Победата

 

Войната в моя роден край завърши.
Площадите ликуваха победно.
Народът след това се разотиде

с утехата от сладката победа.
О, колко светло, колко мило беше!
И дойде мир – мирът е победител –
за идното ще си говорим вече...
Тъй дълго и омразно беше всичко,
че можем с лекота да го отминем...
Но то се вкопчва в нас, държи ни, плаши:
Войници маршируват във съня ни.
От безконечното въже на дните
наистина ли си отиде злото?
Разбраха ли се победителите
кого и как най-сетне победиха?
Накуп е всичко, тежко мисля
и обикалям в кръг, опипвам в тъмно:
къде ли още зъзнат гласовете?
Ни вик, ни стон! И тлее в тишината:
най-страшното – че няма победени!

 

(февруари, 1997 г.)

 

 

*  *  *

 

Оставете ме да доживея така:
по поля и гори, и по друмища.
С прашна риза , с тояга в ръка.
И без никакво друго имущество.

И с една любов хубава, хубава,
приютена до моето рамо...
Трябва да има човек какво да губи –
страшното е, ако вече няма!

 

 

Сега

 

                    В памет на Пенъо Пенев

 

На него паметник не му е нужен,
над гроба му да си расте трева.
Притворството, хвалебствията са чужди
на тоя мъж. Пестете своите слова:
от разточителство не става по-богат човек.
И не тревата смачква до забрава.
Виж – той я надживя! А в пътя си нелек
не мислеше дори, че го преследва слава.
Тя в нас се блъскаше и ни препъваше.
Не ще сме с него вече в тоя път.
Поизостанали сега се лутаме във тъмното,
когато той е някъде отвъд.

 

 

*  * * 

 

Хлопна се врата и се отвори.
Казаха: „Свободен си...излизай!”
Вън нощта лежеше върху двора
черна като черната ми риза.

 

Бледи , над града очи склопили,
лампите мъждяха през листата –
над света, изпаднал във немилост,
беше болна даже светлината.

 

Аз свободен?! Можех да извикам.
Но се вслушах: стъпки по паважа.
Оттогава – стъпки...Няма никой,
А кънтят и в мозъка ми даже!...

 

                     (1956  г.)

 

* * *

 

Тревичко моя, пламнала и дива,
по дивите поляни разпиляна,
събудена от вятъра тъй рано
с очи за пролетното слънце жива.

 

От детството ми тръгнала, ти още
на детството килимите разстилаш
с омайващата детска милост,
и светиш из самотните ми нощи.

 

Тревичко моя, луда-полудяла,
да изкатериш всичките пътеки!...
О, пролетните сънища са бели,

 

на пролетта конете тичат леко...

Те в тайните ми мисли пръскат тайно
дъха на пролетно омайниче.

 

 

* * *

 

И се връщам сега да ти кажа
обещаните някога думи:
да остана до края си гражданин -
всичко друго е низко, безумно.

 

Мен ме сриват нелепите нрави,
от нелепите мисли се пазя.
Имам воля ръка да подавам,
нямам воля за мъст, за омраза!

 

Тъй си капят листата. И тихо
Есента по петите ми иде.
Мойте дни се изнизаха лихи,
твойте дни ми останаха свидни.

 

И заслушан в дъха на листата,
тоя път ще целуна ръката ти.

 

И двете страни - доволни

 

Накрая –
в спора
стигнахме до дявола
и брадата му.

И разделихме правата

регламентирано:
на тях държавата,
на нас правото
да протестираме...

 

 

Важното!

 

Паметта ми е претъпкана с излишества,
както е претъпкано небето зимно.
Важното връз камък с кръв се пише,
в кърваво писмо до брат и до любима.

 

Другото е от веялка вятър –
постни думи, празни клетви.
Нещо като газене из блато.

 

Нещо като свобода без жертви!

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Из „Песен наум”

(Избрани стихотворения. Издателство „Литературен форум”, 2012.

Съставител: Маргарит Жеков. Художник: Яна Левиева. Под редакцията на Марин Георгиев)