Скъпа Ван,

Трябва да ти кажа, че твоето признание направо ме изуми. Разбира се, че е така, и не бързай да ме упрекваш, че преувеличавам. Зная, че пак имаш под ръка някое обяснение или може и въобще да не признаеш за какво всъщност става дума. Да не би да си влюбена, Ван!

Изобщо не съм очаквала подобно нещо. И то от теб. Даже се запитах – това ти ли си или не си ти! За теб ли самата наистина става дума или за някой друг? Какво ли не ми мина през ума, но няма да крия, че съм разочарована. Да тръгнеш ти по доктори и сеанси и да ти се случват такива неща нощем! Та аз, Ван, винаги съм те смятала за много умна и предвидлива. Такава си беше още от момиче. Помниш ли как винаги познаваше какво ще се случи, когато идваше нова възпитателка? И как предсказа до най-малката подробност цялата оная шантава история на Гатева с Попов. Тогава първа се досети, че то ще си е сладникава авантюра, от която накрая Гатева ще си остане само с единия подарък. Сега този подарък е на 32 години, ако не е станал вече и на тридесет и пет, знаеш, слаба съм по сметките, даже на цикъла си зациклям. А Попов си остана сам. Ти и това бе предвидила – че не е мъж за семейство и деца и че ще си кукува цял живот сам.

Още тогава, Ван, ти успяваше да видиш не само чаршафите и какво става под тях, но и какво ще остане след тях. Спорехме с теб и се възхищавахме на шеметната им любов. Колко романтично бе, а ти мълчеше, отказваше да споделиш ентусиазма ни и чак ни вбесяваше, като само подмяташе, че не е така. Но не уточняваше какво точно не е така, та ние можехме да си го тълкуваме всякак. И да ни е яд на теб. Честно, Ван, тогава мислех, че си студен човек. И че изобщо не си романтична. Даже Зуза твърдеше, че си завистлива малка кучка, но пък Поля те смяташе май по-скоро за лисичка. Пепа и другата Ваня, Голямата, не се месеха. Или нямаха мнение, или не искаха да го споде-лят. Подозирах, че те тайничко ти се възхищаваха, искаха да са ти приятелки, но и малко завиждаха, особено пък на мен. Да не си мислиш, Ван, че ми е било лесно тогава да ти бъда приятелка.

Това, Ван, – да е приятел с теб човек – изобщо не е лесно. И никога не е било лесно. Наско, не оня твоя, с когото не ти потръгна, а моя Наско, също мисли така. Казвал го е безброй пъти – то си е направо опасна работа да си приятел с Вана. Дори не е опасно приключение, само опасното е останало, без приключението. Поне така твърди Наско, моя. Но ето че аз продължавам да съм ти приятелка. Защото те обичам и защото приятелите са такива и в омразата. Аз обаче, не те мразя, Ван, просто понякога много ме ядосваш, а често дори не те разбирам. Въпреки, че изглежда иначе. И сега не мога да те разбера с тая чаршафена история. Не смея да го изрека дори наум, но на езика ми е да ти кажа в очите, че това не е просто дивотия. То си е чиста откачалщина, хем не случайна. Не, не е случайно това, дето всяка вечер си на среща. Не мога да кажа, че е глупост, просто няма как да е така, ти изобщо не си глупава и това никой, който поне мъничко те познава, не може да го отрече. Друго обаче са глупостите, които си върши-ла през тоя живот. Наистина друго. Сега обаче си мисля, че си изперкала – и то тотал-но, както казваше Голямата Ваня – „изпушила” си отвсякъде. Ти май наистина поняко-га не си добре, Ван. Не знам само дали си струва ди ти го натяквам открито в лицето. Защото много добре знам, че и в окото даже да ти бръкне човек, ти ще си държиш на своето. Нищо, че казваш, че винаги си готова да се съгласиш с другия, ако те убеди в правотата си. Да, готова си, ама ако те убеди. Ако! Само че, Ван, как може теб човек изобщо да те убеди в нещо? Ти опитвала ли си? Аз съм правила безброй опити и трябва да си призная, че съм се проваляла с гръм, с трясък, със срам дори – за удоволствие на моя Наско, не на твоя. То той, моя Наско, няма на какво друго да ми стъпи, но на про-валите ми пред теб, винаги се дуе. Само дето аз не ги приемам като провали, просто не мога да те убедя в каквото съм си наумила, и това е. Но все пак сме си приятелки и това изчерпва всичко, нали, Ван? Поне така казваше, когато бяхме малки. Всъщност, ка-то се замисля, май още тогава започнаха тия чаршафени истории.

