Укротена птица

„

          "И се разделя с усета за полет,
           самозазидан в своя малък свят.
           Една без диагноза още болест
           превръща го от дух във дървояд."
                            Пламен Панчев

Когато стрелата прониже сърце на беглец
през тънките ципи във полет над хребети.,

над зъбери ничком се спуска с тъга,
прибрал до плещите си слънцето свое..

Видял върховете на всички вини..
Чул грозния грохот, оголил следите им -
безкрили окови, студени и виснали
в нащърбения поглед, свистящ във искри..

Горещият устрем на бягството реже.
Всред залезен връх - заскрежено небе.
Във буни се сриват скалите, до кишавост,
и скриват небето в сърце на беглец.

Когато стрелата прониже сърцето на птица!
Стрелата, преследвала късче небе.

Селце от звуци

Тук няма земна суета!
По улиците - тъмни силуети,
а пушекът е сляпа тишина –
звъни камбана...и настръхвам.

На кон препуска младостта
обула цигански обувки
и следва я бездомно куче,
и сламени каруци от катун.

По покривите - бяла самота.
Вратите – с отразени стъпки,
уличните лампи във студа
са сгушени от премълчани случки.

Надвесена е планината, с побелели върхове ,
намразила до болка моето бездушие.
Очаква котките на алпиниста в мен
да устоят на бялото на сенките.

По върховете – влачещи се облаци
във тишина изгарят хълмове
и нямо е разтапянето на снега,
а кукумявката се радва на предричане.

Раздипляне на облаци

Защото се завърнах,
заливът е абсентов,
сбрал в двете ми шепи
хоризонта,
разделен от пясъка под краката ни.
Защото бях избягала,
нямах очите ти,
но вляво връщането е покой -
в края на лятото.
Ведно с листа, шума и дървета,
виснали перушинесто по покривите.
И не ми е нужно морето
да пее с мен акапелно,
достатъчна е Луната,
сърповидно скосила брега
в моята есен,
но страховете се изсипват
по пътя – капят,
и съм на задушница с всяко листо,
наречено от мен „надежда”.
Да съм сама, завърнала се в лятото.