Ще ми платите, помнете ми думата, ще ми платите. И тъпкано ще ви го върна, за цялото зло което ми причинихте и за партитата, които устройвате помежду си, свине такива валящи се в тинята, седем романа, ето какво съм написал, и ги пратих на най-добрите, а после на не толкова добрите издателства: отказани.Тогава взех и ги издадох на собствени разноски и ги пратих на най-известните критици, а после на не толкова известните: пълно мълчание. Тогава ги пратих на най-видните писатели, после на не толкова видните: всички ги подминахте. А сега ще трябва да ми платите, ще ви накажа, ще ви окепазя, ще направя така че да ви заболи, наистина много да ви заболи.

Докато пишех и плюнчех хектари марки, изкарах грамота за пилотиране на малки самолети за туризъм: защото небето е по-благосклонно от земята, а също и защото в някой хангар от съзнанието ми назряваше интуицията, че един ден ще ми дотрябва да знам да пилотирам малък самолет. И сега, понеже се провирам сред сгъстилите се на силно католическото римско небе облаци, над мястото на вашите прегрешения и на скорошното им наказание, виждам че не съм си пропилял времето. Перката фучи, крилата потрепват от ранния летен вятър, докато аз - безстрашният бомбардировач излетял от летище Урбс преди пет минути - съм на път да изпълня святата си мисия.

Чувствам как моторът бръмчи, но това което бръмчи още по-силно в мене е горивото на омразата и то би било в състояние да ме отведе чак до Америка: но на мене ми стига да стигна Вале Юлия, да нанеса удар и да си замина.

Гадове, пращах ви романите си, като към тях винаги добавях по няколко реда пълни с внимание, някой път кратки отчаяни писъмца, претеглени до последното прилагателно, така че да ви разчувстват, да ви трогнат, но вие се подигравахте, съжаляваме, но вашият текст не влиза в издателския ни проект. Сякаш имате издателски проект. Вие издавате каквото попадне, разтваряте бедра и снасяте ужасии, които заслужават милостта на огнеупорен сейф. Калпави, ненужни, недовършени: а на всичко отгоре на корицата не ви е срам да слагате увисналите си физиономии, вратовръзките си на мошеници, тарикатските си усмивки. Но аз сега летя както божия ангел, волята ми е чиста и наточена като сабята на небесното правосъдие. Долу виждам как се изнизват Тибър, мостът Милвио, стадионът Фламинио, трансексуалците, трамваите, обичайният римски живот, все порядъчни хора, които пет пари не дават, и цяло щастие, за тази мръсна и гнила литература, която довечера ще чества най-противния си ритуал: присъждането на Главния приз.

Какъв позор тоя Главен приз! Каква гадост! Боже, колко ми се иска да го получа. Да бъда сред петимата финалисти, които сега следят гласовете добавящи се на таблото, правят се на разсеяни, уж нехаят за какво са дошли, усмихнати. А през това време отчитат, че гласовете в моя полза растат и че оставям другите далеч зад себе си. Ама че съм глупак!

А всъщност нищо подобно: вие ми пречите да съществувам. Писал съм семейни саги развиващи се в Умбрия, готически романи, редактирал съм младежки вестници, научна фантастика, хипереализъм, психологически драми, дебели исторически романи: нито един не ви хареса, проклети псета. Само инструкторът по пилотаж ми каза браво, раздрусвайки ми ръката след последния тренинг по кацане.

Вие сте там долу: не само окото ми, но и петата ми ви вижда, противни буболечки заслужаващи да ви размажа с крак. Фукате се с костюмите си, с мацките до вас: слагате в устата си от лакомите хапки, пийвате си от виното, поздравявате се едни други, давате интервюта на разни подлизурковци от светските и културни страници, прегръщате се и се целувате. Виждам как ликувате, как си фръцкате задниците, щастливи, че сте се наредили сред преуспелите. Петима финалисти тази година, петима следващата, пет години по-следващата: има за всички вас, но не и за мене.

Светът е пълен с просяци, с хора които живееят от ден за ден, протягайки ръка и не получавайки нищо друго освен заплюване, с бедняци които биха желали поне една малка награда от сребърен станиол. Готов съм да бъда техният Спартак.

Ето: давам зелена светлина на бомбите. Както има щъркели, носещи бебета, така има гарвани, носещи разруха. Аз нося грижливо събрани лайна в множество найлонови торбички и тресящи се в момента ги пускам върху градината на Еден, върху саката ви, върху високомерието ви, върху яденето по масите ви на главни издатели и храбри писатели, върху телевизионните камери и върху прегърбените рамене на културния аташе, върху вашите свободно-зидарски сюжети, навсякъде пускам лайна: никой бункер, никой мравуняк няма да ви спаси. Опитвайки се да избягат, дамите се спъват в роклите си, ужасени младите писатели бършат с ръце оплесканите си сака, журналистите гледат нагоре и така мога да ги уцеля право във физиономиите.

А петимата финалисти? Те се само четирима, петият предстоеше да дойде, той беше фаворитът, но закъснява, дори много закъснява, останалите четирима вече тържествуваха, потриваха ръце заради неговото отсъствие. А сега вземете тези четири торбички, възхищавайте се как се пукат върху ви. Как лайната потичат през яките на белите ви ризи и в очите ви, радвайте се на тази заслужена награда. Ето накрая, пращам ви петия писател, фаворита, най-интригуващия подмазвач: вижте всички, как се търкаля целия преобразен от небето на отмъщението, ужасният Л’одоли, с прерязано от харчове гърло и грижливо изгладен смокинг: вижте как каца върху таблото с гласовете и как връща всеки ред на нулата!

---------------------------------------------------------------------

Преведе от италиански: Евгения Динкова

----------------------------------------------------------------------

© Марко Лодоли
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024