Мъжът се приближаваше бавно и неуверено, като че ли малко преди това бе получил внезапен пристъп на болка или по начало си имаше някакво страдание, което не му позволяваше да бърза и да стъпва бодро. Въпреки това не изглеждаше нито смутен, нито уплашен – по-скоро печелеше време, за да огледа, без да привлича вниманието, фасадата на къщата и градината с високите тисове. Ако това бе игра, той я играеше почти съвършено. Абишев го наблюдаваше от ъгловата стая на втория етаж, неподвижно замръзнал зад тюлената завеса на прозореца. От краката му нагоре по тялото пълзеше предателска топлина и той почувства, че ходилата му изтръпват. Имаше нужда от раздвижване, едва ли би издържал така повече от четвърт час, но знаеше, че и най-малкото трепване можеше да го издаде.

Мъжът долу беше професионалист, в това Абишев вече не се съмняваше. Той проследи как оня стигна до средата на изкачването. Там стълбите се разклоняваха в две дъги, за да се съберат отново пред входа. Площадката пред него бе по-къса, но все пак достатъчно широка, за да изнасят на нея през лятото масичка и четири сгъваеми стола – малко встрани от самата врата. Прииска му се да е лято.

Отстрани мъжът лесно можеше да бъде взет за съсредоточил се в страданието си язваджия, кисела гримаса бе прехапала лицето му. Без да поглежда встрани, той бръкна в джоба на вълненото си сако – карирано в сиво, черно и нещо синкаво, което не можеше да се различи ясно, и извади някакво лекарство. Абишев се напрегна, но не можа да забележи дали наистина взе хапче от блистера, или само го повъртя между пръстите си и напъха с привично движение обратно в джоба. Той спря за момент, с рязък жест пусна нещо в устата си и продължи. Едва тогава се огледа – толкова непринудено и естествено, че Абишев едва спря ругатнята, която кацна на езика му. Професионалист беше, несъмнено.

В съзнанието на Абишев се загнезди нова мисъл. Сега стоенето тук му се видя нелепа грешка. Сам бе хлътнал в капана, който се готвеше да постави на другия. Ако мъжът наистина влезеше в къщата, непременно щяха да се срещнат и тогава всички възможности се свеждаха до две – или да избяга, ако въобще успее да се отскубне, покрай него, или да се остави в ръцете му. Абишев си даваше сметка, че човекът пред къщата – при положение, че действително бе този, за когото го мислеше – не е от хората, които биха се спрели пред съпротива на един пенсионер. Разбира се, можеше още сега да се смъкне тихо в партера и да се изниже през задния вход. Но ако мъжът не влезеше отпред, а и той опиташе да проникне в къщата през задната врата? Стана му горещо. Тънка струйка пот пълзеше зад ухото му и той усети непоносим сърбеж, но не смееше да мръдне. Дори и да не докоснеше завесата, може би онзи щеше да усети с някакво шесто или седмо свое сетиво движението му. Ризата го задушаваше. Трябваше на секундата да предприеме нещо, ако искаше да се измъкне благополучно от ситуацията.

Мъжът избра лявото отклонение и като се подпираше на каменния парапет, се заизкачва бавно към входа. Абишев го изгуби от поглед. Отлепи се от прозореца и безшумно излезе в коридора. Тръгна към стълбището за партера, като избираше дъс-ките, които скърцаха по-меко. Едва ли скърцането можеше да се чуе извън къщата, но Абишев запристъпва още по-внимателно. В този момент се обади мелодичния звън на входната камбана и той замръзна на мястото си. След половин минута звънът се повтори и през матовото стъкло на вратата Абишев забеляза размазаната фигура на непознатия. Сега вече наистина бе късно да се измъкне. Трябваше просто да избяга, независимо какъв шум ще се вдигне. Но дали имаше шанс да се добере поне до ули-цата, където все щеше да срещне някой минувач, преди оня да го застигне? Някъде в подсъзнанието си се сети за колекцията и това като че ли го успокои донякъде. Беше я скрил на сигурно място, както го посъветваха приятелите, а вместо нея в махагоно-вия шкаф бе оставил малоценни екземпляри, които случайно бе запазил или държеше за някоя изгодна размяна. Самият той обаче оставаше открит и уязвим. За това изобщо не бе помислил. Не беше устоял на изкушението да провери наистина ли ще направят опит да го оберат и да види как този опит ще се провали. Мъжът пред входа се бавеше, фигурата му стоеше там почти неподвижна, доколкото можеше да се определи от неясните ú контури, паузата бе безкрайно дълга, натежаваше непоносимо и Абишев разбираше, че е на границата на силите си.

