Допивам кафето и от бързане едва не се опарих. Неговият полугорчив, полусладък вкус от огромното количество захар, което винаги слагам, ме разбужда веднага, макар че бих предпочел да се излежавам още в леглото.

Да си ютубър изобщо не е лесно, вярвай ми. Ще видиш, че няма нищо общо с никакви тайни секти, още по-малко пък – с Илюминатите, къде ти!

Поглеждам разсеяно джиесема и се присещам за баба ми. Не знам защо, сигурно заради алармата, с която от години се събуждам вместо с неизменния будилник от едно време.

Технологията не просто нахлу в живота ми; тя е животът ми, моето оръдие на труда, дъхът ми, въздишките, диханието и вероятно любовта ми. От последното май не ми остава, а и кой ли ще се навие да живее с един „откачен ютубър, който по цял ден се мотае пред компютъра“? Как ли пък не, много е удобно да раздаваш мнения, без дори да са те питали! Както Ребека, преди да си тръгне – при лелченцето, в бутичето, на вилата й и дявол знае още къде! Да се разкарат и двете!

Влизам в банята, не се бавя повече от пет минути – душ-гел, прокарвам самобръсначката по брадата си, следва доста пяна за коса, за да приведа в ред „гребена“. Последен поглед в огледалото – дънките, суичъра с щампа на „Допе“ и накрая се ухилвам като прегладнял вампир.

Още не съм успял да си нахлуя кецовете, и вече ме търсят по мобилния телефон. Шефът ми, кой друг може да е в седем сутринта? Откакто си легнах в три призори, не е престанала да ме тормози: „Феликс, трябва да напишеш нещо за Париж, напиши нещо,
Феликс, написа ли го вече?“... Майко мила, що за човек? Е, добре де, който казва „човек“, ще рече и „жена“, защото всъщност шефът ми е жена, макар да не личи много-много. С тоя депилиран мустак, дето го има над устата, начервосана като надуваема порно кукла! Да върви да се поразтъпче! А пък това за Париж ще го видим. Или мисли, че като ми плаща да й поддържам смехотворния блог на модното списанийце, ще й търпя лигавщините? Да има да взема! Но вместо това, изтърсвам:

– Добре, добре, ще стане! О’кей, о’кей, нямай грижа!

Говоря тихо, почти шептя, понеже съседите няколко пъти ме предупредиха да не викам толкова, ама шефката ми като не разбира от дума!

Да си ютубър изобщо не е каквото изглежда – да качваш видеота в мрежата, да печелиш „лайкове“, също и пари; по-скоро е никога да не си себе си, да си играеш с нервите на другите, да имаш повече неприятели, отколкото приятели и все да даваш обяснения да не би баба ти да се е „напушила“!

Живея сам, с котката Самуел (не ме питай защо се казва така – и аз не знам). Наех боксониерата преди няколко месеца уж да работя на спокойствие, но вместо да намеря търсената хармония и душевен мир, се натъквам само на тъпотии и враждебност. И после аз съм бил „странният“! Ами старците от блока и техните лигави кучета, събраните от всички точки на света лелки, дето се грижат за тях, или пък проходилките им – да не би да са перфектни, а? За бога! А! И баба ми не се е „напушила“.

Поглеждам наоколо и като помисля, че трябва да приведа в ред апартамента преди следобеда, за да кача видеота, червата ми се преобръщат. Понеже откачената-ми-шефка-Патката-Хосефа си е наумила в тъпата глава, дето я има перхидролена, че трябва на всяка цена да кача за смешния й блог с парцалките видео за атентата в Париж, и то веднага!

Взирам се в огледалото и за кой ли път се съмнявам, макар откачената-ми-шефка-Патката-Хосефа да е сигурна: „Ютубърите били „новите журналисти“, „The New Journalism“? Бла-бла-бла... Колко невежество! Как ли пък не! Обаче забравя, че аз съм на двайсет и шест години, не на четиридесет и шест като нея и виждам света малко по-различно. Освен това не разбирам защо трябва толкова да се пънем с Париж или Мадрид, когато Париж вече е навсякъде? Значи има нещо, което светът прави зле – не, ами много зле.

Браво, просто прекрасно! А да не би това женище – мустакатата ми шефка, да иска да ми каже, че вместо да си въобразявам как мога да имам един милион абонати, е по-добре да отида да се пързалям? Майко мила, ако ми стискаше, щеше да види какво значи ютубър, на когото не му пука!

Изкарва ме от равновесие – пак ми звъни. Тази да не е оглупяла, я?

– Добре, добре, ще го направя...

Отговарям, затварям и оставам като оглушал и онемял насред мижавата боксониера, дето я имам.

Разпилян съм, вече даже котките не ми харесват, нищо не ме кефи. Завърших „Аудио-визуални технологии“, не опитомяване на терористи. Да видим дали сме способни да го проумеем веднъж завинаги? Или може би е моя вината, че човечеството се е побъркало?
Развързвам си връзките, свалям маратонките, дето ги нося ей така, да се правя на това, което отдавна не съм, и се отпускам на дивана срещу компютъра. Ако го фрасна един път, ще му дам да разбере пък на него.

