Втора част

Вече два часа държа в ръце този Калашников под палещото слънце.

Трябва да стоя на пост между 14 и 16 часа пред паметника в центъра на Националния пионерски комплекс в Ястребино. Даваме караул от признателност към загиналите.

Пети за шести клас съм, на 12 години, и автоматът страшно ми тежи, всеки момент ще го изпусна, но това е така, защото съм много слаба. Чакам смяната на караула. Маршируваме по плочките на пътеката, която отива чак в гората, оттам завой и обратно, облекчени.

В четвърти и пети клас бях отряден председател на класа, казвахме се отряд „Митко Палаузов“, а сега явно ме готвят за дружинен председател на цялото училище. Затова ме изпратиха за един месец в този пионерски лагер за активисти. За първи път отивам някъде сама за един месец, без мама и татко. В моето училище ме смятат за будна, но тук съм от малките и се притеснявам.

Лагерът е огромен, в нови просторни сгради, но почти постоянно няма вода и все не можем да се изкъпем. Има кътове с табла на стената и стая за игра с пана от дърворезба и прежда. Тъмно зелено с кафяво и оранжево, като страховити кукерски маски.

През юли километровият плац пари. В единия му край е построена сграда за провеждане на тържествени пионерски сборове. В нея има меки столове, сцена и озвучителна уредба. А в другия са сградите за обучение. Всичко е разположено в кръг около плаца с паметника. Вчера в Комплекса пристигна лъч от Международната асамблея „Знаме на мира“. Няколко автобуса. Имаше голямо посрещане. Обясниха ни, че сме гостоприемни и щом паркират автобусите, да се втурваме към децата. Напосоки се запознавахме с деца от най-различни страни.

Отидох при едно момче от Западен Берлин. Подари ми много луксозна маймунка бижу. Ще я закача на яката на ученическата си престилка през следващата учебна година, само дано не я изгубя или някой не ми я открадне. Получих и други подаръци, които ми изглеждат страхотни. Освен маймунката в бледорозова велурена кутийка, имам и картички с адреси. Запознах се също с едно момиче от Куба и двете се държахме за ръцете, аз я изпратих до автобуса, дори се качих вътре. После дълго махахме, докато автобусите се скриха от погледа ни. Плакахме на шосето. Те бяха дошли при нас за 2-3 часа, а сякаш сме били заедно през всичките лагерни дни. Като си помисля за момчето от Западен Берлин, в гърлото ми става сладко.

Преди няколко дни бяхме за две нощувки на бивак в гората край лагера. Играхме спортни и военизирани игри. Казаха, че целта на бивака е да се закалим физически. Палатките бяха разпънати. Още първия ден ни разделиха на три отряда с по три чети, а общо бяхме един батальон. Играта се казваше „Обкръжаване и унищожаване на противник“. Аз никак не съм по спорта, но повечето беше бягане, а там съм горе-долу добре. Имаше правила и се минаваше по разни пресечени местности. Трябваше да се ориентираме.

Хукнах по маршрута, бягах известно време и изведнъж кракът ми попадна в някаквo блатисто място. Намокрих се и така ми се доплака. Докрая на бивака нямах други маратонки, а моите имаха части от плат и не искаха да съхнат. Нямах и други чорапи. Стоях като щъркел на един крак в палатката и не знаех какво да правя. Някои момичета искаха да ми помогнат и започнаха да изстискват чорапите ми в хавлия. В гората вечер беше студено. Много лошо спах в тази палатка.

В лагера съм в четвърти отряд „Иван Василев“. Имам поръчение, същото като картонените картички в училище, само че с емблемите на Националния пионерски комплекс, да разкажа на отряда кой е Иван Василев. Дадоха ми една книга и аз си преписах важното, така че съм готова за занятието. Имал е прякор Огнян. Бил е партизанин от Тузлушката чета на Омуртагския отряд и загива в сражение на 16 години. Другите точки в поръчението ми са да взема участие в разговора „Качеството – партийна повеля на всеки“, да подготвя отрядно занятие на тема „Ястребино – вик от сърце към сърце“ и да организирам още един разговор „Опознай родината, за да я обикнеш“. Ще ги изпълня, за да завърша успешно Националната пионерска школа „Ястребино“.

В Комплекса започна подготовката за тържествения пионерски сбор, който ще се проведе в края на лагера. Ще има отчет за дейността по отряди. Без да разбера как, ме избраха за асистентка на знамето. Аз съм дребна и ниска, има много по-високи момичета. По цял ден съм на репетиции. Не мога да марширувам добре и все ни връщат отначало. Когато излизаме със знамето на сцената, трябва да правим точен брой крачки, има стъпки вляво и напред, трябва да слушаме музиката и още много неща, които да се спазват. Не се справям нито с маршируването, нито с изправения гръб. Искам да се откажа, но не мога. Подготвят и моя заместничка, защо направо не вземат нея?