Помниш ли, че единствен твоят чаршаф остана небоядисан. Което даде повод на Урумов, другият скапаняк от пансиона, да те подиграва, докато завършим осми клас. И по повод и без повод да повтаря, че Вана така и си е останала с чисто бели чаршафи, че една истинска жена поне веднъж в живота си се събужда върху цветен чаршаф.

Не зная как го търпяха тоя Урумов. Той все намираше повод да влезе в стаята ни точно когато се разсъбличахме за сън или ставахме за училище – за да провери дис-циплината и дали някой начинаещ пич от мъжкото крило не се е омотал в чаршафите ни. И се правеше, че това да ни завари по пликчета или без сутиени, е нещо напълно нормално, защото ние сме деца, а той наш възпитател. Всички бяхме забелязвали как зяпа другите от стаята. Зуза направо обожаваше да я оглежда. Беше изчислила до секунда маршрута му, знаеше кога ще почука и на нашата врата и как ще влезе преди да чуе хоровото ни „да”. Представяш ли каква музика за ухото му е било това наше нестройно „да...” – на полуголи момичета, които вече не са само момичета. А Зуза винаги бе в позиция „по пликчета”, макар че нейното изобщо не бяха пликчета, а истински чаршаф, позахабен от рядкото пране, щото тя, Зуза, обръщаше повече внимание на изявата на формата, а не на чистотата й. Но все пак задникът й бе впечатляващ, знаеш го, нали. Поне трябва да ? го признаем. Някога я смятахме едва ли не за дебелана, но всъщност тя имаше сочно, ама много сочно дупе – от ония, дето по-късно станаха популярни като негърски задници. Какво пък им харесват толкова мъжете на такива масивни и не винаги добре оформени месища! Да, ама ги харесват, и това си е. Какво да се прави! Няма какво да се направи, всъщност нищо не може да се направи. Ние се дразнехме, смущавахме, ядосвахме на това Зузино връткане. Даже се и подхилквахме, колкото да си дадем кураж и да се направим на равностойни... Само че трябваше да минат години, докато прозра, че задникът на Зуза бе налучкал успешния път към мъжете преди ума й. Ние залагахме на другото – на чувствата, на характера, на ума. Зуза заложи на инстинкта. По точно – на истината. И вече три пъти официално удря джак-пота. Неофициалните не ги броя, няма и как да ги знам. Но знам, че се е развела за тре-ти път, всъщност при втория брак овдовя и тя като теб, но разведена, заведе след себе си и къща, и кола, и дял от четири автокъщи. Келяви, но автокъщи. Сега кара шевролет матис, тригодишен. Като жребец е, но Зуза винаги е разбирала от жребци, особено пък ако са тригодишни. Само дето нямам спомен за твоето присъствие в тия тъпи сутрини и вечери от визитите на Урумов. Е, всъщност не е така, но си спомням, че ти някак си хем беше с нас, хем отстрани. И това впечатление е по-силно и от спомен.

