Пиша като побъркан. В съседното помещение върви мач. Пиша, тичам, следя резултата, псувам. Главата ми е балон: докоснеш ли го с фас – гърми.

Потен съм като пор през август. Ръмжа и дращя. Телефонът не спира да звъни, отдолу последният ЗАЗ на планетата се мъчи да излети вертикално, някой постоянно стърчи зад гърба ми. Тилът ме сърби, иде ми да се обърна и да стрелям. Стрелям – нищо. „Еба ти копелето – чувам отзад, – пак не улучи!“ После вратата се тръшва.

Отивам до банята и си хвърлям хладен душ, след което сменям тениската и слипа. Нов човек. Припалвам. Пуша. Мисля. Пиша. Отново. Спасява ме музиката... „Дъ Ху“, „Бед Къмпъни“, „Блек Сабат“, „Ейша“, „Джудас Прийст“, „Дийп Пърпъл“, „Йес“, „Ван Хален“, „Стикс“, „Ръш“, „Баркли Джеймс Харвист“, „Ю Ту“, Брус Спрингстийн, Стив Уинууд, Джони Уинтър, Джон Лий Хукър, Стиви Рей Вон, Стив Вай, Питър Грийн, Лу Рийд, Питър Гейбриъл...

От известно време наблюдавам огромната паяжина в ъгъла на коптора; паякът унищожава летящите твари и пуска сухите им тела върху тонколоната. Купчината я покрива постепенно, шумът отвън и отвътре отслабва, аз отварям хладилника, вадя ледена сода и джин, наливам си, отпивам. Потен съм, целият свят се пържи. Обичам август, потта, слънцето, което не можеш да изгониш до късно зад обраслите с гори хълмове на запад, Майлс Дейвис и пълните с разголени знойни жени улици.
Тогава през отворената балконска врата налитат асоциациите и пускам сакса на Ян Гарбарек. Алтернативният сакс на норвежеца ги приласкава и те лягат в краката ми – дванайсет луни. Денят е капут, небето неусетно побледнява, посинява, потъмнява, звездите наедряват като възбудени зърна на женски гърди, а Гарбарек ти разказва играта, докато броя пачките върху масата.
Ставам и наливам джин в содата, хвърлям в чашата кубче лед и течността шупва. Тъна в благополучие. Някой чука силно по вратата.

– Да – казвам. – Влизай.

Когато вратата се хлопва, аз съм изтегнал високо крака върху масичката за напитки. Пия джин със сода. С много лед и без лимон.

– Заповядай! – продължавам да пия, без да се обръщам. Тогава главата ми избухва. С периферното си зрение виждам летящата си чаша и докато падам, обирам с буза прахта от елегантен женски чепик.

Двама са. Мъж и жена. Боже – богиня, ако върху раменете ми не беше този Чернобил – минута след...

– О’кей – чувам. – Отвòри очи.

– И на всичкото отгоре сини.

Не знам дали са сини или отекли, с торбички отдолу, но наистина гледам. Някой ме опипва... „Нежно – мисля си, – по-нежно... Така...“ Искам ръката й да ме опипва навсякъде, но нямам глас да го изрека.

– Добре е – чувам отново жената. – Толкова добре, че ако съм масажистка, ще ме изнасили.

– Точно така или обратното – отронвам първите думи, – но преди това искам глътка джин.

– Искал джин! А задна прашка не искаш ли?

Страх ме е. Чернобилът ми клокочи и въпреки това моля:

– Искам да си допия чашата, моля. Виждам я цяла и празна, паркирана до библиотеката.

– Паркирана... Налей му! – мучи мутра зад гърба ми. Тилът ме сърби. – Капни и на мен.

Жената пълни чашите с алкохол и лед. Отпиваме. Мутрата зад гърба ми примлясква.

– Ти ще караш.

– О’кей – отвръща мацката и оставя чашата, преди да я лекьоса с яркото си червило.

– На излизане ме подсети за какво сме тука.

– О’кей.

Пиехме разредения джин като бира. Мъжът стана и врътна ключа в бравата. После се разходи. Не беше като на ревю на Пако Рабан. Пако не пуска мутри на подиума.

– Това какво е? – пита мутрата, след като е изтегли листа от машинката, без да го скъса.

– Там пише – казвам.

Не бях виждал мутра да ме чете. Тази прочете текста до „... а Гарбарек ти разказва играта“, след тоето изръси:

– Продължаме разказа. О’кей?

– О’кей – отвърнах. – А ла Калчев или Чейс?

– Тук сценаристът съм аз, копеле. Аз!

– О’кей – рекох кротко. – Ти. Само че моят текст не е за сцена...

Избухнах... Главата ми изчезна някъде, а когато я напипах с две ръце, беше късно...
Двамата седяха насреща ми ухилени, с куп пари на масичката помежду им. Моите мангизи. Върху купчината лежеше желязо с насочено срещу мен дуло и вдигнат предпазител. Бях потен като пор през август. Течах... Тогава телефонът дрънна.

– ...? – попитах с поглед.

– Вдигай и внимавай – рече мутрата, след което придърпа парите и желязото към себе си.

– Да, моля... – отсреща дишаха. – Моля? След пет минути? Не-е, не съм готов... А и толкова пари... – отсреща вече не дишаха и телефонът успокоено запиука.

Мутрата еректира цял, а мацката скочи върху стройните си колони.

– Затвориха – казах.

Двамата се замислиха. Личеше им. Мацката се разходи до прозореца и изпищя:

– Колата ни я няма!

– Ще го пречукам това копеле! – мутрата не си поплюва. И от сценарии отбира. – Ще му завра топките в устата, ще...

– Колата е там – пищи отново мацката до прозореца.

Този път мутрата е точен като „Омега“:

– Оправи го и духваме.

Аз съм не само точен. Бърз съм. Грабвам ютията и се мъча да ликвидирам сценария с хепиенд. Ликвидирам го: двамата се надбягват по стълбището надолу към колата си.

Знам го: финалът е отворен, „тревата“ е на пазара, парите са у мен, имам два патлака и достатъчно време да послушам сакса на Ян Гарбарек с високо изтегнати крака, който ти разказва играта с Tweelve Moons... Засега.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Владимир Шумелов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016