Глава първа
Автостопът

Днес, в сегашното ни време, което няма да обрисувам нито научно, нито доктринерски, философски и знам ли още как, да пътуваш на автостоп си е риск, при това от най-високо-рисковите. Онези ми ти автостопаджийски забележителни изживявания си останаха по старите филмови ленти, по приключенските романи и по клиповете на музикалните звезди – и даже и на подзвездните изпълнители. Сега, както стопаджиите, така и автомобилджиите, практикуващи такъв превоз от добро сърце, не упражняват ролите си. Освен засилващото се „озверяване” между хората, лежащо в основата на този спад, за него допринася и притежанието на автомобили от кажи-речи всекиго. В отказването от стопаджилък не включвам магистралните труженички. При тях пътуванията са другоячева практика. Схванал съм ги тия неща, но изпаднах в цугцванг¹ положение и… вдигнах палец. Автобусът от София за Варна, с който трябваше да се добера до Разград, взе че се потроши някъде близо до паметника на Миткалото² и - ни напред, ни назад. Е, случва се, но бързах. Сигурно и другите пътници имаха неотложна нужда да се придвижат своевременно до своите си обекти, но аз… за себе си, естествено, се притеснявах. Докато пристигнеше друг автобус на превозвача, че да ни допревози, „волът щеше да се отели”, както се казва за такива забавяния. Изпаднали в ситуацията всеки сам да се спасява, върнах се бегом до близкия завой и с раничката на гърбината заразмахах палец като претърпял катастрофа неудачник. Известно време „поздравявах” профучаващите всякакви превозни средства и преди още да ми се откачи ръката от тази гимнастика, пред мен плавно спря искряща в бледосиньо „Тойота Ярис Версо”. Не точно марката, макар че в нашия град бръмчаха десетина такива и ми харесваха визуално, а регистрацията ме хем изненада, хем не – беше разградска. Изненадата ми цъфна, понеже нашите съжители не се отличаваха с особено помагачество при усукани моменти. Освен… освен, ако се окажете познати. В сравнително неголемия град хората доста често се срещат по какви ли не поводи, а пред кафеавтомата и цигарената будка... Шофьорката бях засичал да си купува цигари и да натиска копчето „дълго еспресо” на услужливия автомат. Но освен с едно кимване и бледа усмивка, колкото да покажа възпитано внимание, „запознанството” ни не беше по-високо достигнало. Е, сега нямаше как превозвачеството да премине като в обет за мълчание. Поздравих и авансово благодарих. И нескопо,сано с мутиращи нотки в гласа, се представих:

- Филип Донев съм. Засичали сме се по разградските… обществени места. А днес и на магистралата, заради скапания автобус.

Съгражданката леко повдигна вежди и неизпускайки пътната обстановка на общо взето натовареното движение, кимна глава с кратък поглед към мен. Светкавичната ми, сега конкретна преценка, за разлика от предишните по градските улици, виждаше една стегната…, хайде дама, във възраст, която спадаше към трудно определимите. Явно поддържана отгоре до долу, доколкото можех да я огледам в седналата й съсредоточена поза. Тя намали звука на леещите трели братя Гиб³ и сякаш в унисон с тримата почти изтананика:

- Все още се казвам Цоника Джамбазова и… не съм…

Малко внезапното ѝ замълчаване и избухналото ми любопитство към несрещаното често лично име изпревари възпитаната ми нагласа:

- Добре, че не ползвах конкретно обръщение… „госпожо”, „госпожице”, макар дискриминирането по повод семейния статут да е преодоляно с „мадам”. То и тук дискриминацията е яка. По отношение на пола – мъж-жена, защото обръщението към мъж винаги е едно – „господине”, независимо дали е ерген или женен.

- Охо! – възкликна… мадам Джамбазова. – След като попътному отиваме към опознаване, - продължи тя - по работа, по любов, по покупки… посетихте столичния град, господине Донев, или… О, не сте длъжен да сваляте картите. Тази раница едва ли е пълна с пачки банкноти, но все пак, ако е поверително…

„Е, чак пък поверително!” – помислих си, макар че двете шишенца с лековита вода от крайпътното аязмо да бълбукаха в раницата, при разкриването им като нищо можеха да доведат до присмех. Освен това сигурно щеше да ми се наложи да обяснявам за какво ми е тая вода, а нямах и микрон желание да… демонстрирам, о, Боже, „доброделството” си. Какво сега – да хъка-мъкам, че баба Милка от съседния апартамент ме помоли за „този илач”, който, както я убеждавали някакви други баби „от кьорав те прави окат”. Ето защо спестих тази част от маршрута си. А иначе, ако исках да се изпиша интересен, току-виж, по въпроса за зрението на баба Милка, можех и да стигна до жабешкото суперзрение, което прави от жабите едни от най-виждащите и в пълен мрак. Дадох „накъсо” пернишкото направление и я светнах само за техническите си бизнес проблеми:

- Вероятно вече се досещате, че се занимавам с дребен бизнес – въртя няколко кафеавтомата и лавки за цигари, запалки и дреболии от сорта. Е, да де, но понякога кафемашинарията се поврежда и смяната на най-уязвимите части ме изстрелва обикновено към софийските бази… И пълня раницата.

