откъс
Поява на Слънцето. То се опитва да пресъздаде ситуация, но това не му се отдава лесно, защото е не емоционално.
Слънцето
Слънцето се прибра уморено. Беше гладно и от нерви му избиваха протуберанси. Имаше и черни петна.
- Дай да ям, стара майко!
Старицата му сипа шкембе чорба, подлюти я, подкисели я и сложи много чесън, за да му убие гнева. Седна до него. Гледаше го докато яде.
- Как мина днес? – попита.
- Като вчера – отговори Слънцето с пълна уста.
- С пълна уста не се говори! – не издържа Сузана и се обади от коша с мръсните дрехи.
- Тук има чужди хора! – Слънцето остави лъжицата и се изправи.
- Не. Няма! – Старицата го натисна да седне обратно – Яж, че ще лояса и не говори с пълна уста, че ще се задавиш като Симо. Та, как мина днес?
- Нищо особено... Огрях навсякъде, залязох навреме... обичайното.
- А нещо ново на Земята?
- Нищо ново под Слънцето – изхили се то и се задави – отивам да спя.
И когато захърка, Сузана излезе от коша с мръсните дрехи.
- Ти да не си бабата на Слънцето?
- Че коя друга!?
- Ами, питай го тогава откъде извира реката Ейнджъл. То сигурно знае.
- Всичко знае, горкото, но е неразговорливо и темерутесто... ама ще питам. Сега върви, че нощем става да пие вода.
Сузана и Черния Козел продължиха пътя си.
- Да си говорим за нещо – предложи Козела.
- Не зная за какво...
- Помниш ли първата ни среща? – попита Козела и очите му просветнаха в мрака.
- Аз те измислих... една събота... следобед. Отивахме с баба на гробища...
- Глупости! Аз те открих!
- Тогава ми беше тъжно...
- Винаги ти е тъжно и това ме уморява.
- Знаеш ли, че мога да те забравя и ще спреш да съществуваш?
- Това е смъртта. Непомнене. Забравяш и забравеното умира.
- Не съм толкова зла. Успокой се. Днес няма да те забравя.
Сузана
Козела не е лош, но е опърничав. Лепнал се е за мен от години. В началото напираше и в тоалетната да влиза... Още беше малък и глупав. Знаеше няколко страшни истории и играехме на бутанка. Като порасна започна да бута други хора. Те пък умираха... някак странно само от едно побутване, ама пък всичко се случва, казваше баба...
Като малка исках да имам приятелки. Исках да съм царица и те да изпълняват желанията ми. Излизах на улицата и всички се изпокриваха. Отиваха да играят в други дворове. Баба казваше, че съм кривогледа и затова бягат. Плаша ги. Сестрата на баба казваше, че ги плаша, защото нося бабините дрехи. Преправени. Преправените дрехи бяха гордостта на моята баба. От една стара пола ми уши сукман. От кафявата копринена рокля – костюмче с бяла дантела... Понякога обличах бабината жилетка. В гардероба имаше дрехи на майка ми, но не беше разрешено да ги пипам. Тях ги ядяха молците. Можех да нося само синьото таке. То пък ми беше голямо и падаше над очите. Нищо не виждах. Слагах го, когато баба я няма, заставах пред огледалото и си представях мама...
Зяпачите
В Япония урните с праха на мъртвите се съхраняват в домовете. Има олтар. Смята се, че единственият начин да не забравиш някого е да го виждаш всеки ден... Забравят се неща, хора, събития. Всичко се забравя. В Африка живее племе. Всеки прави резка по тялото си, след някое събитие в живота му. Казват, че там имало една жена. На кожата й нямало празно място. Всичко отбелязвала: ухапване от змия, първата целувка, първото дете, първото зъбче на детето, голямото боледуване, пресъхването на реката, нападението на тигър... Интересното е друго. Хората от това племе никога не заболявали от алцхаймер, а също така и от склероза. От друга страна, това може да се обясни с факта, че умирали млади.
Обикновено от инфекции, проникващи през разранената кожа...
Козела
Циментираната алея, която води до 33 парцел. Там е гробът на дядо й. Сузана не го познава, но всяка събота го посещават. Има каменна плоча. Баба й сади цветя. Има малко прозорче. Вътре – кандило. Налива се олио в чашка. Запалва се фитил. Прозорчето се затваря и остава да свети. Гробът е малка къща с прозорче. Някъде трябва да има врата. Всяка събота Сузана търси вратата. Не я намира. Става скучно да търсиш несъществуващи неща. Може да се разплаче, но и това не прави. А после, по циментираната алея, обратно към къщи. Топъл тутманик. Понякога геврек. Обувките са с два номера по-големи, защото краката растат. И ръцете растат. Ръкавите се скъсяват. Нищо не е по мярка. Усещане, че не си на мястото си. Можеш да се разплачеш, но няма полза. Мълчиш и си мислиш, че слънцето е топло и меко. После се сещаш, че нямаш майка, защото тя се е обесила.
- Къде е къщата на мама?
- Каква къща?
- Дядо си има къща. Ходим да го видим. Къде е мамината къща? И кой пали кандилцето?
- Майка ти е в друг град.
- И кой пали кандилцето?
- Едни хора.
- Какви хора?
- Стига си питала! Като му дойде времето, ще разбереш! Сега кажи 7+8 на колко е равно?
- Седем и осем е равно на седем и осем.
- Боже! Боже! Нищо няма да стане от теб... Чистачка няма да те вземат.
- Слънцето оженило ли се е за Луната?
- Не.
- А за кого?
- Научи се да смяташ!
- За кого се оженило Слънцето?
- За никого. Ако се ожени, ще се народят слънца, на земята всичко ще изгори и ще настъпи голям глад. Ще измрем...
И Сузана млъква. Затваря очи. Вижда един огромен Глад, който повдига крак и я настъпва.
-----------------------------------------------------------------------------------------
Мария Станкова, "Сузана и зяпачите". ИК "Жанет 45", Пловдив, 2012
------------------------------------------------------------------------------------------
© Мария Станкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012