Нетленни сенки

 

(Нито една звезда, човешка съдба
или стръкче трева не изчезват безследно
във вселенската памет на водата)

  

 

 Христо Ночевски от Врабчево ходил по някаква кирия с каруцата към Орхане. На връщане возил до Ловеч двама изволнили се след войната доброволци. По пътя, като разбрали откъде е, те му разказали това-онова за Кочо Сертов. Така стигнала първата вест за него до селото. Момчетата разправяли, че Кочо бил голям куражлия по време на боевете и лично князът му дал ордените на парада в София. Не знаели обаче, дали е останал на служба във войската или си е тръгнал към Врабчево.

 

На Кочо майка му ходи у Ночевци да разпита за това, което бе дочула,и Христо ѝ разправи надълго всичко, което му бяха разказали доброволците. Май че добави нещо и от себе си за Кочо и княза, защото го бе разказвал много пъти и вече не беше съвсем сигурен кое как е. Врабчевени се надяваха около месец да си дойде Кочо с ордените, после някой рече “сертовска му работа” и другите новини го изместиха от селската приказка. Само брат му Дуди все така вярваше, че скоро ще си дойде, а майка му продължаваше да пали вечер на иконостаса свещ за него. Старият Кальо не рече и дума, когато двамата му разказаха вкъщи това, което бяха чули.Срещнали им се бяха стъпките заради един сприхав руски поп, но никой от тях не можа да отстъпи и сега къщата изглеждаше осакатена. Познаваше си Сертовецът котилото. Затова мислеше, че Кочо ще тръгне навсякъде, но не и към вкъщи.

 

 

* * *

 

След години един по един синовете на Кочо не паднаха по-долу от баща си.

Най-малкият, Горан, хвана същия път за Търново заради една крива приказка, която си бяха рекли с баща си, но не можеха да я върнат назад. Десетина години не го знаели жив ли е или не, а той учил кожарския занаят по Търново, Габрово и София. Все пак един врабчевенин го разпознал в Габрово и го повикал по име. Горан дори не се ослушал, сякаш викали на друг човек и продължил, без да погледне кой е другият.

Когато най-после Горан решил да отиде във Врабчево, за да се захване с кожарство, първо минал през Пловдив, където работил около година, след това в София и чак тогава поел към Врабчево, защото Сертови не се връщат назад по същия път. Старият бил още жив, но майка му се поминала от гайле.

 

Най-големият пък, който бе кръстен на дядо си Кальо, беше заминал за Америка. Другият, Иван – Дивото коте, се удавил в придошлата вода след порой на Бойовото.

 

Димо, третият син на Кочо, бил най-наблизо, но и той се оженил в Беричево, след като Кочо не склонил да се вземат с Христина Пърлевска, която родила от него момче. 

 

Явно такъв беше кръстът на Сертови – тръгнат ли нанякъде, не се обръщат назад, даже земята пред тях да гори.

 

 

* * *

 

Но сега Кочо е още с войнишките си дрехи и два ордена в джоба. В мига, когато беше затворил очите на Генчо, знаеше, че няма да прекрачи повече прага на къщата им в Габрово. Не го опази, по-добре беше да мислят, че и той е убит.

 

Остана във войската уж докато се подпише мирният договор в Букурещ, но го пуснаха чак през април. Беше се запознал с майстора на четата – зидари от Трънско, които надграждаха една от постройките в казармата и сега им помагаше да довършат работата си. Скоро щяха да свършат съвсем и смятаха да отидат в Румъния, където плащали по-добри пари за тяхната работа.

 

В края на май Кочо замина заедно с тях, а двама лодкари от Никопол ги прехвърлиха във Влашко. Не трябваше да ходят далеко, защото се спазариха за две къщи още в Турну Мъгуреле. Работиха и на трета, но сезонът беше до Димитровден и трънчани си тръгнаха да прекарат зимата вкъщи. Кочо остана и се отправи към Румънска Добружа да търси работа в някой от големите чифлици. Майсторът се беше разплатил честно с него, а и езика бе понаучил, та не се притесняваше как ще му потръгне. Мислеше да посъбере пари още някоя година и като отиде във Врабчево, да си вдигне своя къща.