И тогава още веднъж прозвуча познатият мотив на входната камбана, той сам беше я донесъл от Виена и с гордост я демонстрираше на всеки нов гост. Фигурата отвън се размърда. „Сега ще отключи, божичко! – мярна се в ума му. – Сигурно избира шперц”. Някъде наблизо, през къща или две, изсвири клаксон, вторият път по-продължително. Все пак на улицата имаше хора. Абишев чу гласа си:

– Да! Момент… – и бързо, вече без да пази тишина, заслиза към входа, като не откъсваше очи от сянката. – Един момент, моля…

Когато отвори, мъжът стоеше с ръце в джобовете и го гледаше с отпуснати и уморени очи.

– Дойдох за квартирата. От обявата във вчерашния „24 часа”.

– Каква обява?

– Вашата. За стаята, която давате под наем.

– Не съм пускал обява. Грешите – Абишев бе изненадан и неволно погледна пак към ръцете му. Защо ги държеше скрити в джобовете си, какво стискаше в тях?

По лицето на мъжа пробягна едва доловима гримаса.

– Нали това е същият адрес. – Той извади сгъната на четири страница от вест-ник и посочи в нея заградена с резидав маркер обява. – Даже се зачудих, че няма те-лефон, но после си казах, че навярно така подсказвате, че очаквате само сериозни наематели. Аз съм сериозен.

Човекът подаде вестника, Абишев го прочете. Действително адресът бе него-вия, но кварталът друг.

– Имате грешка – каза той и почувства как отлита огромната тежест.

– Не може да бъде – отвърна спокойно мъжът. – Прочетох го внимателно, раз-питах в справки, дори едни полицаи питах долу на кръстовището.

– И все пак сте сгрешили – заяви Абишев с вече неприкрито облекчение, но знаеше, че мъжът няма как да разбере на какво точно се дължи то. Нямаше нищо против да му обясни, че наистина е сгрешил или се е получило най-банално недора-зумение.

– Аз никога не греша. Ако ме познавахте по-добре, щяхте да сте сигурен в това и да ми повярвате.

– Съжалявам, но това няма значение. Така или иначе, не съм давал обява, не зная дори къде е редакцията на този вестник. Заблудили сте се. – После с овладяно удоволствие, че ще може поне частично да го накаже за нескромността му от преди малко, добави: – Станала е грешка.

– Невъзможно. Нали сам прочетохте във вестника. Дори си преписах обявата в тефтерчето. Направи ми впечатление, че не е много обещаваща. Само, че давате стая и адреса. После размислих и реших, че си струва. Можем да разговаряме. Но няма да настоявам, ако са ме изпреварили и сте я дали на друг. Не обичам обаче да ме лъжат. Дойдох пеша. Ще ви разбера.

– Съжалявам – повтори Абишев. – Тук наистина са „Теменугите”, но ние се водим вилна зона. Вилна зона е, а „Теменугите” не е официално име, така си го на-ричаме живеещите тук. Имаме номера и улици, но същото име носи кварталът зад гарата. Не знам защо го кръстиха така. Проверете на адреса в квартала.

