Днес от сутринта съм тъжен. Не че се е случило нещо определено. И вчерашния ден беше като другите преди него, а сигурно и като тези, които ме очакват в бъдеще. Къщата е празна, след като стопаните отдавна я напуснаха, а ние останахме сами в очакване те да се завърнат. Посрещам и изпращам слънцето, гледам през прозореца към градината, в която до скоро цветята като малки деца крещяха радостно или към самотните стволове на крушата и дюлята, заключени безмълвно в себе си. До мен са масата, на която никой вече не сяда, кушетката, покрита със старо неразгъвано одеяло, изстиналата готварска печка и бюфета, подслонил чаши и чинии зад витрината си.

В началото бях нервен, че съм сам. Сърцето ми биеше учестено, като че ли се опитваше да премести стрелките на времето. Да ускори часът на неидващата среща, за да ме пренесе в минутата, в която самотата най-после ще вземе дрехата си и ще си замине. Постепенно се примирих. Никой не дойде – нито в онзи първи ден, нито в следващия, нито в по-следващия. След шест месеца сърцето ми се успокои и заби като в полусън. Надеждата се сгуши в най-скришното му място, крайниците ми омекнаха и с част от съзнанието си приех фактите. Стопаните ги няма и шансовете да се върнат скоро са нищожни.

Oтново пада вечер. Синьото й мастило залива света отвъд стъклата на прозорците и бавно отмива очертанията му. Тази част на деня ме успокоява, въпреки, че тогава другите около мен заспиват, а аз съм създаден така, че не мога да ги последвам. Не зная какво е съня, защото никога не съм го изпитвал. Сигурно е нещо хубаво, особено онази му част, свързана с пътуването до места и хора, което се случва само тогава, през нощта. Щеше да е добре, ако можех да го изпитам поне веднъж... Но погледнато с други очи, моето нещастие е предимство. Буден по всяко време, усещам и виждам онова, което другите пропускат или забравят. Затова и паметта ми е като гъба, напоена с вода – толкова много са преживяванията, скътани в гънките й.

Признавам, че oбичам тишината, с която се възцарява нощта. Понякога дъски по пода пукат или пантите на забравена врата тъжно проскърцват, но единственият постоянен шум, който идва, e от моето тиктакащо сърце. То следва плавното като котка време през различните места, по които се скита. Докато върша това, в някой миг зървам самотна звезда в лилавото небе отвън, но по-често отпускам клепачи и преставам да различавам обектите пред себе си. Шарките на килима ме хипнотизират, но ми напомнят за реда, за хармонията, на които служа и аз. Тихо е, всички спят, дори стените на къщата подгъват крак и престават да бъдат част от видимия свят. Всеки сънува или пътува към други къщи, пълни с веселие и хора, към места, където е светло и радостно, а самотата е неканен гост.

Въздишам дълбоко. Утре ще слушам отново сънищата на бюфета и чашите му. Последният им разказ беше за нашата къща, в която на печката отново къкреше липов чай. Детето рисуваше на масата, баба му довършваше започнатите сутринта курабийки, а дядо му, излегнат на кушетката, четеше любимата си книга с жития на християнски светци. Масата ми разказва за многото ръце и лакти, които обикновено вижда насън, а печката – за гозбите и топлината на въглените в корема си; тяхната липса е причината, според нея, за болките в костите, от които не може да се отърве...

Утрото се изсипва през пролуките на лозовите листа и стопля плочите на двора. Този момент радва очите и кара сърцето ми да трепне, спомнило се, че другите в къщи се събуждат. Обхождам с поглед пространството зад прозореца и виждам как цветята изпъват телца към слънцето, радостно погалени от ласката му. Гласовете на ранобудни лястовици отекват в ушите ми. Зелената входна врата изглежда приветливo-развълнувана. И тя като мен чака някое човешко същество да я докосне и да наруши самотата й. Кой знае, може би най-после, това ще се случи днес – денят е светъл и изпълнен с обещание. Ако се напрегна достатъчно и си представя това, то би могло да се стане.

Затварям очи и усещам топла човешка длан да милва кутията, в която съм поставен. Пръстите й я отварят и преминават по прашното стъкло, пипат винтчетата на гърба ми, които командват стрелките и ме задържат за малко, преди да ме върнат на място. Сякаш виждам усмивката пo лицето на този, който ме е взел от шкафа. Времето, на което съм страж, радва или тревожи хората, но никога не ги оставя безразлични. Дава им обратно спомени и ги изкушава с мечти. Аз съм посредник на тези състояния и съм свикнал с ролята си. Затова искам да изпитам отново човешко докосване и да знам, че съм полезен, че съм нужен някому. Толкова много ли е?

