Парчета плат и стари струни
Когато бях малко момче, харесвах едно малко момиче. Уж растяхме заедно, пък тя порасна по-бързо от мен. Стана голямо момиче. А аз още си бях малко момче. Продължавах да я харесвам. Тя обаче вече харесваше големи момчета. Носеше обувки с висок ток и достигах едва до гърдите ѝ. Устните ѝ набъбнаха от червилото. Очите потънаха в грим.
Един ден забелязах, че и аз раста. Но не се зарадвах. Любимите ми панталони бяха окъсели – грозни, хилави глезени надничаха над обувките. Отидох при баба да протестирам. Тя шиеше разни неща на съседите, имаше шевна машина и големи ножици. Хвана панталона и лепна отдолу на всеки крачол по едно парче плат.
- Това са маншети! – каза. – Сега са модерни!
Щастлив, че вече не съм с прост панталон, излязох сред хората. В градинката зад училището се беше събрала престижна тайфа. Там въртеше усмивка и Зойчето – тази, която не от вчера държеше сърцето ми в ръце, чиито нокти лакираше все по-умело. Запристъпвах наоколо като петле с новопокарал гребен. Зойчето ме забеляза. Огледа ме с порасналия си поглед от горе до долу. Дръпна едрогърдата Мима и нещо ѝ зашушука, после се вторачиха в маншетите ми. Изтръпнах от гордост – най-после бях направил впечатление! Малко внезапно обаче двете започнаха да се кискат. Недоумявах. Наведох очи към крачолите. И сякаш чух как вроденият ми, досега незаслужено пренебрегван добър вкус нашепва: “Чудничко! Приличаш на просяк – конте. Липсва ти само една дрипава папийонка.”
Горе-долу по същото време успях да изкрънкам да ми купят китара. Удрях по струните безогледно и се надявах, че все някак ще се получи музика. За по-сигурно – пеех! Гласецът мъждукаше като пламъче на свещичка в помещение, бедно на кислород. Но минавах за можещ – често ми викаха:
- Ей, я изнеси китарата да посвириш!
И аз я изнасях. Виех на пейките край блока, слава богу, достатъчно немощно, за да не предизвиквам паника. Понякога, ако Зойчето беше там, я гледах от упор в очите, когато в текста ставаше дума за любов. Струваше ми се – още малко да се напъна и в зениците ѝ ще блеснат искри, ще бликне огън и тя ще се хвърли към мен!
Но вместо да стане така, една вечер се появи Бебо. Беше от големите. Носеше дънки, елече от кожа и пушеше. Послуша десетина минути страдалческия ми глас, после каза:
- Дай малко китарата!
Дадох му я. Със сърце на заек, току-що чул изстрела, възвестяващ началото на ловния сезон. Бебо се прокашля, изстреля цигарата и започна.
След първата песен всички момичета бяха пребледнели. По време на втората започнаха да припадат. Третата слушаше само Зойчето. Накрая и тя падна – право в ръцете му. Той захвърли китарата, подхвана девойката, вдигна я и я отнесе.
А аз станах рокмузикант.
Разбира се, много по-късно – когато пораснах и си купих дънки и кожено елече. И след като изпуших много цигари. Обаче така и не се научих да карам момичетата да припадат като ме слушат. Само леко припяват, подрусват бюстове, а при първото шарено нещо наоколо ме забравят.
Но винаги са нащрек. Сякаш чакат някого.
И аз знам кого.