Мечката

стъпва в смъртта си.
Бави се.
Какво е това масло,
дето капе от ноздрите й?

Какъв е този мирис на рози?
Бог се смее в очите й.
Боровете й се покланят.
Този концерт е за нея.
Алилуя!
Пейте, ангели.
Плачете, цигулки.
Органът на сърцето й проговори.
Свирят гърдите на мечката.
Барабани...
Защо ли е тоя хаос в небето?
Радост е, че съществуваме.
Радост е, че ще умрем.
Розите миришете, момичета!
С басмената нощница на вечерта
фръкнете.
Нека мравуняците не пресъхват.
Нека жабите се любят.
Лакримоза, лакримоза...
В търбуха ми свети лъжа –
споменът ме разтреперва.
Мечката е изморена.
Дайте й корица хляб.
Целунете я право в устата.

Прелезът на вятъра

Истинската ни цел беше махалата с горичките над жп линията,
но първо предприехме онова внезапно пътуване
до сребърната вода на Мирцето,
по пътя на юг, малко след табелата “Добринище”.
Оттам по склона с боровете изкачихме останалото,
докато ни грабна слънчевият панел –
прекосяването на хлъзгавата
земя от старото гробище.
Най-горе суров метален кръст закриляше каменните стръкове
от пушека на града, но един от тези символи бе съвсем почернял
сред пепелището от Сирни Заговезни.
Как са могли да запалят гумите тук? –
подминахме въпроса отчаяно,
докато заобикаляхме кръга, за да не цапаме обувките си.
В новия мраморен акропол, сякаш изравнени с височината,
се нагълтахме с почти топъл източен вятър,
който усили гласовете ни в уличката с няколко цигански къщи
и наклона пред стадо пуйки,
чиято вяра в слънцето ги беше опиянила.

Батутът е връх на балетното изкуство

Зрителите рухват надолу с паническа висота.
Най-ниското момиче крещи, че светът навлиза в нова фаза,
че ние сме поколение от изгубени лунатици,
които умеят да се блъскат като никой друг.

Женският пазар, 2000 г. сл. Хр.

Пъстроцветно ветрило.
Шум от ниските гласове на
жени, от мълчанието на по-младите.
С цигара в уста и ръце, заети от
един друг живот,
те приличат на моряци,
политнали в миг от вълнението.