 

За три-четири години Кочо обиколи много места из Румъния, ходи и до Букурещ, работи по строежи и пътища, жъна, върша, ора и сея по чокойсксите чифлици.

 

Във Врабчево, когато станеше дума за него, се мълвеше, че или го е настигнала анатемата на поп Фьодор, или е продължил към Белград – нали не знаеше друм назад.

 

Затова, когато в една блага есенна привечер откъм Копитския баир по пътя се зададе едър, с изправен стан мъж, облечен с дълга до коленете аба и бозави панталони, едва ли някой можеше да познае в него Кочо Сертов. Под черното шаечно калпаче, каквито носеха във Влашко, беше рукнала къдравата му руса коса и се втичаше в дългата му брада. С грубо окастрената тояга, която носеше в ръка, можеше да мине за библейски проповедник, ако не беше безмълвието, което лъхаше от него.

 

Не продумваше дори едно “Помага бог!”, минавайки  покрай хората в нивите, а не прилягаше те да го спират, за да го питат откъде е и къде отива.

 

В ниското на Въртешница още тече в дълбоко каменно корито Иванчината чешма, която пои хората и добитъка в това поле. Кочо усети сладка притома и спря, сякаш срещаше първото живо нещо от селото. Наведе се да пие, но му се стори, че зад него чакат и други жадни и уморени хора. Не се изви, знаеше, че е сам, но виждаше бледи отражения на хора във водата. Приличаха по-скоро на сенки, които се появяваха една след друга, сякаш сръбваха глътка вода от падащата в коритото струя и потъваха като огромни риби към дъното или отвъд него. Бяха неясните сенки на хора, за които бе сигурен, че ги е познавал много отдавна и сега се мъчеше да си ги спомни и разпознае. Същото му се бе случило преди доста време, но тогава не му се стори толкова странно, защото той самият беше на косъм да ги последва в тяхната призрачност. Беше в дълбоките води на Дунав. Един водовъртеж откъм румънския бряг го засмука, докато се къпеше в горещините на жътвата. Спаси го само инатът му да плува напред и надолу до припадък, защото отзад го лижеше дългият като на вълчица език на въртопа, за да го сдави. Водната паст го всмука чак до дъното, а липсата на въздух го принуждаваше да отвори устата си. Тогава усети нещо твърдо и остро, което го пришпори отзад. Позна тежкото желязо на двуострия меч и видя себе си като в огледало. Беше облечен в странни, тежки и корави дрехи, които сковаваха движенията му. Усети меча отново и той замаха с ръце и крака, с вода в дробовете. Дългият вълчи език на въртопа го избута над водата като твърда хапка. На другия ден привечер Кочо отиде на същото място, още не можеше да се начуди на спасението си. Загледан към мястото, където беше засмукан, той видя отново себе си. Отначало помисли, че е някаква странна игра на лъчите с отражението му, но то беше със същите тежки, вероятно железни дрехи, сподиряно от онези подобни на него сенки.

 

Оттогава избягваше да се заглежда в дълбока вода, но тази тук не беше такава. Той запуши с длан струята на чучура и водата в коритото се успокои. Дъното отдолу сигурно бе покрито с жабуняк и водни лишеи, защото тъмнееше, което го правеше да изглежда още по-дълбоко. Изведнъж другите сенки изчезнаха, остана само една, ясна като в извор. Не бе му се мяркала преди – на жена с дълга плитка, преметната отпред на гърдите. Махна ръката си от чучура и струята разми образа.

 

В следващия миг усети нечие присъствие до себе си съвсем на живо и вдигна глава. Жената стоеше накрая на коритото и го гледаше, сякаш и тя бе видяла сенките.
– Добра среща, отче! – поздрави и пусна до коритото кравата, която бе задържала с пръчка. Сигурно го бе изчаквала да утоли жаждата си, за да допусне добичето.
Кочо я гледаше с ведросините си очи под бухналите руси вежди, сякаш тя беше прогонила всичко призрачно и неистинско, което го сподиряше.

