. Смисълът на съществуванието ни ще открием и в останалите творби, като примерно „Птичето на късмета”, където пенсионерът-полковник не крие духовното си родство с Моканина. „Нощни пилета” е сякаш белетристична автобиографична реплика на повестта „Преди да се родя и след това” на Ивайло Петров. И тук повествованието е в първо лице. Специфичната разговорна лексика, умелата типизация на героите /често със запомнящи се прякори/ и диалогизмът правят книгата увлекателна. Пейзажът е декоративен, но портретоописанията са изключително въздействащи. Реалистичността на патриархалните взаимоотношения на моменти препраща към Хайтовото „Дервишово семе”, а комизмът в някои ситуации – към дяволитата усмивка /„под сурдинка”/ на Чудомир. Женската красота и магнетичност в „Хубава като икона” е като тази на Сарандовици-те от „Вечери в Антимовския хан”…

 

Несъзнателно или не – Иван Копривщенов е построил своя автентичен идиличен свят върху здравата канава на класическата наративна литературна традиция, което го прави изключително физиономичен като творец.
Никола Аргиров в своите „Веществени доказателства” е неправдоподобно близо до същите психологични внушения и натюрел на предишния автор. Героят и тук е обикновеният човек – най-често учител, разведен, служащ… И тук откриваме автобиографизъм в преобладаваща част от творбите. Самоиронията /„Селска идилия”/, с открита носталгия по безметежното детство и романтичната младост /„Калинка”/ изкристализира в съкровен катарзис и печална равносметка на нелицеприятното настояще. За разлика от Иван Копривщенов, тук не доминира урбанистичното начало, а идиличната утопия /„Раят Господен”, „Пръстенът”, „Сладко и горчиво”, „Изповед”/ липсва. Обект на сарказъм и гняв са убийството на куче, изневярата, инфантилизма на младото поколение, негодността на новите властимащи, с химеричните представи за демокрация на предишното поколение, изгубените семейни ценности… Особено ми допадна разказът „Мъгла”, чиято тематично-сюжетна парадигма няпомня тази на „В един есенен ден по шосето” на Павел Вежинов. В същия нравствен дискурс това е поучителна, подчертано социална книга, която разкрива безспорния усет към злободневие и идентичност на своя автор.

 

В „Целувка за лека нощ” Васил Риков е отправил тревожен взор към Града. Почеркът на автора напомня възрожденския педагогически патос. И тук наблюдаваме същия критичен поглед върху действителността, със заклеймяване на ескалиращата агресия /„Играта”, „Не прекалих ли”/, лицемерието, семейните раздори и конфликта между поколенията /„Колко много въпросителни”/, всеобщото духовно оскотяване, отчаянието и алиенацията сред обществото /„Ще преживеем и днешния ден”/… А след „Кръгчета, ченгелчета, лулички…” всеки творец би се замислил върху „полезността” на сакралното си его да продължи да вае художествено слово и занапред… Звучи песимистично наистина, но Васил Риков умее да дава уроци по талант, виталност и човеколюбие.

 

Документално-публицистичните книги на Яко Бойчев /„Пазарджик – поетичната столица на България”/ и Продрум Димов /„Път в безпътицата”/ разкриват умението и компетентността на двамата автори в сферата на документалната оперативна журналистика: очерковата скица, мемоарната хроника, литературния портрет, интервюто, научно-критическата статия. Задълбочените им проучвания и анализи в тази област утвърждават приноса на значими имена в регионалната и национална културна традиция, обогатяват с нови конкретни факти и събития краеведския изследователски фонд. И при двамата ще открием многостранността на техния талант, младежки ентусиазъм и безкористна деятелност, присъщи за малцина подобни радетели на стойностното изкуствознание. Полемизирането със съвременността е функция на вроденото им разбиране за ценността на евристичното познание в широкомащабната му цялост като такова.

                                                            

   
© E-LIT.INFO