Но историята с първия път на Голямата Ваня още я помня. И още ми е неловко и виновно. Бонева и Урумов стояха до вратата на стаята ни, а ние мълчахме, докато директорката овикваше Голямата Ваня. Не съм я виждала, откакто роди второто си и оти-де експерт по оценка на риска в онова министерство. Представяш ли си, Ван, Голямата Ваня държи в ръцете си проекти за милиони евро. И не й трепва окото. Но тогава стърчеше, недоумяваща, изоставена и самотна като прекършена след внезапна буря топола, така съм я запомнила, срещу светлината, щото нали все на нея пробутвахме гадните легла. Нейното бе до прозореца, че нямаше място в претъпканата стая, кой тогава ще ти смята колко квадратни метра на момиче се полагат. Ние не бяхме виждали толкова кръв, беше почнала да потъмнява, то и нямаше как да е другояче с тези износени чаршафи. Докато овикваха Голямата Ваня, а ние пристъпвахме виновно край своите си легла, с още неоправените чаршафи, доволни, че всичко това не се случва на нас, ти Ван, седна без разрешение на своето легло и прокара длан по завивките. Кога бе успяла така да ги изпънеш до перфектност, както винаги правеше, с каквото и да се захванеше. А Поля, сякаш нямаше никой в стаята, извън това, което се случва, отиде при леглото на Голямата Ваня, събра чаршафите и ги подаде на Пепа да ги занесе в пералнята, после дигна дюшека и го изнесе на терасата. Метна го там с петното най-отгоре да съхне и цялото сиропиталище да види , че жените в тоя свят са станали с ед-на повече. Голямата Ваня бе станала жена, и то каква! Тогава ти стана и отиде при нея. Само я докосна за ръката и двете излязохте през мълчанието ни и изумените погледи на директорката и Урумов. Тя като хипнотизирана тръгна след теб.

Много ми се иска сега Урумов и Бонева да се изтъпанят пред Голямата Ваня. Че и пред Поля. Но си знам, че Ваня нищо няма да им припомни, а Поля само ще се фукляви за това-онова. Тя, Поля, си е такава. Винаги е искала да бъде шеф, но няма търпение. Тази нетърпеливост е нейния сизифов камък.

Само никой не разбра кога стана жена ти, Ван. Никой не видя твоя цветен чаршаф. И трябва да ти кажа, че ние не само мислехме, че нещо не си в ред, но и ти завиждахме, тайничко естествено. Никой не успя да надникне в самотата ти, както ти умееше да надникваш в нашата. Но пък си спомням как ти се бе обяснила Бонева, кога-то след години те бе срещнала и разбрала, че оная нашумяла дизайнерка е всъщност мълчаливата и безплътна Вана от осма стая – Вана, за която някога никой не смееше да предрече каквото и да е бъдеще.

Видиш ли, на, как покрай тия твои чаршафи взех да бръщолевя глупости. Не че това, дето ти ми го разправяш, не звучи глупаво. Даже глупаво се чувствам и като ми го казваш направо в очите и се усмихваш, дори се смееш, та не знам дали се шегуваш, или на мен самата се смееш. Никога не си се подигравала с някоя от нас, но зная, че можеш да иронизираш, при това много издалеко, та човек докато се усети, минал е ба-ира, а акълът му останал отподире. Шегуваш ли се сега с тия твои чаршафи, Ван! Какво ли те питам, като няма да признаеш. Поне да можех и аз да се майтапя като Пепа. Пом-ниш ли как се майтапеше тя. Току-изтърси нещо от нищото. Не знам какво стана с тая Пепа. Някой, мисля че Соня от девета стая, веднъж я срещнах в Търново, ми каза, че е претърпяла операция на белия дроб, но не знаела каква е прогнозата. Може би не ис-каше да ми каже, че животът си е направил грозна шега с Пепа. Но нали той, животът, се опита и с теб да постъпи така. Само че ти някак си се измъкна от тъпата му шега. Да си призная, Ван, не се изненадахме, когато разбрахме какво ти се е случило. Пък и не се знаеше колко ще издържиш, все пак колцина оцеляват след толкова рязане. Тогава Поля, докато пиехме кафе пред болницата след свиждането при теб, каза – питаш ли се защо са я дали за първа операция на оня млад и неопитен доктор. Да се учи там момче-то. Едва ли е случайно. Това бе повече от прогноза, то бе присъда. Не подлежеше на съмнение. Но аз се съмнявах, Ван, наистина се съмнявах, повярвай ми. Може би от страх, а може би от егоизъм. Не исках да си те загубя. Ами че нали аз съм ти приятел-ката. Първата истинска приятелка, нали така, Ван. Знам, че имаш и други, знам, че ня-кои са ти повече от сестри, че са повече от теб самата за теб самата, но все пак аз съм ти приятелка, Ван, може би вече не най-голямата, но поне най-старата. А може би и най-истинската. Наско не го оспорва. Не иска или не смее, както и да е, важното е, че не го оспорва.