- Я! – рязко извърна глава мадам Цоника. – Та в град Разградград няма ли… специалисти, магазини и нужното при такива случаи? – нацупи се тя.

Пак неизбежно трябваше да обяснявам, че има, но собственикът им, мой съученик, не ме особено долюбва, аз – също, по купчина причини, и… София. С електронната и поръчковата търговия не бях и нямам намерение да ставам приятел. Онова, което ме удиви, вероятно заради изненадата ми, беше град „Разградград”. За сефте го чувах, а и написано не съм го срещал.

- Град Разградград? Браво. Ваша хрумка ли е?

Така изтървал се, дори осезателно усетих, че тя се изкефи на улученото под косата ми.

Пред нас движението се засили видимо и, съсредоточени в автомобилната преизподня, се поумълчахме. Сигурен бях, че след Велико Търново трафикът ще се поохлаби, но сега пред старата столица очите ни трябва да са не на четири, а на шестнайсет. Потокът коли даде своето на старопрестолния град и хоризонтът пред нас просветна.

- Като слушах машинарийските Ви тежнения, преди няколко дни и аз имах такива, сещам се сега. Е, не съвсем, но… Абе изпрах едни хубави пари в пералнята и като открих кашата им наритах машината, та чак я повредих. После, после пред огледалото си отпрах два шамара и сега устата ми отвътре, ама… - засмя се Джамбазова - сега съм сърдита на себе си – не слизаше усмивката от лицето й.

Нямаше как вече да не я попитам за визитата й в София. И тя, донякъде поотворила се, закачливо каза:

- За хубаво, но малко принудително. Чиновниците от УниБИТ отказаха да ми изпратят дипломата по пощата. Правилникът изисквал само лично връчване срещу подпис и дата на получаване. И аз съчетах полезното с приятната разходка и мотане по софийските магазини.

- УниБИТ ли? Това не е ли Библиотекарският? Вие да не би да работите в градската библиотека? – откровено се изненадах аз, както за ВУЗ-а, така повече за… късноватото дипломиране на наперената ми съгражданка.

Елегантно и немногословно тя разкри „загадката”, която се прокрадваше в учудването ми: „Всичко се сведе до изпълнението на един бас при приятелски спор, че без особени проблеми мога да се дипломирам.” А на незададения ми, но явно доловен въпрос защо точно този университет, след като няма връзка с библиотечното дело, получих отговора: „Специалността е „Културно историческо наследство” в унисон с плановете ми за екскурзоводство, паметници на културата и подобни.”

„Би Джийс”³ се оказа, че са замлъкнали, докато ние глаголствахме. Това някак сепна новоизлюпената… „културистка” и тя затърси друг диск, сякаш да не допусне антракт. В този промеждутък, май не съвсем интелигентно, но чистосърдечно, наруших моторния съпровод:

- Напълно заслужено можете за успеха да изпиете цяло шише… примерно уиски… марково някакво.

Приключилото търсене доведе пред слушателите Джон Бон Джоуви⁴ с „Легло от рози”. На фона на приятно сладката балада неочаквано остро чух:

- Да изпия едно шише? Аз шишета не пия, господине Донев.

В първия момент не схванах юмрука по утвърденото не знам откога клише. Но в следващия… да, бе! Не бях се замислял, че съдържанието уиски, а не съдът, в който искрѝ, се пие.

- Очочорихте ме. Стана ми хубаво – чистосърдечно признах забележката. И докато преглъщах откритието за себе си, Джамбазова продължи да долива към „питието”:

- Де да бяха само тия… глуповати, но тотално утвърдили се лафове. То такива – цял поменик можеш да натъкмиш. Вероятно се интересувате от футбол. И какво ще кажете за крилатата изцепка на почти всички спортни журналисти: „Отборът се върна в мача”, след вкаран гол…? Как се върна? Че той да не би да е напуснал преди гола терена, играта? А как невероятно, но прието звучи „нечовешка болка” за някакво болезнено състояние на страдащ. Нечовешка? А каква – кучешка, свинска или… лебедова, а? Но да не продължавам, че може да додея с критикарстването си.

