Какво си казваме на чаша вино с гробаря и общинския кучкар

Когато,
казва ми кучкарят,
уличните кучета
сдадат общинските табелки от ушите си

и се усмихнат за последно в тъмното,
от рижите им козини изчезват
бълхи и други -
все безсмъртни -
паразити.
Понеже е дошъл студът.

Освен че са безсмъртни, те остават
без дом
подслон,
приют,
без топла къща.

И аз не мисля кучетата вече,
мисля паразитите -
в чии тела ще се заселят,
къде са жълтите табелки на живота им,
къде е топлината.

Те къде са?

Така е, отговаря му гробарят.

Аз пък, щом затрупам
със пръст и пръсти
най-последното отечество,
дочувам как напускат
изстиналата памет
страховете на човека
и се понасят в бяг
по улиците на живота.
И не помислям за мъртвеца вече -
той е окончателен,
за страховете мисля аз.
И се страхувам.
За тях
и за живота им насетне.

И млъкват двамата.

И аз мълча.

Но си припомням:
виждал съм ги тия страхове -
как се укриват в сенките и дебнат
случайни минувачи посред нощ;
и как се плашат
по-малките от по-големи страхове;
как - жълти - две по две
се топлят детски страхчета...

И как на всичките очите са големи.

Припомням си как се събуждат:
с агорафобия - водачът на тълпите,
с клаустрофобия - миньорът,
с аерофобия -
водачът на алпийски експедиции.

И не разбират откъде им е дошло.

Тогава казвам на кучкаря и гробаря:
„Най-страшни са бездомните ни страхове.”

А може би - бездомните ни ярости?

А може би
бездомната ни радост.

Всяка самота ме стяга в раменете 

Живях с години до прозореца.
През него виждах
тъмните върби край къщата,
нататък пътя през полето -
към реката,
която просто идва и си тръгва,
оставяйки ми бряг, вода и мост.
И тъмнината оттатък моста.

Така живях.
А самотата
пристигаше отнейде всяка вечер,
изтриваше краката си и влизаше
при мене, в стаята с прозореца.
Допиваше ми виното, допушваше
последната цигара
и ми казваше:
"Заспивай вече.
Няма страшно, тук съм!"

Прозорец беше всичко.
И върби.
И бряг.
И мост към тъмнината.
Ала веднъж ми рече самотата:
"Омръзнахте ми всичките! До смърт!
Ако не дойда утре -
кой си ти, какво си?"

Прозорецът е същият.
И аз.
Реката все така пристига и си тръгва.
Но чувам - самотата вие като пес
пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи.
За нещо моли, стене, настоява...

Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.

И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.

 Архипелаг

Така не ми отива да съм остров.
Да спят аборигенчета под палмите кокосови,
да ме обхождат с лодки - издълбавки,
рибета пъстри да ловят коралите.
Да бъда обозрим от птичи поглед,
да нямам площ за всичките сезони,
полята ми да бъдат резедави кърпички,
а планинките ми - със обли връхчета.

Не мога да съм остров. Да ме стягат
чепиците и да ме лазят крабове,
а от очите ми поточета да тръгват,
които няма как в реки да се превърнат.
Нещастни темзи! Колко ми е скулата?
Хайверът ще умре на сиви купища.
А никакви пъстърви в тъмни подмоли,
и никакви мостове, петолъчки, еднорози.

Не мога повече да бъда остров!
Затуй подводните ми сухожилия и кости
ще се възправят сред беззъбите акулки -
полупотъналите атлантиди да събудят.
Да се прегърнем с тях, ръце да си целунем,
„Заклех се!" - да речем над сплетените новолуния,
от островните ни безсъници и хлипове
да се родят Химн, Знаме, Устав, Библия.

И щом не ни е дадено да бъдем материци,
да ни пресичат откъм юг на север птиците,
да ни облитат братя райт с развети флагове,
ще сме поне частици от Архипелага.
Тогава даже и от Божи поглед
ще станат видни всички наши промисли,
аборигени, папагали, заливи,
и пълнолуния, и изгреви и залези.