А ти се измъкна и от ония смъртни чаршафи, Ван. Но те са били истински, реални, не като тия дето сега си ги измисляш и ми разправяш, че като легнеш между тях те приласкавали и обладавали като мъжки ръце. Пък и нали виждам как ме гледаш от монитора с тая твоя смешност в очите. Никога не съм те питала обаче как си усещала ония чаршафи след операцията – студени, топли, влажни, грижовни или чужди. И за съня не ми разказа тогава. Да си призная, все още ми е малко криво, трябваше веднага да ми разкажеш. Такова нещо се разказва, Ван. На най-близките се разказва. А прияте-лят е по-близък и от роднина, нали така. Поне аз така мисля. А Наско, моят Наско, не твоят, пак ми се надсмя и казва – напротив, такива работи не се разказват, особено пък на приятелки, особено пък на приятелки като теб, тоест като мен. Наско понякога се заяжда. Трябваше да чакам години, за да ми споменеш нещо за тоя сън – за стъпалата, за книгите и мъдростта, за дъжда и пречистването. И за този някой, който те е водил на-някъде, а ти не си могла да видиш лицето му. Всеки си има нещо, което да го води на-някъде, Ван, ти си ми го казвала неведнъж. А си ми го и показвала. Ти винаги си устремена към нещо, Ван. Понякога това е целта, понякога това нещо е човекът до теб, а понякога самият човек е целта. А може би това е любовта, Ван, не само конкретната, а любовта изобщо. На нас тогава толкова много ни липсваше тази конкретна обич от някого, Ван. Не ни беше нужна само любовта на света изобщо. Как си се чувствала тогава в болничните чаршафи, Ван – там между нещата от миналото и бъдещето, в мигновения покой на сегашното, малко след като си преминала през оня сън и готве-ното от съдбата... Още ли качваш стъпалата от съня, Ван! Кога ще минеш през дъжда и мъдростта! Или не ми казваш, защото не смееш да признаеш, че това никога няма да свърши.

Помниш ли, когато идвах на село при теб. Тогава Борис работеше в мината, но въпреки това трябваше всеки път да уговарям идването си, за да не те изревнува. Ти беше повече дете, отколкото момиче, и повече момиче, отколкото жена, но се опитва-ше да подредиш съдбата си, а тя започваше от дома, в който те бяха завели. Борис те ревнуваше от всичко, Ван, дори от въздуха, който сякаш любеше красивото ти лице и крехкото ти тяло. Ревнуваше те, но не знаеше какво да прави с теб. В двора ти винаги имаше пране. И се вееха чаршафи. Бяха снежнобели чаршафи и аз съм те запомнила как ги събираше от простора, премяташе ги през рамо на ръката, в която стискаше и щип-ките. Прибираше ги и ги гладеше още леко влажни, докато си говорехме за момичетата от стая номер осем, но и двете поглеждахме към часовника, за да предвидим кога ще се прибере Борис и дали няма пак да е пиян. Тогава ти каза, че някаква врачка, сега се пишат нумероложки, ти обяснявала как осем е силно число и как, ако наистина сме живели под неговия знак, ни чака силен живот. Но тя не ти е казала всичко, Ван. Силен живот не значи непременно щастлив. И ме изумяваш сега, Ван, като ми внушаваш, че в това, което ни се е случило, особено пък на теб, има и красота, и че в това всъщ-ност е смисълът на нещата – да вървим през живота като жестоки, но верни на самия живот-господар самураи и като тихи и нежни поети. Добре, като поети, да, съгласна съм, но откъде-накъде, Ван, пък като самураи. Или като преторианци. Какво, Ван, зна-чи преторианец?