Започнах с видео игри – детска работа, после постепенно се пристрастих към интернет и социалните мрежи... Дори не си дадох сметка кога точно всичко се превърна в работа.
Не исках да стигам дотук, прекалено далеч съм от идеалния занаят: да качвам забавни видеота, които не натоварват. Обаче Хосефа е друга, опълчва срещу всичко, вижда го радикално, вярва си, изживява драмата като игра и сама се превръща в драма.

Отивам до компютъра, включвам го и започвам да търся информация. Франция, Франция, Париж... Новини от последния час...

Настоява да монтирам видеото наполовина глупаво (разбирай – както винаги), но вместо да се надсмивам над простотиите на поредния идиот, да направя нещо – чудо вероятно, та да вмъкна в цялата каша парижката драма. Ами не го разбирам, честно, не
го разбирам! Как може да се направи от нещастието – шега, и обратното? Тя не е добре с главата.

Мисля го, кроя го – как трябва да стане? И не стигам до никакъв извод. И имай предвид, че умувам от вчера, откакто съобщиха за атентатите.
Гледам втренчено в компютъра и си казвам, че щеше да е много по-лесно, ако просто бях продължил да се забавлявам с видеота, без да превръщам това в начин на живот.
А сега какво да правя? Пък уж щях да излизам с колелото... Нищо подобно, прецаках се. Сменям видео след видео и се питам защо светът не кара постарому, както Бог го е създал? Какво значение има къде ще си пиеш бирата, в Сирия или в Русия, щом изобщо имаш избор да я пиеш? Нищо такова, трябва да качвам безсмислени видеота, вместо да изпружа спокойно крака под някоя маса, съзерцавайки лазура над мен с халба в ръката където и да било – в Близкия изток или в Щатите.

Трябва да качвам видеота. Трябва да измисля как да свържа поредната простотия на новия сополанко с разтърсващата драма на тероризма. Просто лудост!

И докато погледът ми пробягва по редовете на бликащата информация – лавина от мнения, новини на различни телевизии, вестници от цял свят, лични коментари...

Изведнъж решението идва самo днес няма да кача нищо. Ни-що! Нямам сили, няма да
участвам в шантажа нито на шефката ми, нито на света.

В този момент отново звъни телефонът. Напът съм да пратя Хосефа-Дългия-Мустак да се пързаля, но този път е... Ребека? Откакто скъсахме преди почти половин година, не съм чул повече нищо за нея и нямам представа какво се е случило... Ама и нея на бърза ръка ще я пратя да се пързаля, ще види ей сега...

Обаче не правя нищо такова и пръстът ми замръзва на бутона с червената слушалка: на Ребека брат й Пабло учи в Париж.

Джиесемът спира да звъни за момент, докато аз междувременно решавам как да постъпя.
Ще кача видеото на сополанкото от Барселона, който опитва да майстори пиратки вкъщи, изгаряйки си пръстите и накрая ще направя умопомрачителните заключения: не на войните!

Звуковото съобщение, което тъкмо получавам, ме кара да замръзна и секундите, в които оставам като парализиран, ми се струват вечни. Страх ме е да го прочета. Е, какъв ютубър само, дето се сковава от лошите новини или може би от смъртта? Стискам несъзнателно мишката на компютъра и усещам неимоверна решителност да кача видеото в мрежата.

Вече съм решил: каквото и да стане с Пабло, работата ми, която преди приемах полу на шега, би могла да бъде спасителната капка на този свят, пълен с лудости, но също и с невинни ребеки, в името на които си струва да се бориш повече от когато и да било...

--------------------------------------------------------

* Автопревод от кастилски – Росица Василева.

Разказът „До Париж без връщане“ бе отличен с Грамота на финалистите в IX Международни литературни награди „Константи’ 2015“. На 31 януари 2016 г. на официална церемония в Общинската библиотека в тарагонското селище Константи бяха оповестени и наградени писателите, носители на тазгодишните едноименни награди за литература. Първите места в отделните възрастови групи бяха за испанците Мария Комес Гарсия, Том Коломе, Марга Монесийо Перес и Микел-Луис Рубио и Доминго.
Конкурсът се проведе в три възрастови категории. На тема „Младите“ тази година писаха и се състезаваха с неиздавани досега кратки прозаични творби 300 автори от Испания, Италия, Швейцария, САЩ, Еквадор, Чили, Колумбия, Аржентина, Мароко и др. страни. Призираните творби, написани на кастилски и каталунски, вече са събрани и издадени от тарагонската издателска къща „Силва“ (Silva editorial) в сборника „Есета за младостта“ (Relats de joventut).

------------------------------------------------------------------------------------------------

© Росица Василева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016