Пълната пионерска униформа включва бяла риза, плисирана тъмносиня пола, алена пионерска връзка, бели чорапи и черни обувки. Всичко ми е наред, без черните обувки. Моите са тъмносини с бели якички на ресни отпред. Ръководителката ме извика и каза без възражение да мина по всички стаи на лагера, в лявото и дясното крило, и да си намеря черни обувки моя номер. Някой трябва да ми отстъпи своите за сбора. Предната вечер тръгнах по стаите на каките и батковците, но нямаше толкова малък размер обувки, а и те не искаха въобще да пробвам. Някои дръжки на вратите бяха намазани с паста за зъби.

На днешната сутрешна проверка ръководителката ме изкара пред строя на 4-ти отряд и ме пита дали съм изпълнила поръчението. Не, не успях да намеря обувки. Ядоса се и получих страшно порицание пред всички. Може да ме махнат от знамето.

Написах писмо на майка и татко да дойдат да ме вземат от лагера. Майка и татко дойдоха в лагера. Подписаха се и ме взеха за два часа. Отидохме към Антоново в една гора, избрахме полянка, ядохме диня и аз им разказах. После ме върнаха в лагера. Изпратих ги до шосето и ревнах. Майка също подсмърчаше в колата и махаше, обърната назад. Преди това татко ми каза: „Как ще те вземем, стига глезотии, оставаш“.

Четвърта част

Начала и хълмове

След Ястребино, есента

Дойде 15 септември 1985 г. и аз се върнах в училище, 6-и клас съм. Още в началото на учебната година ме избраха за дружинен председател на училището. Струва ми се, че всички маршируват смешно и неправилно. Започнах да давам уроци в пионерската стая. Знам точно как да се поправи маршировката, за да се представим отлично на пионерския сбор. Мисля, че ще стана добър и всеотдаен дружинен председател.

Ястребино и Берлинската стена

2003-та, лятото. Отивам на Фестивал на козето мляко в живописното село Бела речка с българския писател Владислав Денев, който от 15 години живее в Западен Берлин. Зелени хълмове и звънящи кози.

Спим в къщата на бай Георги.

На фестивала са поканили и един асистент по групови отношения, Румен Петров от Нов български университет. Дошли са художници, писатели, артисти. С част от групата се събираме във възстановеното читалище. Сядаме в кръг на столове. Румен Петров ни раздава големи листове и маркери, всеки да нарисува своя спомен от соца. Нямам предварителна идея, но виждам, че на листа се оформя плац и пилон със знаме. Пионерски лагер.

Внезапно изплува историята с обувките. Изтрита цели 18 години.

Две кратки предистории

1981-ва. Първи клас. Първи учебен ден. Влизам в класната стая и се оглеждам. Имам най-голямата бяла панделка. Майка я уши и колоса. Първата ми учителка, другарката Пенка Гилева, пита кой ще изрецитира стихотворение. Знам какво да правя, майка ми е поръчала първа да вдигна ръка. Излизам на дъската и гласът ми звъни. Декламирам стихотворението „Чавдарче“ от Георги Авгарски. Аз съм най-добрата.

В Ястребино не бях най-добрата. След Ястребино, вече в моето училище през есента – пак бях най-добрата. И си казах: я чакай, чакай.

1984-та. Една година преди Ястребино, 5-и клас съм. Отивам на Осмия републикански пионерски сбор в София. Аз съм най-малкият и дребничък делегат от Варна. Тръгваме цял автобус, дори не един автобус, а няколко. Никой не иска да бъде с мен в една стая.

Веднъж в стаята се почука и влезе нашата ръководителка, а аз се засрамих, защото бях по едни къси плетени гащички, които майка ми слага под поличката, за да не настивам.

Този Осми републикански пионерски сбор е грандиозно събитие. Зала 1 на НДК е пълна догоре с пионери. Говори др. Тодор Живков и през три минути ръкопляскаме. Стоим повече прави, отколкото седнали. Настръхвам, докато пеем химна на пионерите „Пейте в светлата родина септемврийчета безчет, септемврийчета безчет, безчет, в стройни чети и дружини дружно да вървим напред, дружно да вървим напред. Да се учим, да работим, да строим живота нов, гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров!“. Има общ дух на солидарност и всички мислят и чувстват едно и също.

След като се върнах във Варна, нося само платнената мръснобяла чантичка с емблемата 40 години ДПО „Септемврийче“отпред, която е подарък от сбора. После върху нея залепям нещо „творческо“ с емблема на асамблеята „Знаме на мира“. Такава чантичка няма никой в моето училище, а в града имат само делегатите от пионерския автобус, най-големите активисти от Варна.

След връщането си от София разказах на татко как съм видяла старата прегърбена другарка Цола Драгойчева да стои на стълбите между етажите на НДК, а татко подметна, че сигурно вече се напикава.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

Неделчева, Д. Черните обувки, Ерго, София, 2021, с. 130, ISBN: 978-619-259-012-3.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Десислава Неделчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021