Но ти все пак избяга от ония снежнобели чаршафи от леглото на Борис. Боже, ние изобщо не си задавахме въпроса какво всъщност се крие зад тази белота. Ние се борехме за дипломи, за първа любов, за престижна работа, за хубави семейства и добри деца. И изобщо рядко си спомняхме за теб. В известен смисъл твоята съдба ни успоко-яваше, че не е наша, даваше ни кураж, стимули, пример, не винаги за добро. На никого не му пукаше изобщо с колко сълзи е прана тази твоя бяла чистота. Изобщо не съм до-пускала тогава, че тези искрящи чаршафи са били и стоманени въжета, с които съдбата е омотала момичешкото ти майчинство, усуквала е делника ти със самота, сълзи и страх. Нима ти, Ван, можеш да изпитваш страх! Нима всичко това, което после ми раз-каза, и всичко онова, което говореха хората, е било истина! Защо си мълчала толкова много Ван, защо си стояла в това легло? Как издържа? И какво щеше да стане с теб, Ван, ако не бе си тръгнала? Нима щеше да увиснеш на белите си чаршафи под сайван-та! Това ли щеше да направиш, Ван! И те пак щяха да останат бели. И какво те спря! Очите на сина ти или страстта ти за живот и обич! Нима наистина детето ти даде ку-раж да си тръгнеш от Борис така, без нищо, само с кръвта му. Всъщност, тръгнала си си от нищото. Какво те спря тогава, Ван, да не направиш някоя глупост! Така и не ми каза. Но си продължила. Много пъти съм си мислила каква сила е нужна, за да про-дължиш напред от нищото. Ти имаш сила, Ван, знам, че е така. Всички го знаем, но някак си го забравяме. Изобщо не се изненадваме от начина, по който постигаш неща-та, така сме свикнали с това да вървиш напред. И не се замисляме дори, ако покрусата те връхлети. Тежко ? на покрусата, Ван, тя няма усещане за нещата, в нея няма спра-ведливост, затова и не знае с какво се захваща, на какво тя, Покрусата, е налетяла, ко-гато се е опитала да се впие в сърцето ти. А ние избягваме обясняването на нещата около теб, защото това ни изправя пред истината.