По обяд слънцето прегрява въздуха, сенките се скъсяват и почти изчезват, а лястовичките замлъкват в гнездата си. Цветята са задъхани от жегата, а крушата и дюлята напразно се опитват да ги предпазят с листата си. В тази част от деня светът и времето спират да се надбягват и сякаш задрямват. Моите стрелки също се забавят, но не могат да спрат, защото иначе ще умра. По обяд цветовете стават особено ярки. Сливат се в бяла маса с едва забележими светложълти очертания.

Местя поглед отново към стаята – от печката, през кушетката, към най-близкия предмет пред мен. Масата като че ли изглежда най-щастлива. Слънчевите лъчи падат косо върху нея, мушамата ? блести и се извива като жена, погалена от мъжка ръка. Ех, ако усмихнатата стопанка можеше да сложи току-що сготвеното ядене, да повика съпруга си и внучето им, щастието би било пълно! И не само за моята стара приятелка масата, но за всички нас, забравените вещи. Така ни липсват хората, които даваха смисъл на живота ни!

Разбирам, че следобедът е дошъл по жуженето на пчела, кацнала от външната страна на прозореца. Светът бавно започва прехода си към вечерта – събудил се от обедната дрямка, пооправя дрехите си и поема със слънцето на запад. Никой не дойде и днес, колкото и да си представях как това се случва. Следобедът успокоява цветовете и формите, но винаги донася и малко тъга със себе си. Като че ли някой тогава си отива, нещо изтича по това време. Питал съм се и преди, откъде идва това чувство? Дали е виновен късно извилия се вятър, дошъл нечакан от никого, или оранжевата светлина на залеза, с дългите потъмняващи сенки на предметите? Нямам точен отговор, но усещам как сърцето ми едва забележимо се свива. Още един ден поема към забравата. Още един ден свива двадесет и четири пръста, за да ги прибере в джобовете на дрехата си...
На следващата сутрин, двама души, мъж и жена, спират пред зелената врата и я отварят. Влизат в двора на къщата. Oще e рано и тя не се е събудила напълно от отминалата нощ.

– Тук наистина никой не е живял от много време – изрича мъжът, докато разглежда стаитe. – Не помня, кога казаха, че са починали онези старци, обитателите.

– Мисля, че преди няколко години – отговаря жената, която в тозй момент е спряла вниманието си върху ковьорчето на стената, изобразяващо сцена с елени в гората. – Госпожата, която ни продаде къщата, ни увери, че е идвала всяка седмица да проветрява и чисти. Нямам причина да не й вярвам. Къщата би могла да бъде много по-занемарена, не мислиш ли?

Двамата сноват из стаите и пипат предметите в тях: печката, масата с наредени столове, бюфета и кушетката.

– Мебелите са стари и ще трябва задължително да се сменят. Стаите са малки, но ще помисля как да ги разширим. – Mъжът мислено инвентаризира следващите си действия на нов собственик.

– Виж, колко ненужни предмети са оставени по скрина и етажерките! А тази антика пък каква е? – ръката на жената се спира на дървена кутия, в която почти незабележимо тиктака часовник. Поставена е на бюфета, а зад нея са наредени чаши и чинии. – Часовник? И дори работи! – тя долепя ухо до кръглото прозорче, изрязано отпред на дървото. – Сигурно е на над петдесет години. Учудвам се, че са го пазили през цялото това време.

– Още една вехтория. Не смяташ да го задържим, нали? – мъжът й я поглежда строго. – Утре ще събера всичко ненужно в чували и ще го изхвърля, после ще проветря стаите. Къщата мирише на старо, а вече има нови стопани, които се канят да живеят в нея.

Жената не бърза да отговори на мъжа си. Стои замислена, все още с ръка върху дървената кутия на часовника. А той се опитва да й каже през стъклото колко е щастлив от нейното човешко присъствие. Сърцето му бие до пръсване и заплашва да скъса пружината, на която е навито. Oтдало се e напълно на мечтания от години миг и не мисли за последствията. Все му e едно дали ще бъде разбрано. Жената държи кутията и все така се двоуми: да изхвърли или да запази стария часовник?

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Василен Васевски
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016

   
© E-LIT.INFO