Навлизахме в (не ми излизаше от главата това) град Разградград.

- Мадам, освен това, което дължа за превоза, става ли и да почерпя поне с кафе… с кафеена чаша, разбира се.

Зад действителното благодарско зачовърка ме любопитството с какво се занимава, „как си вади хляба” късметлийската ми превозвачка. И, за да я заинтригувам и повъзнеса, добавих, че докато си пием кафето, би ли ми казала дали съм улучил сегашната ѝ роля на трудовия фронт:

- Не остана време в автомобила да попитам, но почти съм сигурен, че сте нещо като… частен детектив или някаква сътрудничка в подобно бюро, адвокатска къща, абе нещо такова…

Отпивайки от еспресото, ръката ѝ трепна, но изразът на лицето не показа ярко изненадата ѝ. Все пак, ура, улучил бях стръвта за, еха!, интелигентната задявка. Лекото сбръчкване на носа и ехидната полуусмивка съвпаднаха с мълчаливото ми „ура!”

- … това с екскурзоводството някакво прикритие ли е на „плаща и кинжала” или Филип Донев е във властта на филмите от този десéн – въпросително разтворих ръцете си.
Джамбазова отпи малко, присви очи и закачливо попита:

- Познавате ли художника Тошо Тошев – ТОШ?

След мълчаливото повдигане на раменете ми за „НЕ” продължи:

- Докато кафенцето е уханно и горещо, предположението Ви за впечатляваща Джеймс-Бондовска, Еркюл-Поаровска или подобна… монетарница не въртя, сиреч – студено, студено. С една жена от третата възраст през седмица се грижим с всички подробности за престарелия и в невъзможност да се самообслужва художник. Освен това си разговаряме, чета му книги, въртя посрещането и изпращането на приятелите му, които го посещават отвреме-навреме. И контролирам редовното поемане на двете шепи лекарства от стареца. Съвсем прозаично битие.

- Твърде незавидно ми се вижда и горчиво даже. - въздъхнах съпричастно.

- Незавидно, казваш – оживи се пооклюмалата се гледачка. – Битието е вкусно, пише Джакомо Казанова⁵. Написвайки това, той има предвид главно „с приятен вкус”, каквото е и основното значение, според него, на това определение. А вкусът е едно от сетивата човешки, възприемано с органа „език”. Освен приятен, вкусът се приема и като усет за красиво, изящно и модерно. Приключенецът Казанова, обаче, често и сериозно е страдал заради неговите невинаги приемани от обществото екстравагантни постъпки в различните сфери, в които се е подвизавал. Затова в един момент той загърбва това си становище, че битието е вкусно, защото вкусът му е не само сладко, сладникаво, приятно и пр., а защото е многовкусно. И така, битието, внушава ни в мемоарите си той, трябва пълноценно да се изживява с всякаквите му отсенки. Той го е можел. Остава и ние да го можем и действително, и въображаемо. Толкова за мен, господин Донев. Нали случайната случка случайно се случва, но ми беше приятно и интересно да пътуваме и разговаряме. Ще се виждаме и срещаме в града. Дано за добро – вдигна ръката си новата ми позната.

Хукнах и аз да си подменя авариралите части на двата ми кафеавтомата. Бързах, защото трябваше да започна списването на… Началото, знайно е, обикновено е трудно, дори стъписващо и често начинаещият е пред отказ. Но бях основният зарибител и отказът от тази ми роля би бил равен на апокалипсис в приятелския ни кръг.

Решението стоеше като сфинкс пред очите ми: „Филипе! Започни със случилото ти се с Джамбазова, с размяната на философстването пред кафеената чашка и ето… началото. Пък тия след теб – да му берат плодовете.”

Е, доколкото можах – нарисувах уводната картина.

---------------------------------------------------------------------------------------------------

¹Цугцванг (нем.) – положение в шахмата, при което единият играч е принуден да изиграе неизгоден за него ход .

²Матей Миткалото – Матей Преображенски – Моно Петров Сеизмонов (1828-1875) – участник в национално революционните борби за освобождение на България. Паметникът е на магистралата София – Варна до с. Ново село, Великотърновско.

³Би Джийс – австралийско-британска музикална група в състав: Бари Гиб, Морис Гиб и Робин Гиб (1958).Би Джийс – австралийско-британска музикална група в състав: Бари Гиб, Морис Гиб и Робин Гиб (1958).

⁴Джон Бон Джоуви (1962 г.) – американски музикант, певец и композитор.

⁵Джакомо Казанова (1725 – 1798) – италиански авантюрист, дипломат, шпионин, търговец, политик, магьосник, писател; известността му се дължи главно на похожденията му.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Иван Димитров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021