Ти си истината, нали Ван, нашата истина... Ти си мечтата, която продължава. Може да ти е странно, но това го каза Зуза. Каза го на юбилея. Тогава ти не дойде и в първия момент, сред тарапаната на десетки възпитаници на дома, някак си никой не си зададе въпроса къде е Вана? И други ги нямаше, някои даже бяха вече сколасали да си отидат от този свят – доволни или сърдити, или неподозиращи и неразбрали за какво са били с нас. Беше тръгнала първа в живота, нали още нямаше петнадесет, когато те дадоха на Борис, и бе естествено да си далеко. Тогава някой каза, че си навън и нямало как да дойдеш. Аз се поколебах дали да не им обясня, но не се наложи. Зуза беше до-волна от нещата, Пепа още не знаеше за предстоящата операция, Голямата Вана не па-радираше, че вече е в министерството, Поля много искаше всички да разберат, че е директор на Дом за деца и юноши, а аз си бях и така добре с магазинчето и моя Наско. И тогава все пак някой, не беше от нашата стая осем, изтърси – ами къде е оная, бялата Вана, животът й стана ли цветен! Някой знае ли къде е? Ние се смълчахме. Само Боне-ва, тя пък как се бе курдисала точно на нашата маса осем, се опита да обясни нещо, подтиквана от старчески възторг, но Зуза я прекъсна, съвсем навреме я прекъсна Зуза – сочна и почти перверзно неустоима е още тая Зуза – и каза: „Тя е мечтата, която про-дължава.” Настина го каза. Никой нищо повече не добави. Честно, Ван, изумена бях от Зуза. Аз съм ти най-добрата приятелка, а никой не ме попита. Пък Наско, моя, нали разбираш, после казва – защо да те питат, ти ще им кажеш това, което знаят, а те не ис-кат да знаят съдбата ?, те искат само да знаят, че тя продължава да мечтае и да върви напред. Това не само им стига, това им е нужно, за да разбират своята си съдба. Така каза Наско. Понякога той като изцепи нещо, направо да се чудя откъде му е дошло на ум, все едно спя с професор, не с дърводелец, пък иначе да се спи с него не е кой знае какво преживяване, общо взето повече си е спане. Но виж, понякога отваря чене.
Трудно е да си представи човек на какво ще се натъкне, когато се стреми към теб. Защото хората виждат само красивото, успеха или поражението, понякога и ума. Но не виждат мечтите и характера. А ти, Ван, имаш характер и мечти повече от всичко друго и от всеки друг. Само че аз, твоята стара приятелка, наистина невинаги те раз-бирам, дори когато ми се струва, че е така. Мъжете, Ван, искат красивите жени, защото те са им мярка за успех, за красиво, за собствената им стойност. Те са висша степен на задоволяване на нагона им да обладават, това са думи на Наско, моя, виж само как го казва, нали, да му се чудиш понякога на езика, какви други работи още може да прави тоя език няма да ти казвам... И забравят, че някои красиви жени имат характер, а това носи и още една мярка – мярката за съдба, която мярка е задължителна, когато си с кра-сив човек и още повече с красива душа... Все си мисля, че при теб е така, даже веднъж го споделих с Наско, с моя, като отговор на това, дето той го каза за красивото у жена-та. Малко преди да заминеш за Лондон, го споделих. Беше преди да си тръгнеш от твоя Наско, ако въобще някога си била там, но аз си мисля, че всъщност хребета на твоята съдба е любовта ти с Богдан. Знаеш ли, Ван, колко много е съдба това. Всъщност, не познавам хора с такава любов. Не те виня, че след като напусна Борис, се омъжи втори път. Не те виня и че след като овдовя, се опита да обичаш Наско, твоя Наско, не моя. За любовта ти към Богдан говоря. И за нейната история. Толкова да се борите за обичта си и за живота, а накрая той да издъхне в ръцете ти. И всичко наоколо да потъне в руини. Но все пак е останала любовта, нали, Ван? А това си струва и за него няма мярка. Ня-ма, поне аз не виждам да има. Това е извън представите ни за стойност. Пошло е да се оценява, нали!

Но, признавам си, гадно ми е това с чаршафите. Не съм ти казвала, но тогава целият град говореше, че твоите чаршафи ще си останат девствени. А девствената обич не раждала нищо. Много те одумвахме, Ван, и, признавам си, малко съм участвала и аз. Но за да те защищавам или поне да отричам простотиите, които плещявеха на-сам и натам за теб и Богдан. Казваха, Ван, че корубесто дърво нищо не оставя, даже издънка от корен не пуска, че празна хралупа птиче не въди. Гадно ми е било, Ван, и сега ми е гадно. Но аз знам колко пъти си мила тая мръсотия със сълзите си и трябва да ти призная – аз не бих могла така. Вероятно бих се стопила в тях, вероятно бих се огънала, бих страдала до невъзможност да посрещам утрото и до подивяване при пълнолуние. Сигурно все пак бих оцеляла, но не мога да кажа, Ван, че ти си оцеляла. Ти не оцеляваш. Не ти се налага, ти просто продължаваш и си мисля, че това е нещото, което ние, твоите приятели, не можем съвсем да си обясним. Както не мога да си обясня защо майката на твоя Наско уж тайно, но така, че все пак да се досетите, е проверявала чар-шафите – за петна ли, за да пресметне колко любов даваш на сина й ли, какво ли друго и защо ли изобщо ги е проверявала. Или просто да се заяде, че не са чисто бели. Какво като имаше толкова преданост в този Наско, твоя Наско, не моя, когато нямаше съдбовност. Твоята съдба, Ван, е любов. Ти си просто животът и някак си е много простичко и естествено да е така, затова е и невидимо за околните. Но наистина целият град, Ван, се ровеше в чаршафите ти и бързо-бързо те пращаше в едни или други, убе-ден, че все пак ти ще си в нечии чаршафи. Какво друго да говори един град за жена, която отвътре вече не е точно жена и това няма как да се скрие, Ван, знаеше се за опе-рацията. Душата може, но очакването за продължение на живота не може. Но сега аз знам, приятелко, че ти винаги си била в твоите си чаршафи и че те винаги са били бели, независимо от черното в душите на хората около теб, дори когато то е било и обич. Защото има обич и обич, нали! И това го казва моя Наско – различна е обичта на различните. Може би затова твоят живот сега ми се струва толкова цветен, като калейдоскоп са очите ти, Ван, когато се усмихнеш, и ако тук беше Зуза, сигурно щеше да каже – ето това е една уморена и усмихната, но жива мечта. Мечта, която продължава.

