Бейби М
Бейби М обичах те всеки път когато
пиянските дни бяха вечни
когато пияските дни бяха среднощните бунтове на спасителя
Обичах те тогава... Бейби М... Обичах те
моя среднощна лудост
но тази М не е при теб заради Убиеца или Майката
или Мисията или Благодарността
или Лудостта или Монаха
тя е при теб само заради него
само заради името ти
Бейби М
оттогава плувам по най-порочните океани
не по океаните на ръцете или бедрата ти
не по красивите улеи на врата ти
не по гъстия тамян на косата ти
не по оковите на очите ти
не в затвора на блясъка ти
натискам педала на Буика си
Хайде да нарисуваме няколко картини
хайде
да нарисуваме няколко картини с
глухарчета
или с оранжеви одеяла
прогорени с истински евтини цигари...изсмъркани
с тежко среднощно вино
единственият начин да оцелееш тук е да умреш
да умреш в тази променяща се синя форма
на урбанистичния крясък
кошмарите на Антониони
хайде да си нарисуваме няколко картини
с пустини
картини със сфетофари
единственият начин да оцелееш тук е да полетиш
да препускаш... да препускаш през паниката
после да седнеш на ръба на оранжевото си одеяло
дворец в покрайнините... корозивен дъжд
песен дълга милион години...стаи широки колкото
същото това време
очи верни милион години
хайде
да си нарисуваме картини с
гейове
картини с гълъби
с аналитични криле... летяща аналитичност
ягоди и мляко... конкретика и пера
да си нарисуваме Познан
да изпеем кантата за свободното време на
сините пауни
да засвидетелстваме смъртта на джазмена
хайде да си нарисуваме картини с
надргобни камъни
със самолети... с котенца
да изпратим няколко картички... да ги изпратим
до Япония
да направим така че да се върнат
милион години по-мъдри
милион години по-истински по-далновидни
да нарисуваме няколко картини
с макове
или да изпеем няколко псалма... или да пикаем на бога
и да забравим всичко това
Свят в който блусовете убиват певеца
Принадлежа на свят в който блусовете убиват певеца
в който няма друг път наоколо
в който тя изтръгва вътрешностите му...и храни с тях молещите се
молещите се мръсни сиви котки в делириум
отблъсква ръката която я измъчва
с широко отворени очи стоя и се възхищавам
и танцувам върху безумните й неуморни огньове
Принадлежа на свят в който публиката е по-опитна от
певеца на сцената
от Синия Ангел
с фалшиви криле залепени за носа му
Принадлежа на ръба на скалпела
откъдето гледам града докато си пробивам път през него
принадлежа на това което ще съм после... на последното кървене
как мога да принадлежа на свят в който блусовете
убиват певеца
и пианата са оплетени в паяжини на сбогуванията
и басите са обвити в най-сладкото здравей
и някои неми малки песни
на случайни сини минувачи
Принадлежа на свят в който колелетата скриптят „милосърдно”
и „сатенено” и „метално” и „ кадифено!”
Синята Пеперуда е отворена цяла нощ
джин, моля, кукла, опасен джин
Принадлежа на свяг в който блусовете убиват певеца
и всички групички са обратни на движението
в който тя отрязва пръстите си , тя е Испанската Лейди
полагаща розата си в ръката ми
и аз изгарям да танцувам с лудите й неуморни
огньове
базалтово замайване... но това е просто косата й
просто нейният хоризонт... неговият/нейният само техен път
обичам блусовете както обичам този град
само когато гори
Отваряйки вратата
тъй както западните ширини трептят... оставяйки божествените си
сенки
там, в очите ти
популярни и жълти
така пристъпваме отново грешни в Светлината
която идва от Майката
минаваме незабелязани от чиновниците
по хартиените им улици
една променена околност
никой не прави проблем от това
западните ширини трептят... често умираме там
пристъпвайки отново грешни в Светлината
разсипаните зърна на Майката
докато Нощта посреща нежно
апостолите на желанието й
Наропа
Лордът идва... жената
къносаната й бяла коса
очите й златни гирлянди, спящи, земни Наропа
Лице в лице
там където чистата светлина царува, накъсва диханието
накъсва любовта, прави живота прекрасен, там е смъртта...
