***
......
Как съм забравил себе си.
Как изведнъж се видях.
За да съм жив, е потребен
само един замах.
Само една несравнима
С нищо и никой сълза.
Ето, животът надви ме.
Нищо, ще продължа.
***
Продавам вяра. Скъпо я продавам,
защото вяра в друг човек е тя.
Аз своите измени не прощавам,
та камо ли на чужди да простя!
***
Непроницаемата маска
на сивия безкраен ден.
И слънцето, подобно каска,
измамно вдигната пред мен.
И тази тиха, непростима,
неостаряваща печал.
Тоз, който няма, всъщност има,
и който взел е – той е дал.
Предателството е на живо
и оправдава се с целта.
И слънцето, и то е сиво,
заченато във сивота.
Усещам как се приближава
и тътне детското гласче.
И не животът продължава,
а дишането, да речем…
***
Студени пеперуди по стъклата,
студено слънце между пушек лек.
И като привидение в мъглата
върви обикновеният човек.
Той стиска книга, малко омъглена,
и устни стиска в утринния мраз.
Той с други привидения се гледа,
Говорят му, но той не чува глас.
Той знае само книгата, в която
щастливо се обичат той и тя.
Любимите не зъзнат във мъглата,
не получават ледени цветя.
Любимите са кротки и огрени
от простодушие и глупав чар.
Любимите са просто уморени
от своя плах и користен другар.
Любимият човек любимо крачи,
любимо му е в чуждите очи.
Той ще изпълни вашите задачи,
но своята любов ще премълчи.
***
..
Не вярвам, че щурците пеят
безкористно и съкровено.
Двустайна песен – и във нея
видях щурчето настанено.
Видях усмивката му плаха
до правоъгълна стена.
Не бе отвикнал сиромаха
от своята злочестина.
Стоеше някак чужд и смешен
в домашната си съпротива.
А истината просто беше,
че трябваше да си отива.
Не смееше да се озърне
За къщнина или за служба.
Стоеше тъй, глава прегърнал,
като че главата беше чужда.
Усетих го, че е обречен,
и чух сигнали да изпраща.
Но аз не вярвам на щуреца.
Особено, ако му плащат.
Тишината безшумно диша.
Звездни купове като селца.
Нищо не е излишно,
думите също не са...
***
Не вярвам аз в трагичните герои.
Не вярвам аз в човешкия безброй.
Защото мойте мъки са си мои
и скапания мой живот е мой.
Не вярвам в нагласените сюжети,
в наглед импровизираната реч.
Не вярвам и в безхитростни куплети,
защото те се целят надалеч.
Не вярвам в набелязаните жертви,
дори когато те лежат в прахта.
Но най не вярвам на интелигенти,
когато се тревожат за света.
Защото онзи, който се тревожи,
живее в своя стаен небосвод.
Защото друг живот е невъзможен,
щом ти си този, същия народ.
Как вярвам аз в един човек, но где го!
Навярно той е още в пелени.
И кой ще подозира точно него,
та непременно да го съхрани...
***
И все пак нещо крие хоризонта,
върви през тебе, плаче в полунощ.
И спи до теб печалната икона,
на възрастите твои нежен мост.
Пипни с ръка пулсиращата вена,
ухото й златисто целуни.
И дай на тези стихове движение,
за да достигнат своите луни.
Отмина всичко, ала ти го чакай,
дописвай своя рицарски роман.
И гледайки в прозореца на мрака,
ще видиш, че във себе си си взрян.
...
Как съм забравил себе си.
Как изведнъж се видях.
За да съм жив, е потребен
само един замах.
Само една несравнима
с нищо и никой сълза.
Ето, животът надви ме.
Нищо, ще продължа.