А ти сега ми говориш за психоанализа и чаршафи! За това колко пъти през тези години те са оставали празни, сухи или мокри, навити на въжета или студено гладки до горещото ти тяло и запустялата душа. Но и в това, Ван, има красота, поне така би казал Наско, моя – красива пустота, която всъщност е очакване. Аз обаче, не се учудвам, че си я докарала до психоаналитик. Хем знаех, че на острова това върви. Всъщ-ност, първо се шокирах, но после трябваше да призная, че все някога това трябваше да се случи. Ти винаги си била малко странна и дори непресъхващата ти устременост е вид странност. Като че ли най-естествено е да се гледа на нея като на заболяване. Или поне на проблем. Чак не мога да си представя ти, Ван, да се озовеш в такова положе-ние, че да приемаш чаршафите си като мъжко присъствие. Мъж в чаршафите да, но мъжки чаршаф – защо? Не го разбирам, вярвай ми, не го разбирам, даже и тъпа да ти се сторя. Чаршафът си е чаршаф, Ван, иска ютия, а не мъж. Ние искаме мъже, защото сме жени отвсякъде, а ти повече отвсякъде и отвсякога. Че и от всякоя. Това, ще каже моя Наско, само тя може да го измисли. И да го направи. Но пък наистина изглеждаш по-добре. Виждаш нещо, Ван, и аз зная, че няма да ми кажеш какво е то. Може би е налуд-ничаво, но всъщност то ме връща към моята някогашна Вана и е най-простичкото до-казателство, че тя си ми е още тук. Че тя е в същността на нещата и че нещата не могат без нея. Простичко е, Ван – гневя се, тревожа се, дори малко ми е обидно, че трябваше късно да науча за посещенията ти при психоаналитика и какво те е завело на прага му, но пък виждам, че се връщаш, ако изобщо някога си тръгвала. Ти се връщаш в нещата, Ван, а това може би значи и в любовта, защото аз не мога да си представя двете неща разделени, когато си мисля за теб, бялото момиче от стая осем. Простичко е наистина. Ти си в нещата, защото си тяхната душа, Ван. Това дава смисъл дори на болката, от ко-ято се ражда нова мечта. Но все пак си оставам малко сърдита. И малко завистлива. Ти живееш, Ван, не просто съществуваш, и това е нещото, за което си струва да умреш. И да слушаш Брайян Адамс.

Момент... Чакай, спирам... И без това се уморих. Пералнята извъртя. Прощавай, Ван, трябва да простра чаршафите... Ще внимавам, може пък и на мен да се е паднал някой мъжки, само Наско, моя Наско, да не разбере... Представяш ли си!

А ти прощавай, Ван, но все пак не можех да не ти кажа какво ме тревожи. Не си мисли, че съм те взела за изперкала. Сега се успокоих. Пак ще ти пиша.

Чао!

Твоя, най-стара и истинска приятелка, Дуса.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Миролюб Влахов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016