в гирляндите на Наропа
Лъвовете са тук
обезумели следват извора
булото, чувствителността, символа, пътеката... Наропа
Съюзът не е път към
щастието
улиците й, перата й, къната, листата...Наропа
Свободни небеса
преди градините да изсъхнат
небето става рокерски синьо, хайде излизай
Наропа
Доволна е змията
без вина,
без напускане, без завръщане, вратите през които премина
така свободно
Наропа
толкова отвъдна
Сияйна е тя
Прозирна по рождение, нито жива, нито мъртва
нито известена, нито чула за затвора от птичи пера
Сияйната Единствена, тя идва
Безгранично небе, без форма на залеза
или възнесение за по-висшо възприемане на Истината
Сияйната Единствена, тя зове
З
абравеният стар Буда
Приют за лицата, пръстите, ходилата и езика на
Сияйната Единствена, която зове
Отново страхотният живот, самолетите до един наблюдавани
от Окото, не втората, четвъртата или третата
Сияйната Единствена от раждането
Луната във водните капки напоява смъртта
завинаги, след което, без повод те забравя, в съня
О Ти Сияйна Единствена, неумолима
И без това ще трябвада да открие своя самолет
без страст, съкровища, без загуба или печалба
Сияйната Единствена се оправдава
В съня, потъва толкова дълбоко, прощава им и плаче
плаче за златото и копринените долини
Химните на бедността...Сияйната Единствена
седи в тишината
и плаче
Заключрние за чувствата
Получаваш това, което заслужаваш
серпентинови рога
разцъфваш на слънцето
заради никой друг разцъфваш заради себе си
пресичаш Нощта, своя Хал, Битката,
и се напускаш отвърте
избутваш „Аза” навън – където и да си
където чувствата се сблъскват със слънцето
където всички златни утроби са една
и всичко което си станал
е всичко, което ще бъдеш
нека ръката да звъни и диша
и царува над теб
без его
съвсем освободено
Цепелиново разцъфнало небе
Все още мога да чувам влака на гарата
Да виждам малките самолети прелитащи наблизо
Неспособни да различат посоките днес
Утопична реалност, утопична усмивка
Моето дежа вю момиче гледа през мен като
През въздух
Калейдоскопичната й рокля и мармаладените й обувки
Начело на цепелиново разцъфналото небе
Начело на чистотата и святостта
А над парка Гьорлиц слънцето никога не залязва
Докато някое момче се учи да свири на китарата си
Старите започват да натъкмяват сцената
Нека и това момче да спечели няколко белега
Все още мога да виждма гигантите в полет
Да чувам шума на бензина в търбуха им
Звяра който веднъж погълна стария Йона
И го изплю в девет сутринта
Моето дежа вю момиче си оглежда грима
Счита че е фалшив, отчита промяната си
Начело на цепелиново разцъфналото небе
Начело на сбогуването, после и тя става небе, така е добре
А над парка Гьотлиц слънцето никога не залязва
И през нощта можеш да четеш по звездите
Слънцата на всички светове, на всички идни възрасти
Като нас трябва да спечелят белезите си
Все още мога да видя молещите се
Да чуя прошепнатите довиждания
Думите отекващи всяка сутрин
Докато гигантите идват към девет
Виж, Йона излетя от клетката си
Затворът е неговият създател , неговият съдник
Начело на цепелиново разцъфналото небе
Начело на единдствената нощ , като крадец
Стихове за теб
Ето пак съм тук, седя на любимия ти диван
И всичко е толкова нелепо, докато се преструваш, че никога
Огънят не е бушувал в нас
О, да, свещите ти разказват историите си, а пепелниците ме държат буден
Съзирам следите на младостта си между пепелта и розите в твоя ден
Правиш всичко толкова хубаво, поднасяйки ми вино и тишина за разбиване
Всъщност нищо няма значение освен тези стихове
Които до един са грешка
Добрите ми обноски са погребани, твоето безгрижие забулва всичко
Като галерия от благоухания, нарисувани с тайнствено страхопочитание
Все още съм благословен с чувство, ако искаш можеш да го помиришеш във въздуха
То наранява хиляди пъти повече от гордостта в светлината на свещите ти
Така че нека си останем нереални, ще докараме нещата до някакъв смисъл
Всъщност нищо няма значение освен тези стихове
В които си толкова силна
И така, казваш, че има нов мъж в живота ти, с удоволствие бих го срещнал някой ден
Не се съмнявам, че ще му кажеш всички тайни, дребните неща, които си споделяхме
Не се съмнявам, че е много хубав, все по-смел, все по-мъртъв в чинията ти
Виж, бягам от вечерята, таваните още шепнат името ми
Ти никога не съблече нито душата си, нито лицето си за мен
Всъщност нищо няма значение освен тези стихове
Стихове на упованието
Усещам как се владееш, изглеждайки толкова истинска, толкова дълбока,
Толкова нежна
Търсех спасение, но разбрах, че никога няма да го открия в прегръдките ти
Кожата ти е така уморена, отвратена от лъстиви погледи
Получи всичко, което искаше, нищо не ми остави, освен тази опетнена пола
Която очаква от мен да се раздам, докато държиш чувствата ми извън играта
Всъщност нищо няма значение освен тези стихове
В които не се оплаквам
Ето пак сме тук, задавам си същият стар въпрос
Не си виновна за моите провали, направих всичко за да си тръгна най-сетне
Стаите ти изглеждат пусти, тайните ти гости си заминаха, но само в тях
Всичко е запазено, никога не съм прахосвал безценния въздух
Докато купуваш надгробен камък за мъжа си, хей, аз може би се нуждая повече от него
Всъщност нищо няма значение освен тези стихове
В които ти се огъваш
И като цигарен дим се връщаш, като сажди чакам да залепнеш за мен
Не се сещам за нещо по-възвишено, идващо по сигурен различен път
Идващо от знание, което не би те накарало нито за миг да съжаляваш
Завършена си, както никой друг, както аз самият никога не бих бил
Виж, диванът хлътва все повече, това е чашата, в която се опита да ме нарисуваш
Всъщност нищо няма значение освен тези стихове
В които няма да съм победител
-------------------------------------------------------------------
Превод от английски: Росица Пиронска