Борис Георгиев и Теодор Траянов

 

Двамата – единосъщни,
очите на сърнетата на художника
в горите еленови на поета,
сенките на индийските принцеси -
в замъците от строфи,
преплитат се линиите и цветовете,
извиват се на лиани,
разливат се на заливи,
плуват – острови
от незнайни цветя,
бялото е ухание.
Душата на ближния -
единствен фар и утеха
в прибоя на скърбите.
Разчитат се взаимно
чрез слово и багри.
Поетът на Пантеоните
няма друг Пантеон
освен портрета,
нарисуван му от Изгнаника.

 

 

Убежище

 

                    на Асен Христофоеов

 

Мацакурци са си същите-
и петел да ти продадат,
едноок ще е,
от твойте писания
нищо не вдяват,
нито пък за нещо
ги имат.
В едно са сигурни -
че не си един от тях,
че си черната врана,
където и
гнездо да свиваш.
Самотиите тътнат
с тибетски рогове
в хижата
на последното ти
убежище -
и то беззащитно
като всичките ти останали
тъй умно измислени
скривалища.
Но мацакурци
пак на тебе чакат
да ги опишеш,
ако и хич да не
се харесват
в описанията.
За тебе – само
фантазията,
с нея си крачиш
с магаре из Рила
и си вземяш за дружина
когото си искаш.
Само в нея
е свободата ти.

 

 

Свирачът на змейовите сватби


                    на Иван Милев

 

Кожухът му- хвърлен
върху кърпи-кожуха
по билото на Балкана,

 

Нозете му боси в сандалите
шляпат около манастира
в Мъглиж, ангелски очи дирят.

 

Змейови сватби без него не стават.

 

Момъкът на българското изкуство
се разхожда като свирач
по стенописите си,

 

гъдулката му -
тяло на самодива,

 

кавалът му -
ключ за отключване на плътта -

 

да излезе на ведрина душата,
да се разтуши, да се повесели.

 

Ахинора ще го погали
с топящите се пръсти
от неговото Обручение,
отгоре му дъждец ще вали
от блясъците на очите и.

 

Орхидеите за любимата му
още не са пристигнали
с гондолите от Венеция -
по една за всеки ден.

 


Светлината в железния светилник

 

                    на Димитър Талев

 

Очите с биноклите
на очилата
преравят като прожектори
пластовете
на вековете -
истината не е от вчера
и не е от днес.
Увива се с родните думи
като пашкул със светлина -
сякаш е детето Христос
от стенописите на Бояна.
/Сълагерниците
му изкарват нормата
в Бобовдол
и в Куциян
и охраняват живота му -
те са нясно,
че пазят Словото българско./
Така невредим преминава
през оключенията,
ненавистите и немилостите.
Пак с шепи майчини думи
пали Железния светилник
пред иконата,
докато реди думите
на молитвите
на книгите си.
Всяка книга -
завръщане
в родната къща
в Прилеп.

 

 

Тежестта на боите

 

                    на Иван Георгиев - Рембранда

 

Българските Рембранди
боси и голи ходят
и никой не е чувал,
че ги има,
така непотребни там,
където мярата
е единствено
манджата, ракийката и парата.
Килограми боя тегнат
по платната му оловни,
пирамиди от напластяване
се издигат от основата,
моделират склуптури
от стълби, решетки,
кълбовидни мълнии,
завъртяни във вихри
космически
и в кореми торбести.
Лицата и те – жълти, зелени,
колоси и циклопи
на ежедневието,
обидено гледат, навъсено,
красотата е в туй
да се изрази грозотата.
Не стават за палати
и зали барокови,
най-добре стоят там -
сред мизерията дива
на дома му.

 


Мълчанието на поета

 

                   на Борис Христов

 

Поетът на
Самотния човек
се обви
в мантията
на самотата
и направи
Честен кръст
за мълчание.
Най-големият
талант на България
с мълчанието си
смирено
произнесе присъда
за състоянието
на душите.
Не пожела
да кряка в блатото,
не пожела
да увеличава
дебицелите на хаоса,
представен
от някого за ред
и хармония.
И той като
Константин Павлов
ще мълчи десетилетия
в корема на рибата,
на литературата българска,
която даже няма да гадае
какво е загубила
с мълчанието му.

 


Опозорените

 

                    на Траян Радев

 

Не се оглеждай за Строители,
не се оглеждай за Рушители.
Строителите никога не са
същите. Нито Рушителите.

 

Трудно се диша затрупан
под тежестта на неиздадени
ръкописи - свои и бащини.
Като струг стърже гладът
месата, както студът - костите.

 

В Съвременна България,
оглозган от мизерия,
не от свинете на Персин,
умира синът на автора
на Съвременна България.

 

Смисляме ли
що си сторихме?

 

 

Обричания

 

                    на Атанас Яранов

 

Обричанията
на всеки жест
върху оброчището
на историята.
Родното -
в древността
на душата ти.
Дедите -
не като минало,
а като живо съзнание -
будно, пребъдно -
в единиците
като теб.
Плът в човките,
крила по мишците -
хората-птици
и животните-хора
едно хоро
ги е завъртяло -
кръгът му -
и великденско яйце
и Онгъл.
Как ли си удържал
в самия център
на енергиите,
завихрени
от петите
на поколенията.

 

 

Историите, литературните

 

                    на Христо Огнянов

 

В багажчето -
миячката носия на майка му
като Библия и – бегом,
бегом през чужбините,
колкото може по-далече
от родината и сигурния край.
И оттам, от най-далекото -
пак на бегом – обратно
по пътищата,
които все до България водят,
преравяне на библиотеките
и пространствата духовни
в изнемогващите усилия
на интуицията -
да обеме литературата
и историята,
древна и съвременна
на родината, поставена под ключ.

 

Завърна се с купища
свои книги
под мишница
и той, пътешественикът
през океани и
континенти,
предприе последното си,
най-важното си
поклоническо пътуване
към най-голямата си любов -
от село на село,
от град на град,
Отец Паисий
на емиграцията
събираше материали
за следващия живот.

 


Живот под обсада

 

                    на Славка Двнева

 

Стаи в стаи,
кътчета, къошета,
интерьори,
коридори в коридори -
рисуваш затворничеството си.
По изпразнените от човеци улици
храниш уличните псета,
прехраната идва не от картините,
а от боядисваните фотографии.
Картините се гледат
една друга
поради липса на зала
и публика.
В изгнаничеството ти
от новото време
имаш верен спътник – баща си.
Изкуството на двама ви е
като домът ви – приют за бездомни.
Пазвите гъсти на кармина,
проблясъците изтощителни
на синъото и златното -
славата им единствено
светлината я разнася.

 

Живот като под обсада.

 


Странник в нощта

 

                    на Генко Генков

 

Дерат усмирителните ризи
на облаците дървесата ти,
гърчат се, скърцат, не се оставят
да бъдат опитомявани,
подрязвани, изправяни -
криви нокти, копита черни,
побити в небесното лице -
нищят го - лента по лента -
като обвивката на мумия.

 

А лицето от Автопортрета ти
сякаш с нож е рязано
от мазките грапави.

 

Всичките ти концлагери и психиатрии -
в късовете нарязана плът.

 

„Действителността е безумна!“ -
обявяваш - и тръгваш да виеш
с бездомните кучета
„Странник в нощта“.

                                        

   
© E-LIT.INFO