Стопанката на планината

„В полите на Витоша” е коленичил
градът, който все „ расте, но не старее”.
Над него, в зеленото, аз заприличвам
на планината и ведите в нея.

Напролет и мене като Десислава
Боянския майстор ме търси във църква,
а аз от иглики гердани си правя
и под водопада осъмвам и мръквам.
През лятото – виж ме на Златни мостове –
щастлива кошута, прескачам морени
и нощем не месец, а златна подкова
за кон ветрогонец будува със мене.
Наесен съм цялата в огън и охра
и над Драгалевци, под лифта на Княжево,
за теб съм гората с пендарите мокри,
за твоето стадо съм пасище влажно.
А дойде ли зима, щом искаш – търси ме,
на Черни връх аз съм най – бялата пряспа!
Подеме ли ехото вик с мойто име,
лавина прегръща гранитния насип.
Да, аз съм Стопанката на планината
и вместо ти тайно по мен да въздишаш,
отваряй прозореца чист на душата си!
Почувствай ме – пея двугласие с Витоша!

* * *

Луната, жар-птица с криле кадифени,
от звездните клони видя, че сама съм
и кацна на бора, че беше студено
и много самотно на мойта тераса.
Стопена сълзица на първа снежинка
в окото ми трето за теб заговори:
как с думи рисуваш жена сатанинска,
в леглото ти топло,
безсрамно разголена...
Уж тя е до тебе, а все я мечтаеш,
по бялата кожа с мастило бележиш я,
с надеждата вечен живот да познаеш
с жената мистична,
на име Поезия –
от нейните устни пил сладка отрова,
цигара си палиш
и почваш да пишеш...
И в огън гориш, и гориш очарован –
ти ту властелин си, ту робът предишен.
Припалвам и аз...
Белота и горене!
Гирлянди от сняг. И луна – за украса.
И става рождественски светло у мене...
И стих ти изпращам от мойта тераса...

Сватба

Ave!
Засити ме
с риба и хляб.
Солени са!
Огън съм,
Боже!
Пришпорвам към Хипокрена.
Мъчи ме жаждата!
Тичай, пегас проклети!
Ave!
На извора
Ти стигаш пръв,
Поете!
"Дай ми да пия!" -
гласът Ти хриптящ ме среща.
Хвърлям юздите!
Разливам се...
Пий!
Горещо е!
Жътвено време,
не е за парнаски музи!
Кървава струйка
по моята дясна буза
бавно се стича
и пия болка смирено -
за да се сбъдне каквото е отредено.
Няма да питам
защо си ме изоставил -
помня -
(излишно!),
Ти неведнъж си го правил!
Ядохме, пихме...
Тръгвам -
не с кон, с магаре:
то знае хълма,
под който чакат сватбарите!

 Молебен за слънце

Забравата често посрещаш с безмълвие,
но святкат в очите ти огнени мълнии.
Препиваш със сълзи, започваш да хълцаш
и в тъмното хукваш нагоре при вълците.
А вълците - сити, наяли се с ягоди!
Иди и не вярвай на Горския- дядо ти,
когато духът му се мерне из дренките
и викне: -Не бой се в гората, Иренке!
При речния извор те чака зората
и пъстра подкова ти мята дъгата!..
 
Върви все направо, какво криволичиш-
нали си безстрашно и силно момиче!?
Изхвърляй отварата от кукуряка-
разцъфна, за щастие, змийското мляко.
Но тук нямаш нужда от разни лекарства,
тук ти си стопанката, тук ти си царствена!
Не бой се, в зелената горска обител
мечокът е само свещенослужител,
мечокът е древен човешки предтеча
и може би още кръвта ти е меча!
 
В леските се чудят кафяви омайници:
-Не търси ли тази еловите тайници,
в които е скрито безценно имане
от приказни лешници, сбирани лани?
Прекръствам се, Боже- не съм омагьосана,
но сякаш съм златна кошута сред росена-
възнася се слънце над моя молебен!
Сполай ти, Природо, за пътя към себе си!

Пречистване

Днес зимата започва. Посоките са в бяло.
Вървя след светлината към билото на Рая.
Душата е боецът, а броня й е тялото –
дали ще ме въздигнат, единствен Господ знае!
Изкачвам планината – да стъпвам се опитвам,
но лесно ли се следва Син Божи и Мариин?!
Тавор е сън миражен! За моите молитви
и Витоша е църква, и по – добра дори е!
Добра дори е много, не зла като Везувий.
Гранитният й купол е крепост и опора –
потръпва земетръсно и ветрове го брулят,
но бди над бяла София – икона и изгора,
завинаги вградена в резбите на олтари,
в свещените темели на стари манастири;
и името й брани от огън и от сяра.
 
На Черни връх протяжно тревожен вихър свири.
 
Над зимното фучене прелита гълъб в бяло.
Вървя през светлината по билото на Рая.
Душата е молитва, а ангел й е тялото
и знам – ще оцелеем. Дано и Господ знае!