 

„Взела ме е за поп с тези дрехи и брадата“ – помисли той и додаде на глас:

 

– Дал бог добро, булка! Залисал съм се и не те видях.

 

– Не съм станала още булка, отче – засмя се тя, – но ако е рекъл бог, може пък ти да ме венчаеш.

 

– Ами щом като съм рекъл “булка”, дано господ го е рекъл!

 

Тя отиде да прибере другата крава, която се беше запасла в люцерната през пътя и тогава я позна. Само едно момиче стъпваше така напето преди години във Врабчево – Кръстина Ребровска. На всяка крачка, като че удряше нарочно с крак в земята, а от удара тръпка някаква се преливаше в снагата ѝ. Кочо се усъмни, че Кръстина може да го е познала и сега само се занасяше с него, защото и той я бе поднасял, когато беше още подявка. Където я срещнеше, все и викаше:

 

– Ей, момиче, като пораснеш, ще дойда да те взема.

 

Тя се смееше силно, някак отведнъж и му отговаряше:

 

– Няма защо да чакаш мен, че ще престарееш, ами ела сега, че имам две каки за теб!

 

– Тебе ще взема – отсичаше той, – ще чакам каките ти да се изженят.

 

Кръстина докара другата крава на коритото, погледна го весело и попита:

 

– Прощавай, отче, ти да не идваш да отслужваш литургията за Димитровден като се поболя поп Фьодор?

 

“Познала ме е” – рече си Кочо, като гледаше смеха в очите ѝ. – “Не може да не ме е познала.” Изви лице към нея и я погледна прямо: -Не съм се запопил още, защото не съм си намерил попадия.

 

Кръстина уж отклони погледа си към чучура, но виждаше стегнатия му стан и струйналата му коса, която ѝ се струваше, че изтича от иконата на Кръстителя, защото той беше свалил калпачето си.

 

– Туй да ти е гайлето – смехът ѝ му се стори като втори чучур на чешмата. – Знаеш ли каква хубава кака имам, таман за попадия. 

 

– А ти не скланяш ли да ме вземеш, та да дойда да те искам?

 

– Отче, какъв си припрян – пръскаше смях от чучура Кръстина. – Ела първо да видиш сестра ми, както му е редът, че аз съм породена след нея.

 

– Ще дойда, но тебе ще взема!

 

За миг на Кръстина ѝ се стори, че всичко това вече се е случвало, макар да знаеше, че този непознат млад свещеник идваше за пръв път в селото. Изпод веждите му струеше към нея една синева, сякаш денят бе спрял утрото в тях.

 

“Сега вече няма как да не ме е познала” – бе сигурен Кочо.

 

– Ще дойда седмица преди или на самия Никулден – каза натъртено той, като че тя вече се бе съгласила.

 

Кочо прокара ръка по гърба на кравата, която преживяше и излезе на пътя. Другата беше се вмъкнала незабелязано в люцерната. Кръстина скокна да я изгони, но се спря за миг и го изплиска със смеха си:

 

– Как ще дойдеш, като дори не ме попита коя съм?

 

– Ще те намеря – викна той, без да се извива, защото вече бе тръгнал към селото. – У вас, преди Никулден.

 

Кръстина гледаше след него, без нито една капчица смях в очите.

 

– Само ме поискай и ще ти пристана, ако речеш! – промълви тя, когато странният незапопен поп се сля със завоя пред селото.

 

Едва сега Кочо се усети, че е забравил тоягата на чешмата. Липсваше му, с нея бе извървял пътя от Търново дотук. Не му бе нужна да се подпира, нито да се пази, но ръката му бе свикнала, сякаш с нея опипваше пътя към дома.

 

Незнайно защо, си спомни за двуострия меч под гредите, обичаше да го държи в ръка. Няма да се върне за една тояга, нито дори да беше забравил калпака или абата.

 

Такива бяха Сертови, когато кажат или изпуснат дума. Такива излязоха и синовете на Кочо отпосле.

 

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Павел Боржуков - Боржи, "Съдбата не умира с нас", ИК "Световит", София, 2014