Лична онтология

На кого ли трябва душа?!
Светлината е като пеленаче
Скимти и бърбори на онзи древен език
Който превръща хората в корени

Смъртта ни  е две капки дъжд
Чифт очила
И куче
Монохромен пейзаж
Без ледников период
Без динозаври в утробата си
Без един Ной дори
Без гълъби и без потопи

На кого ли трябва душа?!
На човека с пожълтелия вестник
Еверест е колкото дясната му ръка
И кръвта тихомълком години наред я катери

Дини

Тя и Той
Вечер поливат залеза
Чоплят семките му
Свиват в кесийка живот за зимата
За другата нива дето ще засадят
Отсам земния сок на диня
Оттатък ластарите на последните си години

Тя е кръгла
Като кравайче
Обиколена милиони пъти от дланите му
И от кавгите им
Той е крайъгълен
Цял живот стиска между зъби ръба
Да не се скъса надеждата
Да не се скъсят младините й

Тя и Той
Не се люлеят в люлка
Подухва вятър и ги размества в концентричния пояс
                                            От старчески вени
Две  безкръвни, но любовни телца
Тя откъсва последната диня
Той се търкулва след Нея

Баба ми

Тя не знае, че полетях
с главата надолу - 
след нея -
в едно друго небе,
дето връщане има,
ако си тръгнал по дяволите!
                Остави ми само едно име.
И нещо, което все още разплитам -
               не кълбо,
               не и посока -
бримка, която пълзи по езика на мойте години -
все ще стигна по нея до пръста на времето.
Ще наследя снопче трева
                и чорапена плетка -
за внуци и за недели.

Тя не знае,
че превърнах първата буква в косà,
а последната – във ливада
и от сутрин до вечер
между двата си гласа свистя -
до стрък изтъпквам надеждите!

Не ми остави рокля.
Нито приказки и красиви неща.
Остави ми едно високо чело.
По него бягат стъпките на моя син
и със удареното му коляно чувствам,
че болката ми пуска корен чак в далечните й вени!

Не знае,
че заших сърцето си на възел,
и че съм суха като орех -
В черупката ми друг прояде мисълта за поколения,
че съм пораснала
не повече от смъртен ръст над дъното
и не намерих стълба
                                 да се изкача
поне свещица разстояние над себе си.

Но все си мисля,
че повее ли животът, ще я разпозная.
На колене ще вземе всичките ми грешки -
ще ги погали по сърцето,
ще ги полюлее
и ще им каже, че най-страшното е минало,
докато роши с пръст последните им кичури човечност...

Моят син

Моят син не брои звезди -
очите му гледат в мене.
Сгъва кротко времето на две
и на друг език пита
защо на бялата лястовица сянката й чернее.

Моят син не е дете -
няма драскотини по коленете.
Твърди, че човекът който го обича най-много
се нарича небе.
Срича когато чете,
защото хлипа сърцето му.

Моят син е най-силният мъж -
самотите преборва с едно плюшено коте.
Виждам -
по-голям е от мен с цял ръст,
когато си премерим въпросите.

Моят син няма нужда от дати -
дните си мери с „Обичам те”
и „Прегърни ме”.
Гледам си страховете - дълги цял човешки живот...
Смелостта му надбягва  далечините ми.

Моят син е мъдрец -
помни всичко отпреди да съм се родила.
Има си лична теогония -
в началото е било словото,
после мама
и още един ред,
             в края на който сме с Бог тримата.

10.05.2012

Назарет на горния етаж

Ще спра този вятър
измачкал с подсвиркване
ръждивите рокли на градските феи -
пришпорва коне,
рамене,
в равноделните улици -
със шпори от клюки,
с копита от мнителност.

Високото име
              на Кварталната дева -
          надраскано с пощенски почерк,
напуска етажа.
Всяко стъпало е Назарет -
до цокъла,
до Първите паяжини,
Боже, чак до тавана!

Но не всяка вест тук е блага...

Закъсня  този вятър.
А Животът е прашка -
ще опъна седлото на дребния камък,
ще се сгърчи на две еластичния спусък,
ше писне ръката ми,
ще е сутрин
и Тя ще приготвя закуска -

на смутения свят
до шия потънал в прераждане...

Ореол на смъртен

засища се сърцето ми с пейзажи безсърдечни
жената с оплячкосаната старост
и детето с окуцяло детство
безсъвестният мъж със неспасяемата кръвна група
или поетът със тесла в ръката
вместо със перо от феникс
опустошена пищна гледка в раболепни рими
не ги поглеждай, Боже, с жал и снизхождение
подай им шепа кал и гледай от върха на моята вселена
как със една ръка ще изцедят вода над себе си
а с другата сами ще се посипят с пепел.
не им издигай храм!
не посвещавай в тайнство ни рождението им,
ни гибелта им!
ала поне веднъж подвий коляно и пред техния олтар
и поноси поне един живот
              над слепоочията си и ореол на смъртен!