Мъжът замълча. Като че ли още продължаваше да търси аргументи, че не е сгрешил. После още веднъж прочете обявата във вестника. Обърна сгънатата страни-ца, загледа се в нещата, напечатани отзад, и отново се върна към обявата. Абишев чакаше търпеливо, той нямаше за къде да бърза. Мъжът все пак бе някаква компания. Или може би даже защита. Сега именно от това се нуждаеше. На устните на непозна-тия се появи извинителна усмивка, не можеше да се разбере дали е достатъчно иск-рена, все пак допреди минута той бе така напорист и убеден, че не греши, изглеждаше дори груб. Сигурно го измъчваше и неизвестната болка.

– Да, наистина е така. Но улицата и номерът са същите.

– Възможно е – повдигна вежди Абишев. – Навярно в адресната служба са сгрешили. С това ново райониране кой знае каква каша е забъркана и на други места. Постоянно сменят служителите, някои просто не могат да се оправят в непрекъсна-тите промени. Но вие проверете на другия адрес, може би още не е късно.

Изпита доволство, че не се поддаде на изкушението сам на свой ред да влезе в нахакания тон на човека отпреди малко. Имаше си стил и му остана верен дори в такъв напрегнат и нелеп момент. Непознатият престана да се усмихва и без да пог-ледне към Абишев, сгъна старателно парчето вестник с обявата още веднъж, щеше да му трябва, но не се решаваше да си тръгне.

–Извинете ме – каза с усилие той. – Не съм добре със здравето и трудно заспи-вам, а в хотела е отвратителна дандания. Сигурно можете да си представите.

– Разбирам ви – отвърна Абишев, обзет от облекчаващо съжаление към мъжа. – Обърнете се за помощ към някой познат, сигурно не сте съвсем без познати в този град. Нямам свободни стаи, въобще не давам под наем.

Надолу по улицата отново се обади клаксонът, този път по-надалеко, и пак така едно късо и едно продължително изсвирване. Първият път именно клаксонът бе измъкнал Абишев от вцепенението и сега той отново се почувства добре.

Мъжът се извини още веднъж и си тръгна. Въпреки че вървеше не толкова с полюшващи, колкото с разкривени стъпки, от кръста нагоре тялото му оставаше почти неподвижно и навяваше усещане за скованост. „Яко го стяга” – каза си Абишев, докато се опитваше да отгатне каква е неизвестната болест, от която страдаше този непознат мъж. Той бе стигнал до първото стъпало, когато внезапно се обърна:

– А не знаете ли случайно някой наблизо да дава стая под наем?

– Не, не – побърза да отвърне Абишев. – Проверете по-добре на истинския адрес в града. Може би там още чакат.

Абишев затвори вратата след него, заключи и се облегна до закачалката в ант-рето. Притвори очи и въздъхна: „Изкуфял глупак! Невероятен наивник. – каза си той. – Уникален!”. Засмя се беззвучно и почувства как топлината се отдръпва, дори изпита приятна хладина. Усети, че е потен и си помисли, че трябва да се преоблече, от-пускането щеше да му докара настинка, знаеше си той къде е слабото му място. Как бе допуснал да приеме едно телефонно обаждане за чиста монета, той, специалистът по монетите? В това имаше виц и той продължи да се усмихва. Всяко хлапе от квар-тала или всеки пиян гадняр можеше да си направи майтап. Малко ли шегаджии имаше и в клуба на нумизматите. Помнеше наизуст разговора, който през последните седмици бе водил няколко пъти под различни варианти. Потресен бе още първия път, но накрая все пак бе повярвал.

– Пенсионираният счетоводител Абишев?

– Да, кажете.

– Притежателят на оригиналната колекция от 96 римски монети от времето на двата триумвирата и принцепсите? – заинтересува се гласът.

– Да, какво обичате?

– Откровеността, ако трябва да съм откровен. А аз съм откровен.

– Не ви разбрах!

– Искам да кажа, че когато намисля да направя някой удар и да задигна нещо ценно от някого, винаги го предупреждавам. Уважавам хора, които си разбират от работата. Знам, че сте бил перфектен счетоводител, но знам и че сте възхитителен колекционер, не просто събирач. Затова ви се обаждам. По този начин намалявам шока от това, което се случва и предотвратявам някои неприятни инциденти.

