Преди години прекарах няколко месеца в една точка на екватора, страната се казваше Танзания. Преди да ида там, бях научил суахили, на който се говори в голяма част от Източна Африка и който щеше да ми е от полза.

Живеех в малък център. Вечерните часове минаваха на чай с мъжете под тамошния клонест индийски бадем. Разговарях с тях, но най- приятните разговори които водех бяха с местните сестри, носещи благозвучните имена Мелания и Леокадия. Това бяха гласове на език съставен единствено от парокситони, тоест слагащ винаги ударението на предпоследната сричка. Усмихваха се широко и винаги бяха готови да се усмихнат, успявах без особено усилие да ги разсмея разказвайки за снега, за спагетите, за земетресението. За тях превеждах пословици от моя роден град: в морето няма гостилници¹, katika bahari hapana nyumba. Мелания беше на моите години, малко над трийсетте. Здравите й зъби блестяха, бялото на очите й също. Като вървеше, се клатеше заради отеклите си крака. Так и не видях косите й, винаги забрадени със синя кърпа.

В деня на пристигането си в малкия център съгледах на няколко крачки от мене една змия. Беше тънка, яркозелена на цвят, дълга около метър. На минаване ме забеляза, спря се и като се поколеба, се шмугна под един камък. Стоях вцепенен, седнал на една пейка, мислещ единствено да регулирам дишането си. Исках да извикам някого, но се сдържах: как щях да изглеждам? Току що пристигнал европеец и вече вика на помощ при вида на първата малка змия, не ми се щеше да започвам престоя си по този начин. Но на първия срещнат мимоходом споменах, че бях видял такова влечуго. «Къде?» попита веднага. За няколко минути се сформира групичка местни хора със сопи в ръцете. Същите повдигнаха камъка и пребиха влечугото, наречено в книгите зелен мамба. Лъскавият му цвят мигом посивя, опънатата му кожа се набръчка, сякаш беше в повече. По-късно многократно бях свидетел, как местните постъпват, когато между къщите открият змия. Те не се шегуват с природата, не си играят да я опитомяват.

Вечер обичах да се разхождам по брега на реката. Сред воя на нощните зверове чувах на моменти откъм шубраците мелодичния звън на камбанка; започнеше ли, не спираше. Във вечерната тъмнина звънтеше, звънтеше и аз възприемах това като предупреждение. Предупреждение за какво, не можех да определя; спомням си само, че звукът на камбанката беше нежен, от тия дето на провинциалните гари известяват префучаването на влак.

Връщах се на походното си легло в очакване на вечерния сън в девет. В нощната шумотевица долитаща от блатото сънищата ми бяха безшумни.

Една вечер докато се разхождах, усетих върху лицето си едва доловимата мимолетна милувка на крило на прилеп, това беше най-нежното усещане, каквото някога бях усещал по лицето си. Предишните години бях имал възможността да забравя всякакви милувки. Дори нямах време да осъзная отвращението си, от изненада изпитах нещо като смътна благодарност за тъмнината и за лекия допир. Мигновена тъга ме накара да забравя тревогата. Ако тялото има каквото и да било сетиво за заточение, то е в кожата.

Дойде треската. Под формата на амебена дезинтерия се прояви маларията. Губех вода и тегло през всички пори, не можех да ям нищо без да повърна. Отиването до тоалетните беше мъчение и несигурно заради това че от маларията очите ми се бяха възпалили и не виждах добре. На края на първата седмица не бях вече в състояние да стана от леглото.

Сестрите ме спохождаха, чувах ги как си говорят зад завесата на мустикерата. Тази преграда, която ме отделяше от действителността, ставаше все по-плътна.

Сетивата ми бяха обърнати навътре, влушвах се в себе си. През тия безсънни нощи започнах да усещам една непозната за мене миризма. Идваше от гънките на слабините ми, от мишниците, вдишвах я постоянно, опипвайки тия места с пръсти и душейки я. Беше миризма от миналото, на каучукова топка, на първата дъвка в живота, на прясно окосена трева. Хвана ме страх. Като пъргава маймуна галеща на минаване клоните, носът ми се плъзгаше душейки миризмата по опънатите ми нерви и ги опипваше отвътре. Не бавно: гаснех мигом. Времето минаваше, бях на ръба на бъбречна блокада, говореше за това малкото тъмна урина, която отделях. Миризмата изпълни ноздрите ми, тя се носеше като пресен тамян над кроткото ми безумие. В морето няма гостилници.

Една вечер дойде Мелания. Донесе пилешки бульон. Не мисля, че ми каза какво носи, струва ми се че нищо не каза. Повдигна завесата на мустикерата. Навън цареше както винаги топъл мрак, аз лежах под едно вълнено английско одеало. С рязко движение Мелания отметна одеалото, аз зъзнех, сконфузен по-скоро от маниерите й отколкото от студ. Вдигна ме да седна в средата на леглото, извъртя навън измършавелите ми крака и настанена до мене, ме заклещи в прегръдката си, от която не можех да помръдна. Бялото ми дръгливо тяло потъваше в нея, рамото ми се губеше в тъмнокожата й ръка. После лъжица по лъжица ме накара да изпия всичко, което беше донесла, дори й да повръщах, тя събираше повърнатото в един леген сложен на коленете ми и ми го пъхаше обратно в устата.

Не знам откъде беше намерила това пиле, не знам колко беше платила за него. Сега знам единствено, че това е най-ефикасното средство против дехидратация. В оня момент бях прекалено слаб за да откажа, понасях храненето като мъчение, което не можех да избегна. Неловко е да умираш, когато някой настоява да те спаси, си мислех, парещ от треската.

Следващите дни тя се върна за да ми донесе отново от бульона и така докато бульонът беше изцеден до последната костица. Взех да усещам вкуса му натискайки с езика върху небцето. Беше по-вкусен отколкото съм склонен да смятам, че може да бъде на вкус един пилешки бульон. Стискането на тялото ми с нейното рамо ми придаваше повече сила, отколкото беше нужно за да ме придържа. В тайното й усърдие прозираше престараване, някакво свръхусилие, което не те оставя да си отдъхнеш. Беше сурова, рязка в маниерите си, които бяха като укор на човек, който безмълвно ти налага волята си.

Треската спадна, продължаваше само дезинтерията, хванах самолета, обаждах се отвреме навреме на Мелания с по някоя картичка. Животът, който изтичаше от мене мимоходом и сред миризма и който ми беше върнат с лъжица, беше още повече мой от предишния, незаслужен, пропилян.

------------------------------------------------------------------

¹ В морето няма гостилници - неаполитанска пословица, означаваща «няма къде да се подслониш» - (бел. прев. Е.-Д.)

-------------------------------------------------------------------

Преведе от италиански: Евгения Динкова

----------------------------------------------------------------------

© Ери де Лука
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024