– Идиот! – почти изкрещя в слушалката Абишев, но преди да успее да я тресне, оня продължи:

– Оставете квалификациите за после. Надявах се, че ще оцените моята откро-веност. Знам, че и вие цените това понякога наивно качество.

– Разбира се, и още как. И веднага ще уведомя полицията.

– Знаех си – откровен и наивен. Парадоксално е за човек с вашата професия и слава на експерт в нумизматиката. Каква полиция? Нима допускате, че знаете кой съм. Или че ще ме засекат с невероятната си техника. Не бъдете наивен наистина. В града все още има десетки автомати.

– Това е тъпа шега и май е време да ú се посмеем и да я забравим.

– Не е шега, но може би все пак действително е малко тъпо. Аз обаче държа на откровеността и за да съм такъв докрай, ще ви уведомя допълнително за деня, в който ще дойда да взема монетите. Вие се запасете със спокойствие и валидол.

Разговорът се повтори няколко пъти и в последните дни Абишев се улавяше, че едва ли не с нетърпение очакваше следващото позвъняване на непознатия. Но когато вчера този глас най-после му каза, че днес ще е интересният ден, той изпадна в паника. Не беше се осмелил да разгласи за тези разговори на много хора, ако не се смятат неколцината приятели от клуба, с течение на времето му се бе сторило абсур-дно да се оплаче в полицията. Нямаше и срещу кого. Това дори не бе заплаха, дейст-вително изглеждаше като шега и Абишев се опитваше да познае кой от приятелите му или познатите от клуба можеше да е зад нея. Дори по едно време взе да си въобразява, че е герой в абсурдна скрита камера. Беше прехвърлил дузина криминални версии, но след първите три-четири вече самият той изглеждаше смешен в собствените си очи. За всеки случай скри колекцията на сигурно място – сложи класьора в найлонов плик, после го уви в хартия и запечата в кутия, която също сложи в найлонова торбичка, пристегната със скоч. А на мястото ú в махагоновия шкаф с витрината подреди други монети, вярно, някои също римски, но повечето всъщност бяха без особена стойност и от други епохи, макар и също така древни.

Мъжът се бе обадил сутринта, но все пак не толкова рано, за да изглежда неп-рилично, и бе потвърдил, че е намислил тъкмо днес да вземе колекцията, и Абишев съвсем спокойно, опитвайки се да имитира тона от разговорите им, отвърна: „Моля, заповядайте!”. После се настани в предварително обмислената наблюдателница между двата ъглови прозореца в стаята на втория етаж и зачака. Наистина бе взел да из-куфява, трябваше откровено да си го признае дори ако определяше старческата си глупотевина като вдетиняване.

Погледна големия стенен часовник с масивните топки. Минаваше три след обед. Вместо мошеникът, случаят му бе пратил наемател с язва, който имаше не по-ниско самочувствие от оня от телефона. Само че под него се криеше просто един уморен и притеснен човек, който търси спокойствие, за да се наспива нощем, без да търпи пиянски компании или лумбуркането на кревата в съседната стая и писъците на някоя хотелска брантия.

Трябваше да си направи кафе и той включи кафеварката. Беше оставил, без да ги забърше, няколко капки отвън и след малко те засъскаха, преди да се изпарят. До-ри не изпита раздразнение, че после варовикът щеше да си личи и ще трябва да я лъсне отново още довечера. Улови се, че поглежда към телефона, но пусна телевизора – тихо, щеше и така да чуе позвъняването, ако шегата не беше приключила. Отнякъде го лъхна течение и той се досети, че горе вратите са отворени.

Прозорецът, от който бе наблюдавал непознатия, също зееше отворен и стаята се пълнеше с декемврийски студ. Парапетът под него бе отлепен и дъската подпряна встрани на стената. Нишата, в която бе скрил на сигурно монетите, зееше празна. Абишев понечи да разкопчее яката на ризата си. Долу упорито звънеше телефонът.

-------------------------------------------------------------------------

© Миролюб Влахов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021